„Тръгнеш ли някога към Навагрудак,

Бряг и небе ще се сливат в безплътен

Той е знаменит поет и революционер. Творчеството му е богато и разнообразно, обхваща лирика, епически поеми, драматургични творби, публицистика.

От 1829 година Мицкевич пътува за Западна Европа. Посещава Германия, Швейцария и Италия. След избухването на Ноемврийското въстание през 1830 година  напразно се опитва да се включи в него, като се завърне в Полша, но до смъртта си Адам Мицкевич не стъпва вече на родна земя. През 1832-ра емигрира във Франция. Цял живот той е странник, пилигрим. Така и се нарича един от сонетите му. Изтъкнат народностен лирик и епик Мицкевич цял живот твори и създава националната полска епопея само по познания и впечатления от детството, от младежките години в Навагрудак, Вилня (Вилнюс), Каунас, помешчическите имения и крепостните села. За две години в Париж написва „Пан Тадеуш” (1832 – 1834), поема история, посрещната от многобройната полска емиграция с възторг още при първото ѝ издание (1834 в Париж). „Пан Тадеуш” е считана за национален епос на Полша. (Екранизирана е от Анджей Вайда.) Романтическата му поезия е свързана с развитието на полското национално движение – една от най-известните му творби в това направление е брошурата „Книга за полския народ”.

Стихотворението на поета „Къде е родната река Неман”, изпълнява Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

В Париж е заобиколен от видните полски писатели: Антони Горецки, Игнатий Дошейко, Стефан Зан, Богдан Янски, Стефан Витвицки. В тези среди Адам Мицкевич, въпреки че споделя мнението им за разчитане на чужда помощ при освобождението на Полша, неведнъж подчертава, че полският народ трябва да се осланя преди всичко на собствените си сили. През последните години от престоя си във Франция е съорганизатор и издател на списание „Трибуна на народите”, от страниците на което воюва със слово и мисъл.

По същото време друга внушителна част от полските емигранти намира прием и закрила в Турската империя. Тук полякът Михаил Чайковски, под турското име Мехмед Садък паша, успява да организира своя прочут легион „Казакалай”, в който освен поляци влизат и голям брой българи.

В мрачния декемврийски ден мъглата се превръща в ситен дъжд и започва да ръми. Цариградските улици са потънали във вода и кал. След колата, която отнася поета, се движи дълго траурно шествие. В него вземат участие „ и сърби, и далманци, и черногорци, албанци, гърци, и италианци, ала българите бяха най-много”. Всички поляци остават изненадани, когато виждат, че редом с тях върви и българската колония, предвождана от Драган Цанков. За този затрогващ израз на братско съчувствие полският писател-емигрант Зигмунд Милковски пише: „След нас, подобно на река, се движеше гъста редица от люде с черни калпаци. Предният край на тази върволица достигаше до нас, а краят ѝ не се виждаше, защото се губеше в далечината. Тези люде, слети в едно общо чувство, вървяха мълчаливи. Българите ни изненадаха силно. Те бяха дошли да почетат гения на славянската поезия.” И по-нататък Милковски продължава: „Българите дойдоха, без да ги покани някой, отидоха си, без да им благодари някой. Изпълниха дълга си към поетическия гений, който озарява славянството, изпълниха го тъй, както трява да се изпълнява всеки дълг от едни добре възпитани човеци.”

Художникът на европейския модернизъм, полският поет Леополд Стаф ще каже: „Ако събудите от дълбок сън някого от нас, поляците, и внезапно му зададете въпроса коя е най-хубавата, най-любимата полска книга, мисля, че почти всеки ще извика без колебание „Пан Тадеуш”.

„Лека нощ, Мариля“ в изпълнение на Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

Материалът Адам Мицкевич – живот, титаничен устрем към свободата е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Сдържан, спокоен, тоя висок по ръст и дух син на Средногорския балкан гореше с ярък вътрешен огън, с пречистия и пречистващ огън на искрената любов към майка България, на която служи до сетен дъх в качеството си на литератор, вестникар, издател, телевизионен водещ, общественик”, казва за него писателят Румен Стоянов.

Луко Захариев (24 ноември 1945 – 26 юни 2005) е роден в село Каменица, Софийска област. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, след което работи в Радио София, издателство „Народна младеж”, вестник „Пулс”, вестник „АБВ”.

Безспорна роля за духовното формиране на Луко Захариев играе бащата – Захари Цончев, син на участник в Априлското въстание. Таткото е известен из цялата Пирдопска и Новоселска околия. Занимава се с тухларство и керемидчийство. „Всекидневната борба с пръстта беше направила от него истински философ. А когато започнеше да говори за българската история се преобразяваше в същински поет, който магнетично привличаше слушатели. Имах чувството, че той е роден, за да изразява неписаната народна памет за жертвите и героите български. Той беше моят Тукидид, пресъздаващ пред очите ми трагиката и величието на възрожденския епос”, казва синът. Това „приближаване” до историята идва и от родния дом, в който се четат и препрочитат страниците на една от най-българските книги – „Записки по българските въстания”. Ранната среща с тази истинска българска библия дава началния тласък на пиетет, преклонение, родово съзнание, които за години напред предопределят развитието на ума и душата. Луко Захариев грижливо изучава и Симеон Радев, от когото взаимства точния израз и ясната мисъл, но и безкомпромисната любов към всичко българско. За изграждането си като личност, за „стожерите”, „националните ориентири”, на чийто дух се стреми да бъде верен, за днешното скъсване с националните традиции, което е „много опасно” в периода на глобализация и космополитизъм, говори критикът в запис от 2000 година, част от Златния фонд на БНР:

Трагична е българската история, разлиствайки я, човек има от какво да се отчае… Луко Захариев създавайки своите книги „Литературни бдения” (1975), „В търсене на националното” (1984), „Ранни срещи” (1985), „Български видения” (1988), не заобикаля покрусите, не си затваря очите за тях, за да звучи лицеприятно. Но и не остава при тях. Той търси онова вечно и свещено начало, което въпреки всички злочестини и неправди ни е запазило и съхранило като народ. И тъкмо поради това, макар спокоен и овалдян човек, той дава воля на гнева си срещу всичко онова, което ни тласка към безродство, към скотското препитание ден за ден. Възмущението му избухва примерно срещу псевдонаучните дълбокомислия на някои хора, които много се пазят да не назоват светите братя Кирил и Методий българи – въпреки ясните текстове на старите ни книжовници, въпреки здравата и очевидна логика.

В книгата „Българските видения” Луко Захариев има доста точни открития. След като въстава срещу битуващата в някои среди теза за „необразоваността” на Апостола и след като доказва, че подобна приумица може да бъде дело на „необразовани и бездуховни” люде, Захариев се впуска в едно изследване, в което наистина няма предшественик. Той изследва не политическите и революционните концепции на Левски, въпреки че се докосва до тях, а се спира на художественото в словото на Левски и най-вече на неговия метафоричен изказ. Наблюденията са точни, проникновенията дълбоки. Несъмнено статията „Метафорите на Апостола” помага да разширим и обогатим представите си за Левски – този наистина „съвършен гражданин на нашето Възраждане”.

Наред с литературната работа Луко Захариев участва в демократичните промени на обществото след прехода. Той е заместник-председател на Комитет „Съединение”. Като главен редактор на вестник „Македония”, председател на Сдружение „Родна книга” и водещ на телевизионното предаване „Българиада” той защитава българската литература, история и култура, традиции и ценности, които представят България в нейния демократичен, европейски дух. В телевизионното предаване Захариев кани хора, включително чужденци, милеещи за българщината. Той не само води безплатно седмичното едночасово излъчване, което му отнема дни и часове да издирва събеседници, да уточнява с тях теми, но и плаща такситата до студиото.

Мисията на живота си – да овековечи българската история и литература – Луко Захариев изповядва така: „Ще ми се да издам златните книги на България в 30 тома – най-доброто, без което българинът не може. В „451 градуса по Фаренхайт” пожарникари търсят книги по домовете и ги изгарят. Ще ми се, ако настъпи такава абсурдна ситуация, да ги има тези книги и всеки интелектуалец да запамети по една от тях, за да не изчезнат. Аз бих научил наизуст „Строители на съвременна България” на Симеон Радев.”

Материалът Луко Захариев – мисионерство в името на българската книга е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

В първите дни на историческия Нюрнбергски процес (Международният трибунал), започнал на 20 ноември 1945 година, светлините в залата угасват и започва прожектирането на филма „Нацистките концентрационни лагери“. Филм, в който кадрите са събрани от документалните хроники, записани в „лагерите на смъртта“. Едно след друго започват да се представят на Трибунала все по-зловещи доказателства — изсушени човешки черепи, превърнати в попивателни преси, грижливо завързани пакети с човешки кости, брикети, получени от смлени на брашно човешки кости…

„Нюрнбергският процес е историческо събитие, резултат на германската склонност към системно водене на бележки и на неочаквано бързата победа, благодарение на която важни документи попаднаха в ръцете на съюзниците. Без протоколите на тайните съвещания на ръководителите на държавата и всички други документални доказателства обвинението би било много затруднено“, пише американското списание “Харвард Лоу Ривю“ (Harward Law Review).

Със своята присъда Международният трибунал потвърди: „агресията е международно престъпление“. Нюрнбергската присъда е насочена не само към миналото, но и към бъдещето. Тя е трябвало да послужи като предупреждение към онези военолюбци, които биха се опитали отново да посегнат срещу мирния живот на хората.

„В името на свещената памет на милионите невинни жертви на фашисткия терор — казва в речта си главният обвинител на СССР Роман Руденко — в името на безопасността на народите в бъдеще ние искаме от подсъдимите пълна и справедлива сметка. Това е сметка, която те дължат на цялото човечество, на волята и съвестта на свободолюбивите народи. Нека се осъществи правосъдието!“

Веднага след откриването на процеса главният обвинител от Съединените американски щати и член на Върховния федерален съд Робърт Джаксън заявява във встъпителната си реч:

„Нашите доказателства ще бъдат ужасяващи и вие ще кажете, че съм ви лишил от сън. Но именно тези действия потресоха целия свят и накараха всеки цивилизован човек да се обяви против нацистка Германия. Германия бе превърната в един тотален затвор. Стенанията на нейните жертви се чуваха по целия свят и от тях изпадаше в ужас цивилизованото човечество. Аз съм един от онези, които през войната слушаха с подозрение и скептицизъм повечето разкази за ужасните зверства. Но представените тук доказателства ще бъдат толкова потресаващи, че аз се осмелявам предварително да кажа, че нито една моя дума няма да бъде опровергана; подсъдимите ще отричат само своята лична отговорност или факта, че са знаели за тези престъпления“

За Джаксън това е уникална възможност да разшири границите на международната си юриспруденция. Той възнамерява да положи основите на нов тип законодателство, което да забрани агресивните войни и да определи дори тайния замисъл за започване на война като престъпление и нарушение на международното право. Главният обвинител от САЩ иска да накаже не само лицата, чиито „обичайни“ престъпни дейности са квалифицирани в съответствие с международното право, но и цели организации, допринесли за временния успех на Адолф Хитлер — Германския генерален щаб, Главното командване на Вермахта и CC.

„Висок само 173 см, с кестенява коса и сини очи, Джаксън подобно на много американци от провинцията е човек с доста ограничени перспективи, което може да се каже и за повечето нацистки лидери. Рядко пътувал извън САЩ, а последният му международен паспорт, издаден преди около десет години, бил изгубен и трябвало да си изкара нов за пътуването до Eвpona. Ако има човек, на когото германците може да разчитат за справедлив процес, това е именно той. Убеден, че САЩ имат свещения, почти божествен дълг да превъзпитават света, да възнаграждават доброто и да наказват злото. Също така, aкo има човек, на когото президентът Хари Труман може да разчита, че ще започне трибунала и ще го доведе докрай, това е Джаксън“, пише историкът Дейвид Ървинг в книгата си „Нюрнберг. Последната битка“.

Още преди назначаването си от Труман Джаксън се изказва доста остро срещу онези, които вярват, че трибуналите срещу военнопрестъпниците трябва да бъдат само някакво допълнително средство за физическо унищожаване на врагове, които не са убити във войната.

„Ako пpocтo искаме да застреляме германците и да изберем това за наша политикa — казва той в една от своите речи, когато военните действия в Европа вече са към своя край — тогава така да бъде. Но поне не крийте това престъпление под маската на правосъдието. Ако сте решили предварително да екзекутиратe човека, тогава няма нужда от съдебен процес над него. Световната общност не уважава такива съдилища, които са само инструмент за произнасяне на присъди.“

Още в средата на 1944 година министърът на отбраната на САЩ Хенри Стимсън се опитва да убеждава президентът Рузвелт да бъде по-внимателен и предпазлив в международните си срещи и изказвания.

„Почуствах — пише той в дневника си относно косвен намек за етническото прочистване, което щяло да се случи след като тези региони бъдат предадени на поляците, че със сигурност ще има последици, които ще бъдат черно петно в нашата история, ако ние, независимо дали с право или не, сме отговорни за това. Все още изпитвайки основателни опасения относно безопасността и живота на коренното население в тези райони на победена Германия, Стимсън пише, че окупацията на южния сектор на Германия би била много повече за предпочитане, тъй като „ще ни изолира от Русия за времето на окупацията. Нека руснаците вършат мръсната работа, ние няма да имаме нищо общо с нея.“

По това време атмосферата на омраза е толкова силна, че дори Кордел Хъл, държавният секретар на Рузвелт, не настоява за нищо друго освен за незабавното ликвидиране на лидерите на Ocтa, когато те попаднат в ръцете на Съюзниците.

„Хъл ме изненада много — отбелязва в тайния си дневник британският посланик в САЩ лорд Халифакс — кaто каза, че би застрелял и унищожил физически цялото нацистко ръководство до най-нисшите му ешелони! В тези свои убеждения Хъл не се отличава от фризьора на посланика във Вашингтон, който постоянно настоявал: „Убийте ги всичките! Оставите ли поне един, те ще се размножат отново и трябва да започнете отначало. Това е като да пуснеш зайци в ливада с млада сочна трева“.

През есента на 1944 година Кордел Хъл отново прави доста крайно изказване — „Ако имам възможност, ще изправя пред военен съд и Хитлер, и Мусолини, и Тоджо, и всички техни съучастници от Оста. А на изгрев слънце на следващия ден ще извърша историческата им екзекуция.“

Генерал Дуайт Айзенхауер, който в историческата литература притежава изгладения образ на военачалник, известен както с рицарството си, така и с благоприличието си, също заявява пред лорд Халифакс, че според него „представителите на вражеското ръководство трябва да бъдат застреляни при опит за бягство“ (тогава тези думи са популярен израз от евтин холивудски филм за нацистите, евфемизъм за убийство на неудобните).

Основна трудност за адвокатите на защитата представлява непознаването на англо-американската съдебна практuкa, кoятo ce използва в Нюрнберг. Германските адвокати нямат опит в техниките на разпит и кръстосания разпит, и са дълбоко изненадани от свободата на възраженията и прекъсванията, които се предоставят на защитниците в англо-американската система.

„По-същественото различие се състои в това — пише Дейвид Ървинг — че дори по време на Третия райх германските съдебни процеси са провеждани с основната цел да се установи истината и всички страни са се обединили около тази цел. Съдиите са провеждали основния разпит на свидетелите, а адвокатите и прокурорите са били там, за да подчертаят acneктитe, кouто са в полза на защитата или обвинението. Както по-късно коментира Ото Кранцбюлер, младият адвокат на Дьониц, съществена характеристика на англо-американската наказателна практика е, че тя е конфронтационна, като всяка страна представя само доказателствата, които са в нейна полза. За разлика от германския обичай съдът на практика не е бил задължен сам да разследва истината. Когато защитата излага желанията си пред Джаксън, той категорично ги отхвърля, заявявайки, че няма намерение да „служи на двама госпoдapu“.

По този начин се оказва, че ако везните не са предварително наклонени в полза на едната или другата страна, това обикновено би гарантирало справедливостта на процеса. В Нюрнберг обаче везните сякаш имат само една страна — тази на победителите.

„Когато германските защитници пристигнаха в Нюрнберг през септември 1945 година, пише Кранцболер, те нямаха буквално нищо. От друга страна, обвинението вече беше иззело всички налични архиви и документи и ги проверяваше с огромната си армия от експерти.“

След това само уличаващите материали са предоставени на адвокатите на защитата. Не им е дадена възможност да търсят в заловените архиви документи, които да смекчават или оправдават вината на обвиняемите. Чуждестранните архиви също остават недостъпни за тях. Когато адвокатът на Гьоринг кани намиращия се в изгнание полски генерал Владислав Андерс да предостави своите доказателства, че руснаците са убийците на хиляди поляци в Катин, съюзническото командване му забранява да отиде.

Освен това на адвокатите на защитата не е позволено да оспорват юрисдикцията на трибунала или безпристрастността на съдиите. В дневника си Юлиус Щрайхер, възбудител на преследвания срещу евреите и издател на антисемитския вестник „Дер Щурмер“ (осъден на смърт чрез обесване), е записал: „Обичайната съдебна прaктuкa е, че подсъдимият може да оспори безпристрастността на съдията. Такъв би бил случаят, ако например съдията е роднина на противник в процеса. В този показен процес победителите са прокурорите и съдиите и съответно са неизбежно предубедени към победените. Тъй катo са напълно наясно с това, те са установили подходящо правило, с което предварително лишават подсъдимите от възможността да поискат отвод. И това е целта на целия фарс. В този процес не става дума за това, че на подсъдимия трябва да се даде безпристрастно правосъдие. Процесът си е поставил за задача да придаде на една несправедливост мантия на законност, като я облече в правен език.“

Преобладаващото настроение сред наблюдаващите процеса от дистанция може да бъде обобщено с цитат от писмото на богатия нюйоркски търговец Ърнест Шьонфелд, в което той се обръща към прокуратурата с думите:

„Ако е допустимо, ако и когато Юлиус Щрайхер бъде осъден на смърт, най-пламенното ми желание е не само да бъда свидетел на екзекуцията му, но и да участвам в нея.“

Шьонфелд се ангажира сам да покрие пътните си разноски и предлага солидна сума пари на Робърт Джаксън, за да удовлетвори желанието му.

А в интервюто между Херман Гьоринг и психолога Густав Гилберт от 18 април 1946 година, публикувано в книгата „Нюрнбергски дневник“, райхсмаршалът заявява:

„Разбира се, хората не искат война. Защо някой селски глупак би искал да рискува живота си, когато най-доброто, което може да получи от войната, е да се върне жив и невредим обратно във фермата си?

„Нюрнбергските процеси. Трибунал на народите“ е презапис от документалното радиоизлъчване от последния ден на Международния трибунал в Нюрнберг. Той се съхранява в Архивния фонд на БНР.

Всеки в Германия, който има възможност да слуша радиото, чува гласа на говорителя, който предава на живо за Южногерманското радио и едновременно с това за станциите в Мюнхен, Нюрнберг, Щутгарт и Франкфурт. Свързани са и Берлин, Лайпциг, Дрезден, Ваймар, Магдебург и Шверин. Започва последното предаване на живо по радиото от Нюрнбергския дворец на правосъдието на 1 октомври 1946 година. В ефира са обявени присъдите в процеса срещу главните военнопрестъпници.

„Напрежението изпълва съдебната зала, докато председателят се готви да прочете присъдите, до които съдиите са стигнали след осем месеца съдебно производство. Какви ще бъдат те? Кого ще осъдят? Ето някои от тях: Рибентроп — смърт чрез обесване; Кайтел — смърт чрез обесване; Гьоринг — смърт чрез обесване. Още девет пъти председателят на Международния военен трибунал, съдия лорд Джефри Лорънс, произнесе смъртната присъда за Калтенбрунер, Розенберг, Франк, Фрик, Щрайхер, Заукел, Йодл, Зайц, Айнкварт, а задочно за Борман — доживотен затвор. Хес, Функ и Рьодер получиха по 20 години затвор, Ширах и Шпеер 15 години, Нойрат и Дьониц по 10 години. Подсъдимите Шахт, Папен и Фриче бяха признати за невинни по обвиненията и бяха оправдани.

Най-великият процес на всички времена приключи. Осъдените отидоха на бесилката, подобно на бившия заместник-протектор на Райха на Бохемия и Моравия, Карл Херман Франк. И подобно на толкова много други военнопрестъпници, екзекутирани по-късно, които донесоха море от кръв и сълзи из обширни части на Европа. Изкупление за най-големите и ужасяващи престъпления, извършени някога срещу човечеството. Изпълнение на присъда, произнесена от името на народа срещу главните виновници. Това са заключителните действия от 11-месечния процес, започнал на 20 ноември 1945 година, които завършват с прочитането на обвинителния акт.“

„Процесът приключи. Най-близките съратници на Хитлер бяха осъдени и обесени. Ние, съветските кореспонденти, се завръщаме у дома в Москва“. Това са първите думи на Борис Полевой, които авторът на „Нюрнбергски дневници“ прочита на съветските слушатели. Презаписът е от плоча, разпространявана като притурка на съветското списание „Кръгозор“.

„От висотата на нашия военнотранспортен самолет, в който ние, журналистите, седим сред кашони, пристегнати с ремъци и някакво съдебно имущество, което връщаме в родината си, аз поглеждам назад към всичките тези девет месеца, започвайки от деня, в който Георги Димитров изрече пророческите си думи за предстоящия процес, та чак до самия му край. И изведнъж Сталинград отново се появява пред мен. Замръзналото мазе на някаква къща, треперещо от трусове, на мястото, което защитаваме с Гвардейската дивизия под командването на героя от Сталинград Александър Родимцев. Късен ноември е, северният вятър духа отвъд Волга, стените на мазето са замръзнали и покрити със скреж. От далечия ъгъл се чуват стоновете на ранените — те нямат къде да отидат. В мазето на разрушената сграда в Сталинград най-трудните дни от битката за града ми се сториха отново толкова живи: ветровитият сутерен, стоновете на ранените, дрезгавият, приглушен глас на секретаря на партийната комисия, тънките, болнави, розови бузи и лицето с големите, пламтящи очи. Спомних си как ние, съветските хора, се борихме за земята си, за идеалите си и преминавахме през несгодите. Всеки път се обединявахме, като преди решителна, смъртоносна битка. Войниците изкрещяваха: „Аз отивам в атака! Считайте ме за комунист, както московчани, в чест на партията си, блокираха амбразурите с гърди.

Сред 18-те подсъдими, представляващи най-високите ешелони на националсоциализма, не се намери нито един човек, който да каже и дума в защита на идеите, в името на които нацистите изтребиха и изгориха милиони хора и разрушиха Западна Европа в тази война. Дори в последните си думи, когато смъртта вече надвисваше, те лъжеха, измъкваха се, преструваха се, че са били измамени и че партията им е изчезнала като отровен дим пред сила, която наскоро беше накарала съседните народи да треперят. Така, по пътя за Москва, докато размишлявах и сравнявах, все повече осъзнавах колко прав е бил Георги Димитров, този горд сокол на комунистическия свят, в предвиждането си за хода и края на Нюрнбергския процес.“

„Когато през 1956 година въоръжените сили на Великобритания, Франция и Израел заговорничат и заедно започват нападението си срещу Египет, адвокатът на Рудолф Хес Алфред Зайдл пита британското външно министерство дали британския премиер Идън ще бъде изправен пред някакъв трибунал, за да отговаря за действията си — пише в заключение историкът Дейвид Ървинг — Трагичната истина е, че Нюрнберг не е създал истински прецедент в международното право.“

Материалът Нюрнберг — без давност и без забрава е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Той е един от най-добрите журналисти в България в началото на XX век. Владее свободно френски и английски, както българския и немския. Кореспондент е на най-влиятелните европейски издания –  „Ное Фрайе Прессе“ (Виена), „Фосише цайтунг“ (Берлин), „Дейли Мейл“ (Лондон) и „Адевърул“ (Букурещ). В чужбина вярват повече на него, отколкото на БТА. Ненадминат майстор на публицистичното перо. „Когато пише за някого, трудно може да се определи докъде стига неговата доброжелателност и откъде започва иронията му.“* Още като ученик проявява блестящи способности, заради които всички го гледат с особена възхита. А преподавателят му по български език и история Добри Ганчев, учител на Фердинанд и княжеските деца, е удивен от усета на младежа към богатствата и тънкостите на българската реч. Малко са онези, които дръзват да влязат в полемика с Йосиф Хербст, страхувайки се да не ги направи за смях. Редактор е на съществени в българския печат вестници и списания от началото на века. „Никой като него не умее да съчетава така умело политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, та хем да бъде интересно за читателя, хем да има ефект в ония среди, на които иска да въздейства. Всеки може да бъде летописец на събитията, но малцина са, които умеят да влияят върху тях…“

Йосиф Хербст (20 ноември 1875 – 16 април 1925) е роден в Одрин в заможно еврейско семейство, което години по-рано е принудено да напусне Бърно, Австро-Унгария, в следствие на бурните революционни събития от 1848 година. След Руско-турската война, когато започва строежът на железопътната отсечка Вакарел-София, бащата Якоб Хербст е назначен за директор на Хиршовата железница и семейството се установява в България. Вечерно време Якоб чете кореспонденциите на своя приятел Артур фон Хун – германски журналист от „Кьолнише Цайтунг“, който отразява Руско-турската война и Сръбско-българската война, а малкият Йосиф слуша твърде внимателно за своите 10 години, докато по-големият му брат – Карл, не проявява особен интерес. Якоб съдейства на фон Хун да разпространява своите репортажи преди останалите кореспонденти в страната и винаги е очакван гост в дома му. Тези срещи оказват голямо влияние върху съзряващия Йосиф, който с внимание слуша военните репортажи и стиска в ръце празни гилзи от заветната битката при Сливница – подарък от германския кореспондент. „А заспи ли, сънува все битки и сражения и се вижда литнал на бял кон срещу дъжд от куршуми и шрапнели…“

Твърдо убеден е, че иска да стане офицер. Въпреки настояването на неговите родителите да продължи гимназиалното си образование, Йосиф Хербст постъпва във Военното училище. На изпитите след първата година показва най-висок успех и със заповед на подполковник Кирил Ботев, брата на Христо Ботев, е зачислен като щатен юнкер. А като такъв – се оказва дежурен в съдебната зала по делото във връзка с атентата от 1891 година срещу министър-председателя Стефан Стамболов и убийството на финансовия министър Христо Белчев. Става свидетел на изслушванията на заподозрените и скалъпените разговори в коридорите на новопостроеното военно училище, където се гледа процесът година по-късно. Една вечер, минавайки покрай Черната джамия, вперва поглед над високия зид, където на бесилката виси неправомерно обвиненият писател и публицист Светослав Миларов, а в мрачните килии чезне Петко Каравелов – един от водачите на Демократическата партия. Скоро Хербст ще започне да ѝ симпатизира, но и бързо ще се откаже от нея – така, както прави и самият Каравелов, в чиято дъщеря, Виола, той безумно се влюбва. Междувременно в главата му натрапчиво звучи: „В София, в Черната джамия, владее пълна тишина и на щика на часовоя блести среднощна луна…“

След като завършва Военното училище, прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова в Статистическо-топографското отделение на Военното министерство. През 1898 година трябва да бъде повишен, но по онова време във Франция се развива аферата „Драйфус“ и военният министър тайно е наредил и българската армия да не се допуска офицери евреи до военни тайни и високи длъжности. Семейството му, особено брат му Карл, не смята, че Хербст трябва да се стреми към военна кариера и постоянно го приканват да започне да се занимава с търговия. Но той няма ни най-малко такива намерения. Зачислен е в седмичника „Военни известия“, където Хербст следи чуждестранните военни издания и превежда от тях статии, представляващи интерес за българските офицери. Работата обаче не му допада, защото е далеч от представите му за журналистика. С нетърпение очаква края на работния ден и куква към „Юнион клуб“ или към кафене „България“, където се събират видни наши интелектуалци. Най-приятни са следобедите в четвъртък, когато са литературните сбирки у Стоян Михайловски. За първи път там го води Кирил Христов, с когото са съученици. В тези напоителни словесни следобеди Хербст контактува с обичайните посетители Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.

През 1899 г. записва право в Софийския университет, където се запознава с Елин Пелин. След няколко месеца и двамата се отказват да посещават юридическите лекции. Стават близки приятели и в следващите години, когато Хербст списва своя вестник „Софийска свободна трибуна“, почти във всеки брой публикува разкази на младия и все още непризнат писател. Публицистичната фигура на Хербст добива все по-голяма авторитетност сред българския печат и през 1903 година става главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник“. „Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен от чуждите посолства, желан гост е и в аристократичните салони на столични хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти“ и продължава да поддържа тесни взаимоотношения с Елин Пелин, Александър Божинов, Александър Балабанов и останалите Българановци. Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати Хербст e в един от най-осведомените хора у нас. „Неговите кореспонденции в чуждите вестници се възприемат в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон отлично знаят от къде черпи сведенията си.“

През 1908 година министър-председателят Александър Малинов кани в кабинета си Йосиф Хербст, д-р Александър Гиргинов и Александър Балабанов – едни от най-опитните и талантливи публицисти, които съставят и редактират „Време“, – „всекидневен свободен политически вестник, както е написано под главата му, а всъщност втори политически орган на управляващата Демократическа партия“. Той вижда в тях спасение срещу назрялата вестникарска полемика на буржоазните партии, които обвиняват демократите като „царски любимци“. Още повече, че самият Хербст по препоръка на Екатерина Каравелова е приет за член на Демократическата партия, а неговият авторитет сред европейските издания би донесъл значими ползи за демократите. Три години по-късно бъдещият зет на Екатерина и самата тя напускат партията, разочаровани от новата идеалистическа линия, която започва да се различава от тази на Петко Каравелов.

В редакцията на вестник „Време“ е получена следната телеграма от Виена: „Във времето, когато България спечели своята независимост, аз изгубих своята“, подписана от Йосиф Хербст и известяваща женитбата му с германската католичка Елвира, с която скоро се прибира в София. Бракът им не е щастлив, макар че създават три деца. Двамата живеят като че ли на различни полюси. Тя така и не научава езика, не желае да се включи в обществения живот и не след дълго започва да боледува, като животът ѝ завършва в психиатрична клиника. Това е прободна рана за Хербст, който се обвинява, че не направил достатъчно за съпругата си. Мъката го гложди наред с предхождащата черна дата 16 юни 1913 година, останала в нашата история като Деня на престъпното безумие, когато Македония и Тракия отново попадат в чужди ръце в следствие на Междусъюзническата война.

През 1912 година Хербст е мобилизиран. Като много свои приятели и той е можел да се уреди в някой щаб като кореспондент, но винаги е смятал, че мястото на офицера е в строя, сред войниците на бойното поле. А той винаги се е чувствал офицер. „Като юнкер във Военното училище не се ли е готвил тъкмо за тази война. Като публицист не е ли желал и предричал толкова пъти именно тази война – за освобождението на Македония.“ Командва 16-та рота и на бойното поле е редом до много свои познати, сред които Антон Страшимиров, д-р Червен Иванов, инженер-химик и фабрикант, журналиста Ангел Киселов. С развоя на войната все повече у него се загнездва мисълта, че желаната победа няма да се осъществи и че всички страдания са напразни. Това е поредното разочарование в житейския му път. А междувременно Фердинанд му готви „спасителен“ пост, в който той отново да разгърне публицистичния си потенциал в служба на страната.

На среща във Виена с Франц Йосиф българският княз изказва своите страхове за намеренията в Народното събрание България да бъде обявена за република. И ако е така, той по-добре да абдикира. Австроунгарският император дава съвет на Фердинанд как да укрепи властта си: „да намери опитен, недискредитиран журналист, да го назначи на такъв пост, който да му позволява умело и тактично да направлява цялата преса в желаната (за Австро-Унгария и за Фердинанд) насока“, като му загатва че предстоят събития, при които България не само би могла да си възвърне загубеното, но и да спечели много повече. През 1913 година Йосиф Хербст, вече запасен капитан – все още понакуцващ с десния си крак и който от оловните парчета, извадени от тялото му след войната, си прави нещо като брошка – е назначен за директор на Дирекцията на печата (днес БТА). Приема охотно предложението. Дава си сметка, че този пост твърде тясно го свързва с политиката на правителството и на Двореца. Хербст обаче я намира за правилна. Букурещкият мир е унизителен не толкова за Фердинанд, а преди всичко за България, която отново е става жертва на Великите сили.

През следващите години като Директор на печата Хербст възбужда чрез правителствената преса народните страсти против сърбите и възхвалява предпазливо немските победи. Започват обаче личностни нападки срещу него за еднолично управление на печата. Конфликтът прераства в словесна вестникарска война, а скоро след това и в конкретни обвинения към него, отнесени към министър-председателя д-р Васил Радославов и сетне към княза. Нито правителството, нито Дворецът имат полза от събуждащи страстите печатни редове. Министър-председателят не може да уволни Хербст, когато немското командване в България толкова го цени, а освен това австро-унгарският император Франц Йосиф го е наградил с почетен кръст за военна заслуга и го кани във Виена лично да му го връчи. До отстраняването му се стига с нареждане на Радославов, което Хербст не изпълнява, а именно: да пусне съобщение, че Симеон Радев е уволнен като пълномощен министър. „Такова съобщение няма да пусна, БТА не може да лъже, а освен това всички знаят, че Радев сам си подаде оставката с телеграма до правителството“. Всичко това се коментира и в кабинета на Фердинанд, който е притеснен от своеволията на Хербст и най-вече заради съобщенията за болшевиките, които публикува с цялото си съзнание на публицист. А зад обвинението на Хербст стои ясно изразената му журналистическа позиция: „Господин министър-председателю, когато избухне вулкан, може ли някой да скрие това събитие или да го представи за къртичина. Ще стане за смях! Дирекцията на печата изпълни дълга си, като осведоми обективно българската общественост за събитията в Петроград.“ Фердинанд нарежда да се приготви указ за освобождението на Хербст. „Отбележете обаче, че това става по доклад на министър-председателя – заповядва князът. – И добавете накрая едно: Да се има предвид за друга длъжност“.

Два месеца след уволнението, през 1918 година, Йосиф Хербст заминава в Ксанти като помощник-началник на разузнавателно-информационната секция на IV извънредна армия, ръководена от генерал лейтенант Сава Савов. Ужасен Хербст установява, че разложението е обхванало армията от горе до долу. Споделя вижданията си със Савов, който огорчен вижда избавление единствено в завършека на войната и то час по-скоро. А Хербст възразява и му предлага да състави проект-писмо до главнокомандващия генерал Жеков. Писмото написва на един дъх, жарко, както само той умее, под мотото: „Той (Кутузов) знаеше, че съдбата на сраженията се решава не от разпоредбите на главнокомандващия, не от разположението на войските; не от броя на оръдията; нито от броя на падналите; а от оная неизмерима сила, която се нарича духът на армията. Граф Л. Толстой – „Война и мир“. Жеков е изненадан от писмото, но решава да го прочете на глас пред Главното командване и в присъствието на Фердинанд. „Все едно избухва бомба: това, което мнозина са си мислили или пък са си го шепнали в най-тесен кръг, сега са го видели написано черно на бяло, чули са го произнесено на всеуслошание“. Типично за публицистичния подход на Хербст.

След края на Първата световна война Хербст пише: „Не само България загуби войната. Войната загуби и всеки от нас поотделно“. Той вече е акционер и прокурист в дружествата „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български лойд“. Не се занимава с публицистика, а брат му, преди да почине през 1919 г., вече го е похвалил, че най-после се е заел с нещо сериозно. Две години по-късно обаче съдбовното му поприще се стоварва с гръм върху така краткия му житейски път. През 1921 година се жени за Виола, а любовта помежду им го окрилява да бъде още повече себе си – говорещото око на българската журналистика – безпристрастна, каквато може да бъде само истинската журналистика.

Новият публицистичен живот на Хербст започва с издаването на „Вик за свободни хора“, „АБВ“ и „Днес“ и е „решено“ да приключи без съд и присъда някъде между трите съдбоносно-трагични събития в историята на България в началото на XX век – Деветоюнския преврат от 1923 г., Септемврийското въстание от същата година и атентата в църквата „Света Неделя“ от 16 април 1925 г. През този период той е най-яростният издател, който огласява всяко убийство, заклеймявайки го, може би ненапразно, като политическо – на свои познати, приятели и не толкова приятели. Всяко! В пресата излизат негови статии за мистериозната смърт на д-р Никола Генадиев, Никола Милев, Вълчо Иванов и бягствата, изчезванията, застрелванията на други обществени личности, придружени от коментари за зловещата политика на българските държавници, които нанасят непреодолима вреда върху демократичното съзнание на българския гражданин. „Хребст е научил много неща за въстанието на комунистите и земеделците. Започнала е борба за живот и смърт. След три войни и две национални катастрофи България все още има кръв за проливане.“ А обществото е погнусено от тази атмосфера. „Всички среди дирят изход – достоен, човечен, от това несносно положение, което тежи в душата като кошмар“, заявява Хербст пред началника на полицията. А от там го привикват регулярно и гопредупреждават да спре с „антиобществените“ си страници, описващи действителността в държавата – толкова кървава, а на толкова малка територия. В досието му, представено в кабинета на Борис III, съветникът на царя прочита следните слова, написани от публициста: „Партия – нерядко осквернение на една политическа идея от привържениците ѝ, сред които не всякога са и идеолозите, и съмишлениците ѝ. Партия – политическа идея. Тирето графически трябва да изобрази бездната, която често разделя двете понятия в живота и в която са пропаднали толкова граждани“.

След атентата в „Света Неделя“ той е единственият издател, чийто вестник публикува информация за случилото се още същия ден. „Второ издание, колкото хартия е останала в печатницата!“ – настойчиво казва той. Екземплярите на вестник „Днес“ се разпродават като топъл хляб. Всеки иска да научи черно на бяло какво се е случило. „Минувачите се втурват към дрипавите малчугани, грабят вестниците и никой не иска ресто“. Хербст си пробива път през навалицата, запътен към вкъщи. Не се радва на триумфа на вестника, той знае, че ще сполети хаосът, който толкова време е предричал.

В късните часове след атентата Йосиф Хербст, намиращ се вече в полицията, дава на поета Трифон Кунев коженото си портмоне с молба да го връчи на Виола. Тя му го е подарила в знак на любов, след като той ѝ е поверил онази брошка, направена от куршумите, за да знае, че до последния си дъх е мислил за нея. В това тя не се и съмнява, но започва да се чуди кога съпругът ѝ ще се върне от полицията.

– Йосиф Хербст!

В Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват статии на Йосиф Хербст из българския печат в майсторски прочит на актьора Мариус Донкин, който превъплащава публицистичния тон на журналиста. Чуйте част от тях:

Улица „Леге“

„Главата в торбата“ 

„Политическите убийства“ – сп. „Вик за свободни хора“, бр. 1, 14.11.1923 г.

„За белите ръкавици“ – в. „АБВ“, бр. 195, 18.11.1924 г.

„За Гео Милев“ – в. „Ек вечерен“, бр. 53, 23.01.1925 г.

*Използваните цитати са от книгата „Йосиф Хербст. Живот и смърт“ на Филип Панайотов, „Партиздат – София“, 1981 г.

Материалът Йосиф Хербст – говорещото око на българската журналистика е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Епископ Евгений Босилков е роден на 16 ноември 1900 година в Белене. Родителите му Ливиджо и Беатрис, потомствени земеделци и католици, му дават името Винченций. Родният град на бъдещия мъченик на вярата, преди да се сдобие с мрачната слава на място за издевателства и смърт по време на комунистическия режим, е един от признатите центрове на католицизма в Североизточна България. На 11-годишна възраст малкият Винченций  постъпва в пансиона на отците пасионисти в село Ореш и скоро привлича вниманието на своите учители и наставници с ученолюбието и будността си. През 1914 година с благословията на Никополския епископ Дамян Теелен е изпратен да продължи богословското си образование в Белгия, а после и висши теологически науки в Холандия.

19-годишният младеж се посвещава на монашеството в един от най-строгите католически ордени – този на братята пасионисти – през 1919 година. От този ден Винченций получава духовното име Евгений. До 1926 година усърдно изучава философия и богословие, след което се завръща в родината. Ръкоположен е за свещеник в русенската католическа катедрала, става и секретар на Никополския епископ. Качествата и отдадеността на владеещия 13 езика свещеник изпъкват особено силно в служенето и той е изпратен да продължи образованието си в Папския източен институт в Рим. В началото на 1932 година защитава докторска дисертация на тема „За унията между България и Римската църква през първата половина на XIII век“. Написаната на латински език чернова с поправките, допълненията и бележките, правени на ръка от монсеньор Босилков, по време на комунистическия режим е пазена като съкровище в католическата църква в Бърдарски геран, а днес се съхранява в Държавния архив.

През 1934 година Босилков е назначен в село Бърдарски Геран в Северозападна България. Високата ерудиция на младия свещеник е в съчетание с качества като човечност, дипломатичност, умения да увлича и убеждава. Докторът по богословие подпомага гражданското и религиозно израстване на младите. По негова заслуга селото става център на автономна община през 1936 година. С бащинска любов споделя своя опит във всички области на живота, включително спорта и земеделието. Завършва строежа на новата енорийска църква и изгражда голям енорийски дом. В общността той има безспорен авторитет както сред своите енориаши, така и сред православните братя, които уважават благородното му поведение, добронамереност и открито желание за диалог.

Широката му култура и проникновена мисъл го правят високо уважаван лектор и извън епархията. През 1938 година е избран да отслужи възпоменателните тържества по случай 250-годишнината от Чипровското въстание. Двете официални речи, които държи съответно на 7 и 8 ноември, са публикувани в тогавашния периодичен печат.

Динамична личност, за д-р Евгений Босилков без съмнение е било мъчително насилственото ограничаване на дейността му като свещеник и проповедник, наложено от завзелата властта след 9 септември 1944 година комунистическа партия. Той се бори срещу атеистичните внушения на новата власт, с което знае, че става неудобен. Ползващ се със силно влияние и авторитет, след смъртта на Никополския епископ Дамян Теелен през 1946 година, грижите за епархията са поверени на д-р Евгений Босилков, който с папски декрет от 26 юли 1947 година е утвърден като епископ.

След 1947 година, когато политическата опозиция е обезглавена, вниманието се насочва към църковните общности. През 1948 година религиозните празници са отменени, а църковните прояви извън храма – забранени. Комунистическата власт вижда в Католическата църква не просто религиозна институция, а „опасен агент на Запада“. От българска страна са преустановени отношенията със Светия престол – посолството на Ватикана в София е закрито, а апостолическият делегат прогонен. Това е краят и на социалните католически дейности: затворени са 9 големи института, посещавани от почти 6 хиляди младежи. Същата участ имат болници, детски градини, социални домове. Католическият печат е заставен да замълчи, младежките организации нямат право да съществуват. Целта на новите властници е да убият вярата на българина, и в частност – да ликвидират влиянието на Ватикана, който няма начин да стане подвластен на Сталиновата воля.

След многократни молби през 1948 година Евгений Босилков получава позволение лично от Георги Димитров, като новоизбран епископ да посети събратята си в Рим и Холандия. Вече обект на разследване от Държавна сигурност, всяка негова крачка е записвана и докладвана. Срещите зад граница му дават човешка и духовна подкрепа, а на 17 септември 1948 година се състои и дългоочакваната аудиенция при папа Пий XII. Двамата общуват дълго и сърдечно, като епископът го информира за трагичното политическо и религиозно положение в България, споделя грозящите опасности и потвърждава дълга си да му остане верен дори с цената на живота си.

Босилков е посъветван да не се завръща в родината си, а да остане в Италия, защото свободата и животът му са в опасност. Той отговаря: „Аз съм пастир на моето стадо, не мога да го изоставя, трябва да бъда с него. Това, което страдат моите свещеници и верни, трябва и аз да изстрадам.“

С ясно съзнание какво го очаква, в навечерието на заминаването си споделя: „Връщам се в България, за да се срещна със смъртта. Молете се на Богородица да ме направи достоен за благодатта на мъченичеството.“

Репресиите продължават. През 1949 година Закон, наречен „За религиозните култове“, забранява на всички мисионери чужденци, чиито конгрегации се намират извън страната да извършват свещеническа дейност в България. Българските епископи предварително са получили текста на закона и са повикани да го подпишат. Евгений споделя в писмо: „Аз вече категорично отговорих, че няма да го направя. И знаете ли какво ме очаква – разбира се, решетките. Готови са да ни унищожат. Не се колебая нито за момент и се подготвям за най-лошото. Следите от нашата кръв ще станат гаранция за едно прекрасно бъдеще на църквата в България и независимо, че няма да го доживеем, другите ще пожънат това, което ние посяхме с усилия.“

В запис за БНР от 1998 година доц. Жоро Цветков говори за преследването на Католическата църква в България след 1944 година, за инсценираните съдебни процеси срещу католически свещеници през 1952 година. Спира се на личността на монсеньор Евгений Босилков и неговата роля в тези събития.

През 1949 година започва съдебен процес срещу протестантски пастори – обвинението е шпионаж. През 1952 със същото обвинение са арестувани десетки католически духовници. Пред съда със скалъпени обвинения, изтръгнати с мъчения признания и измислени доказателства са изправени 40 души. Съдебният процес е формален и действа като изпълнител на решенията на партията. Четирима от подсъдимите – д-р Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джиджов, Йосафат Шишков са осъдени на смърт чрез разстрел и пълна конфискация на имуществото им. Смъртните присъди са изпълнени на 11 ноември 1952 година, в 23.30 часа, в Софийския централен затвор. Останалите получават ефективни присъди до 20 години затвор.

През 1990 година 91-годишният отец Климент, подсъдим в процеса и осъден на 15 години затвор, разказва от първо лице за разбирането за „вражеска дейност и шпионаж“. (Той, както и останалите 36 арестувани, се признават за „шпиони“, с което избягват смъртните присъди).

Католическата монахиня сестра Габриела, племенница на епископ Евгений Босилков, разказва за процеса, на който е присъствала в запис от 1990 година:

В същия запис сестра Габриела си спомня за последната среща със своя чичо и как са разбрали за екзекуцията му:

Историята на епископ Евгений Босилков е част от по-широката памет за репресиите срещу свободата и духовността в най-мрачните години на комунистическия режим в България. В общество, което все още осмисля травмите на миналото, неговият пример напомня, че изборите имат цена, а свободата не бива да бъде приемана за даденост.

На 15 март 1998 година във Ватикана папа Йоан Павел II провъзгласява епископ Евгений Босилков за блажен мъченик на вярата. На церемонията в базиликата Свети Петър папата казва: „Монсеньор Босилков е една от многобройните жертви на комунизма в България и в други страни заради привързаността си към църквата. В епоха на преследване мнозина бяха убити заради куража да се съпротивляват и да отстояват вярата си.“

През 2002 година на тържествена меса на централния площад в Пловдив папа Йоан Павел II провъзгласява за блажени и тримата католически свещеници Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков.

Материалът Блаженият Евгений Босилков е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Когато Клод Моне се появява на сцената на европейската живопис, изкуството все още е подвластно на идеята, че красотата е вечна и неизменна – нещо, което трябва да се открие в реда, симетрията и идеализираната форма. Френската академичната традиция, въплътена от художници като Енгър и Деларош, разглежда картината като прозорец към идеалния свят – свят, в който линията е закон, а цветът – слуга на формата. Дори реализмът на Курбе и Домие, колкото и да се стреми към непосредственост, продължава да вярва, че истината на видимото се крие в самия обект и може да бъде уловена чрез прецизност и наблюдение.

Моне (14 ноември 1840 – 5 декември 1926) обаче се ражда в една култура, в която индустриалният век променя усещането за време, пространство и движение. Светът вече не е застинал, а променлив и неуловим – и Моне ще бъде първият, който ще го изрази така, както се преживява, а не така, както разумът следва да го разпознае. Той не търси истината в обекта под наблюдение, а в начина, по който светлината пада върху него. Превръща живописта в поезия на преходното, в опит да се улови непрестанно изчезващото.

Пробуждането на погледа

Художникът израства край водите на Нормандия, където небето никога не е едно и също. Там научава, че светлината не е константа, а дихание на времето. Срещата му с Буден е като инициация – тя го извежда от затвореното пространство на ателието и го въвежда в пленера. Рисуването на открито за Моне не е просто техника, а философия: акт на съучастие между художника и природата, между окото и светлината. Той открива, че възприятието е творчески процес, а светът – непрестанно нов. Така започва неговият стремеж да превърне преходното във форма, като улавя самото изчезване като присъствие.

На 15 април 1874 година група млади художници – Моне, Реноар, Дега, Писаро, Сисле, Моризо и др. – организират самостоятелна изложба в ателието на известния френски фотограф, карикатурист и журналист Надар в Париж. Сред творбите е и „Импресия, Изгряващото слънце“ (Impression, soleil levant) – платното на Моне, родено сякаш от самата мъгла над пристанище Хавър. Критикът Луи Льороа посещава събитието и няколко дни по-късно публикува в сатиричното списание „Льо Шаривари“ (Le Charivari) статия със заглавие „Изложбата на импресионистите“ – название, което измисля именно той, за да осмее Моне.

Думата „импресия“ произлиза от латинския глагол imprimere, образуван от представката im- (вариант на in-) „в, навътре“ и глагола premere „натискам, притискам“, с буквално значение „натискам навътре“, „оставям отпечатък“. От него произлиза и латинското impressio „отпечатък“, „впечатление“, което навлиза в старофренски като impression, а оттам – в английски, италиански, испански и другите европейски езици, включително и български. В Средновековието „импресия“ означава физически отпечатък – следа, оставена от натиск, например восъчен печат. С времето думата започва да се използва в преносен смисъл – за отпечатък в съзнанието, за психическо или емоционално впечатление, което нещо оставя у човека. Така значението ѝ се измества от материален отпечатък към вътрешно преживяване, докато достигне до съвременния си смисъл: „импресия“ е това, което реалността отпечатва в нашето съзнание.

Когато Луи Льороа използва подигравателно „импресионисти“, думата impression във френския език има значение на нещо повърхностно и мимолетно – бегло впечатление, първоначален отпечатък, скица, лишена от завършеност и форма. За него импресията е белег на несъвършенство – доказателство, че художникът не е довършил платното си. Но за Моне тази дума означава не слабост, а същност. За художника импресията е моментът, в който светлината докосва окото и оставя своя следа в съзнанието. Така думата, подхвърлена с насмешка, дава името на новото течение в изобразителното изкуство – импресионизъм. Това е философия, според която реалността се ражда в самия акт на възприятието.

Цветът като мисъл – природата в състояние на промяна

Градината в Живерни – вътрешният свят на Моне

В началото на ХХ век неговата градина се превръща в поклонническо място за художници от различни страни. Сред тях е и българският живописец Никола Танев, който през 1910 година посещава Моне и за кратко става негов ученик. За срещата между двамата художници говори критикът и изкуствовед проф. Кирил Кръстев в интервю за Националното радио от 1990 година:

„Водните лилии“ – безкраят като състояние на съзнанието

Наследството

Материалът Клод Моне – поетика на светлината е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Виждах го по „Руски”, когато си отиваше вкъщи. Живееше в така наречения „професорски квартал”, отвъд Орлов мост. Малко прегърбен, винаги добре облечен, много чист. Той обичаше тая спретнатост и чистота, това личи и в отношението му към неговите герои”, казва за него литературоведът и критик акад. Петър Динеков.

Всички, които го познават го охарактеризират като голям естет, който полага особени грижи за външността си, винаги с добре ушити и изгладени дрехи, изискан, приветлив… Обича цветята и ги познава, често дълго говори за дадено цвете. Обича и децата, закача се с тях, понякога участва и в игрите им. Предпочита да пътува с каруца и пуши, много пуши, особено в кръчмата, където наблюдава всичко и всички. Той е много добър разказвач, разказите му обикновено завършват без бури и с приятен смешен край. Оставя впечатление на човек сантиментален, със силно развито честолюбие, с добро сърце.

Йордан Йовков (9 ноември 1880 – 15 октомври 1937) е роден в село Жеравна, Сливенско. В детското въображение резките преходи, които предлага не само жеравненската природа, но и нейното минало, архитектура, обичаи и бит се трансформират в една представа или преживяване, които ще го съпътстват през целия му живот.

През 1920-а Йордан Йовков е назначен от Александър Стамболийски за аташе на печата в българската легация в Букурещ. През малкото си свободно време там, той написва прекрасните „Старопланински легенди” (1927), в които има забележителни жеравненски пейзажи. „Във връзка със „Старопланински легенди” – казва Йовков – трябваше да си спомня пейзажа на Жеравна. Повече от 30 години не бях ходил там и нищо определено не ми идваше на ум. Една нощ сънувах сън, който ме пренесе в детството ми и тъкмо в оня пейзаж, който ме интересуваше. Обиколих старите кории около селото и всичко видях тъй ясно и с такива подробности, като да бях се върнал наяве в село.”

В запис от 1982 година актрисата Пенка Икономова говори за „способността на Йовков да опоетизира нашия фолклор и да го извиси до най-съвършените поанти на истинското изкуство“ в разказа „Шибил” от „Старопланински легенди”:

Именно в чужбина, през неспокойните седем години, Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост” (1920), преименуван в „Песента на колелетата”, „Вечери в Антимовски хан” (1928), „Женско сърце” (1935), „Ако можеха да говорят” (1936) и романа „Чифликът край границата” (1934), както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов” (1937).

При завръщането си в България животът му преминава в творчески труд, но и изтощително напрежение и оскъдица, което се оказва пагубно за здравето на писателя. Именно творческото му перо го налага като класик на българската литература, а талантът му извайва личност с огромно обаяние. Такъв чародей е Йордан Йовков, макар че трудно се долавя тайната на очарованието му. Човек тъкмо реши, че държи ключа на тази тайна, и разбере, че в следващия разказ го е изпуснал.

За такъв човек като Йовков е естествено да създаде героите на „Старопланински легенди” – юначни, човечни, справедливи. Чудно ли е, че той, който организира купуване на обща селска вършачка и други земеделски машини и вика агроном от София да говори на селяните за модерно земеделие, създава в повестта „Земляци” герои като Стоил, които са против войната и мечтаят за мирен земеделски труд? Йовков, който описва така великолепно трудовия живот на добруджанския селянин и голямата му любов към земята. Че той, който със скромната си учителска заплата подпомага бедни селски ученици и чете вестника на селяните в кръчмата, създава образа на Серафим от едноименния разказ, образа на Сали Яшар – селският майстор-художник на пеещи каруци. Такива герои може да създаде само истински хуманист. Описанието с такава страст на доброто, справедливото, красивото, щастието на другите нали е мечтата на самия автор за щастие и добро?

„Как ги правеше Сали Яшар, един Господ знаеше, но неговите каруци пееха по пътищата” – из разказа „Песента на колелетата”, чете актьорът Светослав Пеев. Записът е от 1974 година:

„Тайната, която крият разказите на Йордан Йовков, тайната на тяхното очарование и напълно заслужена популярност лежи в особеното, чисто човешко отнасяне на фактите на живота. Човекът преди всичко и неговата борба с живота, земята и смъртта – ето мъдростта на наблюдението, което лежи в основата на цялото негово творчество”, казва писателят  Людмил Стоянов. За Дора Габе Йовковото творчество е една ретроспекция към мечтите от миналото и хората там: „Йовков ме връщаше в едно очарование, в една мечта, по-силна от живота. Йовков ми даваше продължение на оня прекрасен живот, възкресяваше хората и ги правеше вечни.”

В неговия свят, заселен предимно с красиви хора от разни етноси, особено блестят жените. С неповторимо очарование пленяват Сарандовица и Албена от „Вечери в Антимовския хан”, Цветана, Мария и Шакире от разказите в сборника „Песента на колелетата”. Осезаемо е присъствието на Асие и Аничка от „Женско сърце”, усещането за общуване с Василена от „Ако можеха да говорят” (чието прекрасно име подарих на дъщеря ми), вглеждането в лицата на Женда, Божура и Тиха от „Старопланински легенди”. Дълго се помнят Антица и Нона от „Чифликът край границата”, както и най-изразителният и лаконичен портрет на Рада, описан от Шибил: „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол.”

Разказите на Йордан Йовков са преведени на 37 езика, пиесите му се играят и до днес. Той ни остави три драми: „Албена” (1930), „Боряна” (1932), „Обикновен човек” (1936) и една комедия – „Милионерът” (1930).

„В неговите добруджански селяни английският читател вижда универсални идеи, универсален хуманизъм, вижда себе си от друг зрителен ъгъл”, разказва българистът Майкъл Холман – преводач на Йовков, в запис от 1980 година:

Наричат го майстор на късия разказ. Той е сърцеприказчикът сред нашите писатели, този, който говори със сърцето си и разкрива в умовете на всички поколения вечните истини. Като например тази, че красотата е повече от всичко, което човек може да има. Или другата, че любовта прави чудеса. Че нравствените пътеки, дори буренясали, могат да спасят човека, потънал в житейските мерзости. Че доброто свети подобно на слънцето, но за разлика от него никого не изгаря. Че въпреки страдалческата си участ човек винаги ще се стреми към по-добър живот. Орисан да върви по своя земен път с грижите и мъките, с неволите и болестите, с изпитанията за тялото и душата, той е дарен със способността да намира упование, да открива светлината и да я следва.

Материалът Йордан Йовков – мъдрецът на живота, художникът на словото е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„В днешната Република Сърбия живее българска общност с корени от Средновековието. Столетия наред българите обитават Поморавието и Тимошко — е записано в Становището на учените от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките  — Те участват в църковните, просветните и националноосвободителните борби през Българското възраждане. Диоцезът на Българската екзархия включва изцяло долините на реките Нишава и Българска Морава.

Този дял от българското етническо землище отрано влиза в полезрението на новосъздадената сръбска държава, която започва активна дейност за приобщаване на територията и населението му под своята власт, като постепенно аспирациите се разширяват към зоните до реките Искър и Струма, а дори и по на изток. Тези претенции не престават и след възстановяването на българската държава през 1878 година. Ярък пример за провежданата експанзионистична политика от страна на Сърбия е войната срещу България през 1885 година. Целта е да се откъснат западните предели на Княжеството, където според белградските стратези живее „старо сръбско население“.

Сръбските аспирации се засилват след Балканските войни, когато е завзета Вардарска Македония. Претенциите на Белград ескалират особено след Първата световна война, когато са поискани районите на Видинско, Кулско, Белоградчишко, Трънско, Брезнишко, Пернишко, Кюстендилско, Горноджумайско, Струмишко и Петричко.

Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година и води България до поредната национална катастрофа, като откъсва от нея 11 хиляди квадратни километра — Западните покрайнини, които включват земи от Царибродско, Струмишко, Босилеградско и половината Кулско. С него също така се отнема излазът към Бяло море през Западна Тракия, Южна Добруджа е предадена на Румъния и се потвърждава разделянето на Македония между Сърбия и Гърция.

Съгласно Ньойския договор от Царство България са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660.8 кв. км.), близо половината от Царибродска (417.9 кв. км.), Трънска (277.9 кв. км.), Кулска (171.9 кв. км.) и Видинска (16.7 кв. км.). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 квадратни километра с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 — власи, 549 — цигани и 127 — сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви.

Над 650 хиляди българи остават извън пределите на родината. Страната ни трябва да плаща и репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, които за 37 години с лихвите нарастват до 5 милиарда. Историкът Методи Петров разкрива корените на сръбските стремежи в радиопредаване, посветено на Западните покрайнини. Записът е от ноември 1997 година.

„И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син”, възкликва видният български писател и политик Стилиян Чилингиров, когато наблюдава границата при трънското село Стрезимировци.

Съставената от френски, британски, японски, сръбски и български представители международна комисия трябва да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полковник Ордьони признава: „Няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини“. Така се очертава наречената от журналистите „черна граница“. Тя разделя на части 25 български села — Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и други, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели.

Ньойският договор е договор на победителите в Първата световна война. Той утвърждава в междубалканските отношения политика на вражда и заграбване на чужди земи и с това възпрепятства установяването на принципите за добросъседство и взаимно сътрудничество между народите на Балканския полуостров. Парижките „миротворци” отказват да удовлетворят искането на България за провеждане на референдум сред населението в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини при определянето на неговата съдба. Отхвърлят и искането за организиране на тези земи в автономни области под ръководството на Обществото на народите или на определена от него голяма западна държава-победителка. Отказват да осигурят на българите под чужда власт и най-елементарни малцинствени права.

За установяването на етнокултурната характеристика на българското малцинство в пределите на сръбската държава говори историкът от Софийския университет Людмила Зидарова, в запис от 1994 година.

Съхраняването на националната идентичност на българите, останали в пределите на Кралството на сърбите, хърватите и словенците, става основният мирен способ за подкрепа на хората от Западните покрайнини. На 8 ноември 1924 година в София се създава „Организация на Западните покрайнини“. Според чл.1 на приетия устав, бежанците от Западните покрайнини основават благотворителна културно-просветна организация, имаща за цел да обедини и организира принудените да напуснат родните си домове в следствие на насилствена окупация на земите им от Сърбия, като „използва за членовете си създадените облаги от закона за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им“. Затова на църковния празник на Архангел Михаил се отбелязва и Денят на Западните български покрайнини.

През годините за тези територии са писани редица стихове, както и собствен марш по текст на Любомир Бобевски и музика на Александър Морфов, записан и изпълнен от хор „Гусла“.

Независимо от факта, че договорът за защита на малцинствата, подписан заедно със Сен-Жерменския договор за мир от 1919 година, урежда гарантирането на правата на малцинствата, българите от Западните покрайнини получават статут на официално малцинство едва след Втората световна война. Този статут включва регламентираното изучаване на български език и достъпа до български печатни медии. Асимилационната политика спрямо тези, които заявяват принадлежността си към българския етнос, подлага много хора на постоянни репресии. Югославските власти умишлено възпрепятстват икономическото развитие на тази територия. Това довежда до емиграция във вътрешността на страната и съответно до естествено приобщаване на българските граждани към сръбската общност.

„Всички прояви на национално съзнание безпощадно се преследват. Българите от Западните покрайнини дават своя отпор. Там действа революционна организация, а емиграцията в България създава легални сдружения. Усилията са насочени към провалянето на сръбската асимилационна политика, която успява да постигне някои, макар и слаби, резултати.

Край на насилствената денационализация е сложен с временното възстановяване на българския суверенитет в Западните покрайнини през Втората световна война. Всички институции на държавата укрепват българското национално съзнание сред освободеното население, Югославската комунистическа партия не оспорва българския етнически характер на района и дори нелегалната съпротива се ръководи от Българската работническа партия. Едва в началото на октомври 1944 г. започва поетапно заемане на управлението от формираната югославска федерация, което поражда нова бежанска вълна към България.“

Западните покрайнини остават в състава на Югославия, а в началото на ХХI век в рамките на Република Сърбия. Статутът на национално малцинство е запазен, като се използва за продължаващата денационализация. Броят на българите в Сърбия продължава да намалява — според последното официално преброяване от 2022 година са останали едва 12 918 души. Ограниченията в използването на българския език продължава. Не се изучават българска история и култура.

Днес в Цариброд и Босилеград, където е съсредоточена основната част от гражданите с български произход, има български основни училища и гимназии, регистрирани са редица български културни дружества, а от 2017 година програми на Българското национално радио звучат и в ефира на Царибродското радио.

Материалът Политическо решение с хиляди преобърнати съдби – Западните крайнини е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

След Втората световна война българският театър навлиза в период на сериозна трансформация и творчески подем. Наред със социалните и идеологически промени в страната се формира поколение млади актьори, които задават новите естетически ориентири на сценичното изкуство. Завършилите новооснования тогава ВИТИЗ (1948) въвеждат по-задълбочен психологизъм и ново усещане за сценична истина. Те надграждат художествените търсения на междувоенния театър, като поставят в центъра на своето изкуство вътрешната логика на човека, неговите скрити чувства, мисли и морални избори. Това поколение възприема театъра като място на обществен разговор, а сцената – като огледало на човека и времето.

Особено значим е приносът на тези млади актьори за изграждането на националния характер на театъра. В началото на 50-те и 60-те години, когато държавата насърчава разширяването на културната мрежа, те поемат ролята на първостроители в новооткритите регионални театри. Изпратени по разпределение в различни градове, младите творци изграждат трупи, дисциплинират професионалното око на публиката и създават традиции, които ще оформят облика на театрална България през следващите десетилетия. В този процес се вписва и името на Сотир Майноловски (31 октомври 1930 – 21 ноември 2007 ).

Роден във Варна, актьорът израства в град с богати културни традиции и с изразено любопитство към изкуството. След завършване на гимназията той постъпва във ВИТИЗ, където формира не само професионалните си умения, но и убеждението, че театърът е изкуство, в чиято етична територия актьорът носи отговорност за смисъла на човешкото присъствие. На 29-годишна възраст започва работа в Добричкия драматичен театър – в град, чиято културна атмосфера обединява театралното, музикалното и художественото изкуство в жив диалог.  Именно тази многолика културна среда подхранва чувствителността на младия актьор и определя по-нататъшния му творчески път. Самият Майноловски неведнъж споделя, че именно в малките салони на провинциалните театри е усетил най-чистата енергия на сцената:

„Ние сме жадни за тези очи, които ни гледат от малкия салон. Те са по-девствени и чисти от очите на едни зрители, преситени от изкуство в чудене къде да отидат – един афиш ги дърпа към Парцалев, друг – към Стоянка; от едната страна виси плакат на Мирела Френи, от другата страна – на Гяуров“.

Повече от две десетилетия Сотир Майноловски играе в Радиотеатъра на Българското национално радио – сцена, която за много актьори от неговото поколение се превръща в особено пространство на словото и въображението. Неговите участия обхващат впечатляващо жанрово и стилово разнообразие – от класически драми и комедии до детски приказки и съвременни радиопостановки. Сред по-ранните му изяви се открояват ролите му в „Звездата на Севиля“ – радиодраматизация от 1966-а по Лопе де Вега, – както и в „Милионерът“ от 1967-а по Йовков. През 70-те години Майноловски участва в редица емблематични радиодраматизации, сред които се нареждат „Под игото“ от Вазов и „Кандидати за безсмъртие“ от Челкаш.

Майноловски в образа на Странджата – откъс от радиопостановката „Немили-недраги“ по Вазов, излъчена през 1975 година; четец Любомир Кабакчиев:

Майноловски в ролята на Дядо Обрешко Картункович  в „Това ви чака“ – радиодраматизация по фейлетона на Христо Ботев; участват още: Петър Гюров, Магда Колчакова и Георги Калоянчев – запис 1971 година:

Актьорската му палитра в Радиотеатъра включва и значими интерпретации на чуждестранни автори – „Джени, жена по природа“ по Ърскин Колдуел; „Палата № 6“ по Чехов; „Прикованият Прометей“ от Есхил; „Вински – любимецът на града“ по Апели; „Приключенията на добрия войник Швейк“ по Хашек. Неговото участие в детската радиопиеса „Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива“ по Линдгрен показва и чувството му за топлота и комуникативност, които той пренася в работата си с младата публика. През 80-те години Майноловски продължава да звучи по радиоефира – с участия в постановките „Дяволът с трите златни косъма“ по Братя Грим, „Смъртоносната следа“ по Виталий Гладки, в пиесата на Вапцаров „Деветата вълна“ и в редица други.

През 60-те години се установява в София, където свързва професионалния си път с едни от водещите театри на столицата – Сатиричния, „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия, който оглавява в годините преди своето пенсиониране през 1997 година. Театърът постепенно се превръща за него в естествено пространство на творческо търсене – среда, в която сцената предлага възможност не само за израз, но и за вътрешно осмисляне на човешките отношения.

Успоредно с театъра Майноловски развива и активна филмова кариера, белязана от същата задълбоченост и прецизност в изграждането на образа. Снима се в: „Най-добрият човек, когото познавам“; „Цар и генерал“; „На всеки километър“; „Понеделник сутрин“; „Закъсняло пълнолуние“; „Спомен за близначката“; „Мъже в командировка“; „Щурец в ухото“ и други. Тези заглавия се вписват в един от най-интензивните периоди в развитието на българското кино – време на художествени търсения, обществена чувствителност и израстване на актьорската школа.

Майноловски участва и в редица телевизионни драматизации, чрез които достига до публиката на малкия екран – още едно доказателство за неговата гъвкавост и способност да превежда сценичната енергия в различни формати. И на екрана, както и на сцената, той запазва характерния си вътрешен ред и концентрация, които превръщат присъствието му в премерено и същевременно дълбоко изкуство.

В радиоразговор от 1988-а Майноловски говори за противопоставянето между театъра и киното и за сладостта на актьорската професия – свидетелство за дълбокото му разбиране за спецификата на сценичното изкуство и за онзи особен баланс между двата изразни свята, белязали пътя му:

Разнообразието на неговия артистичен диапазон се проявява и извън традиционната сцена – в различни сценични и музикални форми, които предполагат съчетание между актьорска игра, езикова пластика и усет за комичното. Особено показателни са участията му във фестивала на хумористичната и сатирична песен „Златният кос“ – първия и единствен по рода си музикален форум в България, създаден от екипа на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското национално радио.

Майноловски изпълнява „Диоген“ по текст на Георги Христов и музика на Александър Бръзицов – запис от „Златният кос“, 1979 година:

Тема, която дълбоко вълнува актьора, е развитието на новото театрално поколение. Наред с талантите, за които магията на театъра се превръща в съдба, той забелязва и обезпокоителната тенденция у някои, а именно: театърът като начин да начешеш суетата си. „Учудвам се – казва Майноловски – играят година по сцените в провинцията и след това се отказват, напускат Толбухин (дн. Добрич) или Михайловград (дн. Монтана), или Кюстендил и веднага отиват и стоят по тия кафенета в киното, за да бъдат поканени за някоя роличка. Смятат, че веднага ще станат Ален Делон и София Лорен. Не може така. Аз никога няма да забравя думичките на големия български артист Константин Кисимов: – Нямаш ли си вътре кандилцето никакъв ВИТИЗ не може да те спаси, сине! – Изкуството не прощава и театърът изхвърля артисти като тия; киното също, макар и за време, лансирани от режисьори и други приятелски среди – те отпадат, защото зрителят е най-обективният съдник“.

В свят, в който успехът често се измерва с шум и видимост, Майноловски остава пример за обратното – за онзи тих блясък, който извира не от прожекторите, а от вътрешната светлина. Скромен и последователен, той не търси аплодисментите, а истината – в образа, в словото, в човека – и леко повежда зрителя през дверите на актьорското светилище.

Материалът Сотир Майноловски – актьорът на вътрешната светлина е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Музикалният изследовател Марсел Селие – швейцарски инструменталист, етномузиколог и музикален продуцент, е човекът, който представя на света изпълненията на Ансамбъла за народни песни на Българското радио (станал световноизвестен с името „Мистерията на българските гласове“) и на Георге Замфир – румънския панфлейтист и изпълнител на традиционния фолклорен инструмент най. Той посвещава голяма част от живота си на българския фолклор в едно музикално пътешествие, което води началото си от средата на миналия век, когато Катрин и Марсел Селие за първи път чуват народни песни, излъчени по БНР – музика, която пленява сетивата им и свързва живота на семейството им с „тайнството на българските гласове“.

Сътрудничеството на Марсел Селие с Българското национално радио започва с откупуването на няколко записа за радиопредаване, което е посветено на българското хорово пеене. 30-минутните радиоемисии се излъчват веднъж месечно от 1960 до 1990 година.  Още тогава името „Мистерията на българските гласове“, което Катрин Селие дава на предаването, се превръща в запазена марка за Марсел Селие. Историята допълва диригентът на едноименния хор проф. Дора Христова в музикалното предаване на програма „Хоризонт“ „Пъстра шарения“. Записът, който е съхранен в Златния фонд на БНР, е от 2014 година.

В продължение на 25 години Селие изследва българското песенно творчество – слуша и избира образци на вокалния фолклор: хорови изпълнения, обработен фолклор, автентични записи, хармонизации и много други различни пиеси. И заедно с етномузиколога Румяна Цинцарска реализира окончателния подбор на песните, които ще бъдат включени в плочите от поредицата „Мистерията на българските гласове“.

През 1975 година се появява и първият албум със заглавие „Мистерията на българските гласове“. „Тази плоча беше елитарна. За 10 години успяхме да продадем около 10-12 хиляди плочи“, обобщава Селие. Следват още 12 години проучвания и внимателна селекция за втори албум, който печели „Грами“ (1989) на 32-то издание на годишните музикални награди, в категория „Фолклор“ – „Най-добър албум с традиционен фолклор“. Две години по-късно и трета плоча получава номинация в същата категория.

„Именно обработките, които българските композитори правят на Вашите фолклорни съкровища, им придават едно съвсем друго измерение, за което и аз съм работил при създаването на „Мистерията на българските гласове“, с вълнение разказва Марсел Селие на срещата си с българските композитори през пролетта на 1990 година след получаването на наградата „Грами“.

Издадени са трети и четвърти албум от поредицата, в която най-много записи има хорът на Българското радио и телевизия. В четвъртата плоча – „Ритуал“, която представя коледарски и лазарски песни, изпълненията са единствено на хора на Българската национална телевизия с диригент Дора Христова. В останалите плочи са включени и изпълнения на хоровете „Филип Кутев“, „Тракия“, „Пирин“ и на хоровете на ансамблите „Толбухин“ (днес „Добруджа“) и „Родопа“. Със свои обработки присъстват едни от най-изявените български композитори-фолклористи – Николай Кауфман, Красимир Кюркчийски, Филип Кутев, Георги Минчев, Христо Тодоров, Стефан Драгостинов и Петър Льондев.

Благодарение на продуцентския усет на Марсел Селие, „Мистерията на българските гласове“ днес е световно признат феномен. „Влиянието и непреходната популярност на автентичното народно творчество продължава и в наши дни, като достига и до все по-млади хора, които се превръщат в почитатели на българския фолклор“, разказват в интервю за БНР през 2014 година Катрин Селие и синът ѝ Александър.

През 2014 година Българското национално радио удостоява посмъртно Марсел Селие с голямата награда „Сирак Скитник“ за приноса му в популяризирането на българския фолклор по света.

„Когато семейството ни се събираше или имахме гости, слушахме музиката, която той беше открил и записал. В продължение на 60 години българската музика обогатяваше живота му. Благодарение на всичко, което той правеше за популяризирането на „Мистерията на българските гласове“, милиони хора по света обикнаха България. Бихме искали да благодарим на всички певци и композитори, както и на Българското национално радио, че през 70-те години ни откриха невероятните записи на българската музика, излъчвани в неговия ефир. Чудото продължава и днес!“ – тези думи на признателност и благодарност произнася от името на семейството си по време на церемонията Александър Селие.

Материалът Марсел Селие – пътуване с тайнството на музиката е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.