Sign up to save your podcasts
Or
Share Адам Мицкевич – живот, титаничен устрем към свободата
Share to email
Share to Facebook
Share to X
Share to email
Share to Facebook
Share to X
Or
Адам Мицкевич – живот, титаничен устрем към свободата
„Тръгнеш ли някога към Навагрудак,
влязъл на Плужин в горите
спирай конете – ще видиш в почуда
дивното езеро Свитяз.
…
Бряг и небе ще се сливат в безплътен
образ сред плахост подзвездна
и ще почувстваш как светъл духът ти
плува над синята бездна.”
„Свитяз”
Той е знаменит поет и революционер. Творчеството му е богато и разнообразно, обхваща лирика, епически поеми, драматургични творби, публицистика.
Адам Мицкевич е роден на 24 декември 1798 година в село Завосе, близо до град Навагрудак (тогава част от Руската империя, днешен Беларус). Районът е бил в периферията на Литва и е бил част от Великото литовско княжество до третото разделяне на Полско-литовската държава (1795). Средната класа, включително семейството на Мицкевич, е била или полска, или полонизирана. Адам следва във Вилнюския университет. Завършва историко-филологическия факултет през 1819 година, после е учител в гимназията в Ковно (Каунас). През 1822 и 1823 година издава първите си поетични сборници, озаглавени „Поезия”. Счита се, че с „Поезия. Том 1” поставя началото на полския романтизъм. „Поезия. Том 2“ излязла през 1823-та съдържа трета част на драмата „Задушница“ („Задушница“ е поставяна на сцена от някои от водещите полски режисьори и драматурзи, сред които Станислав Виспянски (1901) и Леон Шилер (1932, и в Народния театър в София през 1937 година) и историческата поема „Гражина“. Адам Мицкевич участва в две тайни, нелегални организации: на филоматите (любителите на науката) и на филаретите (любителите на добродетелите). Тяхното верую е да ограмотяват в широк смисъл народа, да разпространяват просвета, да пробуждат национално съзнание. Това е борба против руското царско самодържавие, а то не прощава в такива случаи. Сдруженията на филоматите и филаретите са разгромени и Адам Мицкевич, както и редица негови съмишленици, шест месеца са прибрани в затвора. После е изгонен от родните предели, отпратен да живее в Централна Русия. Така от 1824 година започва неговият руски период в Санкт Петербург, в Одеса, в Москва, по път за Киев, по целия Крим, откъдето са „Кримските сонети”. Там пише едни от своите най-ярки творби, с които се налага като най-големия полски поет. В Русия Мицкевич издава книгите „Сонети”, включваща „Кримски сонети” (1826), епичната поема „Конрад Валенрод” (1828) и други. И той като Александър Пушкин по същото време прекарва четири и половина заточенически години в Русия. За Адам Мицкевич Пушкин казва: „Какъв гений! Какъв свещен огън в стиховете му!”. Приятелски го нарича „литвинът” (литовецът), а по-късно дори ще преведе негови балади.
От 1829 година Мицкевич пътува за Западна Европа. Посещава Германия, Швейцария и Италия. След избухването на Ноемврийското въстание през 1830 година напразно се опитва да се включи в него, като се завърне в Полша, но до смъртта си Адам Мицкевич не стъпва вече на родна земя. През 1832-ра емигрира във Франция. Цял живот той е странник, пилигрим. Така и се нарича един от сонетите му. Изтъкнат народностен лирик и епик Мицкевич цял живот твори и създава националната полска епопея само по познания и впечатления от детството, от младежките години в Навагрудак, Вилня (Вилнюс), Каунас, помешчическите имения и крепостните села. За две години в Париж написва „Пан Тадеуш” (1832 – 1834), поема история, посрещната от многобройната полска емиграция с възторг още при първото ѝ издание (1834 в Париж). „Пан Тадеуш” е считана за национален епос на Полша. (Екранизирана е от Анджей Вайда.) Романтическата му поезия е свързана с развитието на полското национално движение – една от най-известните му творби в това направление е брошурата „Книга за полския народ”.
Адам Мицкевич се занимава с публицистика, възхищава се от Джордж Байрон, среща се с Волфганг фон Гьоте. Той е професор по римска литература в Лозана и първи професор в парижкия Колеж дьо Франс, където чете лекции за славянските литератури. Владее френски, немски, английски, италиански, латински и гръцки езици. Създава легиони като Джузепе Гарибалди, броди по света, но с вечната тъга по родината.
Стихотворението на поета „Къде е родната река Неман”, изпълнява Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:
https://archives.bnr.bg/wp-content/uploads/2025/11/Stihove-ot-Adam-Mitzkevich_4056.mp3
В Париж е заобиколен от видните полски писатели: Антони Горецки, Игнатий Дошейко, Стефан Зан, Богдан Янски, Стефан Витвицки. В тези среди Адам Мицкевич, въпреки че споделя мнението им за разчитане на чужда помощ при освобождението на Полша, неведнъж подчертава, че полският народ трябва да се осланя преди всичко на собствените си сили. През последните години от престоя си във Франция е съорганизатор и издател на списание „Трибуна на народите”, от страниците на което воюва със слово и мисъл.
През 1848 година той полага усилия да образува в Италия и Франция самостоятелна полска армия, с цел да подпомогне освобождението на Полша и другите заробени славянски народи. Дълго преговаря с френските власти, но разочарован от тяхната безучастност, заминава за Италия, където основава така наречената „Полска дружина”.
По същото време друга внушителна част от полските емигранти намира прием и закрила в Турската империя. Тук полякът Михаил Чайковски, под турското име Мехмед Садък паша, успява да организира своя прочут легион „Казакалай”, в който освен поляци влизат и голям брой българи.
През есеннта на 1855-а Мицкевич отива в Цариград и сам взема дейно участие в организирането на полски и еврейски легиони, които да подпомогнат англичаните и французите – интервенти срещу Русия по време на Кримската война (1853 – 1856). На 8 октомври същата година поетът идва в Бургас, запознава се с легиона на Чайковски, създаден на наша земя в тогавашната турска империя. В продължение на две седмици той се чувства между казаците като на своя родна земя, за пръв и последен път през своето 26-годишно изгнание.
От България Адам Мицкевич запазва мили спомени: разговорите, седянките, звучните български песни го затрогват. С много неща те напомнят за родния му край – земята на Великото Литовско княжество, за Навагрудак, за баща му адвоката Миколай Мицкевич, за майка му Барбара Маевска – покръстена еврейка. Тукашната природа предизвиква спомени за гористите хълмове с много липи и тополи, за просторните пейзажи с богат дивеч и патици из тръстиките. Придружен от Чайковски и свита доброволци, с коне и ловджийски кучета, поетът няколко пъти отива на лов из красивите бургаски околности. Това му дава възможност да влезе в по-близък контакт с нашия народ и да го обикне с цялото си сърце, заради славянското му добродушие и гостоприемство.
От Бургас се връща в Цариград с намерението, при удобен случай да пропътува надлъж и шир България. Но много скоро, при обхождането на мръсните квартали, той се заразява от холера и е повален на легло. Великият син на Полша Адам Мицкевич умира на 26 ноември 1855 година. Неговата смърт разтърсва не само полските емигранти, но и българските. Тялото на поета е подготвено за дълъг път.
В мрачния декемврийски ден мъглата се превръща в ситен дъжд и започва да ръми. Цариградските улици са потънали във вода и кал. След колата, която отнася поета, се движи дълго траурно шествие. В него вземат участие „ и сърби, и далманци, и черногорци, албанци, гърци, и италианци, ала българите бяха най-много”. Всички поляци остават изненадани, когато виждат, че редом с тях върви и българската колония, предвождана от Драган Цанков. За този затрогващ израз на братско съчувствие полският писател-емигрант Зигмунд Милковски пише: „След нас, подобно на река, се движеше гъста редица от люде с черни калпаци. Предният край на тази върволица достигаше до нас, а краят ѝ не се виждаше, защото се губеше в далечината. Тези люде, слети в едно общо чувство, вървяха мълчаливи. Българите ни изненадаха силно. Те бяха дошли да почетат гения на славянската поезия.” И по-нататък Милковски продължава: „Българите дойдоха, без да ги покани някой, отидоха си, без да им благодари някой. Изпълниха дълга си към поетическия гений, който озарява славянството, изпълниха го тъй, както трява да се изпълнява всеки дълг от едни добре възпитани човеци.”
Адам Мицкевич е откаран с параход и е погребан в Париж. От там след 35 години (през 1890 година) тленните останки са изпратени в Краков. Цяла Полша устройва невиждано посрещане и многохиляден народ ги съпровожда до катедралата във Вавел.
Художникът на европейския модернизъм, полският поет Леополд Стаф ще каже: „Ако събудите от дълбок сън някого от нас, поляците, и внезапно му зададете въпроса коя е най-хубавата, най-любимата полска книга, мисля, че почти всеки ще извика без колебание „Пан Тадеуш”.
Разбира се, след поляците Адам Мицкевич еднакво свой го чувстват и литовци, и беларуси. Превеждат го многократно.
Мащабните платна, в които поетът рисува народния живот, зовът му за борба, свобода, национално съзнание, творчество, могъщият замах на перото му, високата художествена стойност на стиховете му, отдавна са го направили и символ на полската литература, и световен поет. Многобройни са и българските му издания. Още преди Освобождението и веднага след това го превеждат и оценяват: възрожденският просветен деец Тодор Шишков, правистът и общественик Христо Кесяков, фолклористът и историк Ефрем Каранов, превеждат го Иван Вазов, Кирил Христов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Константин Величков и Пенчо Славейков сравняват неговия епос с „Война и мир”, с „Илиада”, с „Божествена комедия”, с „Дон Кихот”. Но и безименните българи, които са живели по онова време в Цариград, са знаели кой и какво е Адам Мицкевич. А през 1949 година в Морската градина на Бургас, където е стъпил за първи път на наша земя, издигат паметник на поета революционер.
„Лека нощ, Мариля“ в изпълнение на Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:
https://archives.bnr.bg/wp-content/uploads/2025/11/2Stihove-ot-Adam-Mitzkevich_4056.mp3
Материалът Адам Мицкевич – живот, титаничен устрем към свободата е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.
View all episodes
By „Тръгнеш ли някога към Навагрудак,
влязъл на Плужин в горите
спирай конете – ще видиш в почуда
дивното езеро Свитяз.
…
Бряг и небе ще се сливат в безплътен
образ сред плахост подзвездна
и ще почувстваш как светъл духът ти
плува над синята бездна.”
„Свитяз”
Той е знаменит поет и революционер. Творчеството му е богато и разнообразно, обхваща лирика, епически поеми, драматургични творби, публицистика.
Адам Мицкевич е роден на 24 декември 1798 година в село Завосе, близо до град Навагрудак (тогава част от Руската империя, днешен Беларус). Районът е бил в периферията на Литва и е бил част от Великото литовско княжество до третото разделяне на Полско-литовската държава (1795). Средната класа, включително семейството на Мицкевич, е била или полска, или полонизирана. Адам следва във Вилнюския университет. Завършва историко-филологическия факултет през 1819 година, после е учител в гимназията в Ковно (Каунас). През 1822 и 1823 година издава първите си поетични сборници, озаглавени „Поезия”. Счита се, че с „Поезия. Том 1” поставя началото на полския романтизъм. „Поезия. Том 2“ излязла през 1823-та съдържа трета част на драмата „Задушница“ („Задушница“ е поставяна на сцена от някои от водещите полски режисьори и драматурзи, сред които Станислав Виспянски (1901) и Леон Шилер (1932, и в Народния театър в София през 1937 година) и историческата поема „Гражина“. Адам Мицкевич участва в две тайни, нелегални организации: на филоматите (любителите на науката) и на филаретите (любителите на добродетелите). Тяхното верую е да ограмотяват в широк смисъл народа, да разпространяват просвета, да пробуждат национално съзнание. Това е борба против руското царско самодържавие, а то не прощава в такива случаи. Сдруженията на филоматите и филаретите са разгромени и Адам Мицкевич, както и редица негови съмишленици, шест месеца са прибрани в затвора. После е изгонен от родните предели, отпратен да живее в Централна Русия. Така от 1824 година започва неговият руски период в Санкт Петербург, в Одеса, в Москва, по път за Киев, по целия Крим, откъдето са „Кримските сонети”. Там пише едни от своите най-ярки творби, с които се налага като най-големия полски поет. В Русия Мицкевич издава книгите „Сонети”, включваща „Кримски сонети” (1826), епичната поема „Конрад Валенрод” (1828) и други. И той като Александър Пушкин по същото време прекарва четири и половина заточенически години в Русия. За Адам Мицкевич Пушкин казва: „Какъв гений! Какъв свещен огън в стиховете му!”. Приятелски го нарича „литвинът” (литовецът), а по-късно дори ще преведе негови балади.
От 1829 година Мицкевич пътува за Западна Европа. Посещава Германия, Швейцария и Италия. След избухването на Ноемврийското въстание през 1830 година напразно се опитва да се включи в него, като се завърне в Полша, но до смъртта си Адам Мицкевич не стъпва вече на родна земя. През 1832-ра емигрира във Франция. Цял живот той е странник, пилигрим. Така и се нарича един от сонетите му. Изтъкнат народностен лирик и епик Мицкевич цял живот твори и създава националната полска епопея само по познания и впечатления от детството, от младежките години в Навагрудак, Вилня (Вилнюс), Каунас, помешчическите имения и крепостните села. За две години в Париж написва „Пан Тадеуш” (1832 – 1834), поема история, посрещната от многобройната полска емиграция с възторг още при първото ѝ издание (1834 в Париж). „Пан Тадеуш” е считана за национален епос на Полша. (Екранизирана е от Анджей Вайда.) Романтическата му поезия е свързана с развитието на полското национално движение – една от най-известните му творби в това направление е брошурата „Книга за полския народ”.
Адам Мицкевич се занимава с публицистика, възхищава се от Джордж Байрон, среща се с Волфганг фон Гьоте. Той е професор по римска литература в Лозана и първи професор в парижкия Колеж дьо Франс, където чете лекции за славянските литератури. Владее френски, немски, английски, италиански, латински и гръцки езици. Създава легиони като Джузепе Гарибалди, броди по света, но с вечната тъга по родината.
Стихотворението на поета „Къде е родната река Неман”, изпълнява Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:
https://archives.bnr.bg/wp-content/uploads/2025/11/Stihove-ot-Adam-Mitzkevich_4056.mp3
В Париж е заобиколен от видните полски писатели: Антони Горецки, Игнатий Дошейко, Стефан Зан, Богдан Янски, Стефан Витвицки. В тези среди Адам Мицкевич, въпреки че споделя мнението им за разчитане на чужда помощ при освобождението на Полша, неведнъж подчертава, че полският народ трябва да се осланя преди всичко на собствените си сили. През последните години от престоя си във Франция е съорганизатор и издател на списание „Трибуна на народите”, от страниците на което воюва със слово и мисъл.
През 1848 година той полага усилия да образува в Италия и Франция самостоятелна полска армия, с цел да подпомогне освобождението на Полша и другите заробени славянски народи. Дълго преговаря с френските власти, но разочарован от тяхната безучастност, заминава за Италия, където основава така наречената „Полска дружина”.
По същото време друга внушителна част от полските емигранти намира прием и закрила в Турската империя. Тук полякът Михаил Чайковски, под турското име Мехмед Садък паша, успява да организира своя прочут легион „Казакалай”, в който освен поляци влизат и голям брой българи.
През есеннта на 1855-а Мицкевич отива в Цариград и сам взема дейно участие в организирането на полски и еврейски легиони, които да подпомогнат англичаните и французите – интервенти срещу Русия по време на Кримската война (1853 – 1856). На 8 октомври същата година поетът идва в Бургас, запознава се с легиона на Чайковски, създаден на наша земя в тогавашната турска империя. В продължение на две седмици той се чувства между казаците като на своя родна земя, за пръв и последен път през своето 26-годишно изгнание.
От България Адам Мицкевич запазва мили спомени: разговорите, седянките, звучните български песни го затрогват. С много неща те напомнят за родния му край – земята на Великото Литовско княжество, за Навагрудак, за баща му адвоката Миколай Мицкевич, за майка му Барбара Маевска – покръстена еврейка. Тукашната природа предизвиква спомени за гористите хълмове с много липи и тополи, за просторните пейзажи с богат дивеч и патици из тръстиките. Придружен от Чайковски и свита доброволци, с коне и ловджийски кучета, поетът няколко пъти отива на лов из красивите бургаски околности. Това му дава възможност да влезе в по-близък контакт с нашия народ и да го обикне с цялото си сърце, заради славянското му добродушие и гостоприемство.
От Бургас се връща в Цариград с намерението, при удобен случай да пропътува надлъж и шир България. Но много скоро, при обхождането на мръсните квартали, той се заразява от холера и е повален на легло. Великият син на Полша Адам Мицкевич умира на 26 ноември 1855 година. Неговата смърт разтърсва не само полските емигранти, но и българските. Тялото на поета е подготвено за дълъг път.
В мрачния декемврийски ден мъглата се превръща в ситен дъжд и започва да ръми. Цариградските улици са потънали във вода и кал. След колата, която отнася поета, се движи дълго траурно шествие. В него вземат участие „ и сърби, и далманци, и черногорци, албанци, гърци, и италианци, ала българите бяха най-много”. Всички поляци остават изненадани, когато виждат, че редом с тях върви и българската колония, предвождана от Драган Цанков. За този затрогващ израз на братско съчувствие полският писател-емигрант Зигмунд Милковски пише: „След нас, подобно на река, се движеше гъста редица от люде с черни калпаци. Предният край на тази върволица достигаше до нас, а краят ѝ не се виждаше, защото се губеше в далечината. Тези люде, слети в едно общо чувство, вървяха мълчаливи. Българите ни изненадаха силно. Те бяха дошли да почетат гения на славянската поезия.” И по-нататък Милковски продължава: „Българите дойдоха, без да ги покани някой, отидоха си, без да им благодари някой. Изпълниха дълга си към поетическия гений, който озарява славянството, изпълниха го тъй, както трява да се изпълнява всеки дълг от едни добре възпитани човеци.”
Адам Мицкевич е откаран с параход и е погребан в Париж. От там след 35 години (през 1890 година) тленните останки са изпратени в Краков. Цяла Полша устройва невиждано посрещане и многохиляден народ ги съпровожда до катедралата във Вавел.
Художникът на европейския модернизъм, полският поет Леополд Стаф ще каже: „Ако събудите от дълбок сън някого от нас, поляците, и внезапно му зададете въпроса коя е най-хубавата, най-любимата полска книга, мисля, че почти всеки ще извика без колебание „Пан Тадеуш”.
Разбира се, след поляците Адам Мицкевич еднакво свой го чувстват и литовци, и беларуси. Превеждат го многократно.
Мащабните платна, в които поетът рисува народния живот, зовът му за борба, свобода, национално съзнание, творчество, могъщият замах на перото му, високата художествена стойност на стиховете му, отдавна са го направили и символ на полската литература, и световен поет. Многобройни са и българските му издания. Още преди Освобождението и веднага след това го превеждат и оценяват: възрожденският просветен деец Тодор Шишков, правистът и общественик Христо Кесяков, фолклористът и историк Ефрем Каранов, превеждат го Иван Вазов, Кирил Христов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Константин Величков и Пенчо Славейков сравняват неговия епос с „Война и мир”, с „Илиада”, с „Божествена комедия”, с „Дон Кихот”. Но и безименните българи, които са живели по онова време в Цариград, са знаели кой и какво е Адам Мицкевич. А през 1949 година в Морската градина на Бургас, където е стъпил за първи път на наша земя, издигат паметник на поета революционер.
„Лека нощ, Мариля“ в изпълнение на Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:
https://archives.bnr.bg/wp-content/uploads/2025/11/2Stihove-ot-Adam-Mitzkevich_4056.mp3
Материалът Адам Мицкевич – живот, титаничен устрем към свободата е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.