Той е актьорът-принц. Може да бъде Хамлет, може да бъде и Ромео. Може да бъде и двамата стига да поиска. За него септември винаги е май, китарата е неговата спътница, а театърът и музиката са част от неговия живот. На гости на “Очи в очи с Андриян Асенов” е актьорът на театър-лаборатория Алма Алтер – Георги Арсов.
Много се радвам, че си тук в това студио. Ти много добре го познаваш, толкова години си бил тук, и знаеш, че тук винаги е приятно. Надявам се, така да бъде и в целия наш разговор.
Да. То в това студио, аз всеки ден съм тук, не е нещо ново, но пък сега като те слушах и се загледах в пода, и някак си все едно започнаха да ми се отразяват годините, които съм прекарал тук. Просто си дадох сметка, че аз в тоя театър май живея повече, отколкото по някакви места – вкъщи или… – може би това е по-скоро вкъщи, отколкото някой дом с легло, и с някакви вещи, и битовизми, който ние търсим като цяло. Тук са минали доста вече девет години от живота ми – младостта ми така да се каже, която вече преваля в някаква посока след двадесет и петата година. Това студио е много уютно.
Разкажи нещо за себе си, за детството си, какъв си бил като малък?
Израснах в едни добри години според мен да си дете – някъде края на 90-те, началото на 21-ви век. Тогава да си дете значеше нещо по-различно, от това, което значи сега. Сега като че ли, да си дете значи да стоиш пред компютъра, или да си обсипан с една информация, която всички я имат, и ти я имаш. А тогава да бяхме деца значеше да се чудим много неща – да се чудим дали сега като стане еди си колко часа трябва да се приберем или можем да правим още дивотии навън. Времената се промениха като че ли. И аз хванах една от последните вълни, в които всичко това, да стоиш до късно навън, онова време с филиите – с мармалад и с лютеница, онова време с джанките и катеренето по тях, онова време с ритането на топка, онова време с викането на дама пика, нещо което не съм чувал – едно дете да ми каже сега – аз виках дама пика, и си срязах ръцете с едни огледала и… И всъщност после като пораснеш си даваш сметка, че тия неща – те те оформят като човек – въобще детството и всички трепети, които ти се случват – доста те оформят. Няма го времето на видиотеките – въобще – много неща се промениха. Но такъв е животът май.
Е, сега. Това е риторичен въпрос. Да. Липсва ми, но според мен от цялата тая пандемия има едно добро нещо и това е, че когато ние се върнем в театъра ще бъде много по-различно, защото аз и по себе си съдя – най-вече по себе си, че в годините, в които аз се занимавах с театър не си давах сметка колко превилигирован съм да се занимавам с това нещо и то на това място като Алма алтер, защото ние сме големи късметлии. Късметлии сме да можем да правим това, което ние искаме и да го правим по начина, по който ние искаме, и да имаме хора, които да ни помагат да го правим по начина, по който ние искаме. И за всичките тия девет години аз се научих, че някъде към края бях го приел като някаква даденост това – нещо, което никой не може да ми отнеме, и аз си разполагам с него както искам, и мога да правя както си искам, мога да го пренебрегвам – днес имам представление – в пет часа репетиция, в седем и половина представлението, да свършва, да се прибирам, да ходя еди си къде, и изведнъж – това нещо спря. И аз си дадох сметка – абе, може би, вселената ти казва – огледай се около себе си и виж как се случват нещата. И според мен – в точния момент, когато вселената реши че ние сме готови, ще ни върне театъра, защото тя ни взе най-скъпото. Въпросът е, какво ще направим ние с него.
Това не се ли проточи доста дълго?
И двамата сме работили много с Николай Георгиев и с Петя Йосифова, и аз категорично мога да кажа, че това са двамата човека, които са ме оформили като артист в годините, независимо на коя сцена излизам, защото и до ден днешен, може да се каже, че музикалните участия, които правя, и театралните – те са различни по естество, но един и същи човек излиза там – с различни задачи, било то комерсиални, било то по-алтернативни, по-експериментални. Но аз си спомням – това го знам от Петя – и си давам сметка че, всъщност тая пандемия трябва да ни научи на нещо, което тя преди много години каза и това е, че -ние много често виждаме себе си в изкуството, а трябва да виждаме изкуството в себе си.
Септември – на мен ми е най-любимия спектакъл, от афиша на театъра. За тези, които не знаят, това е твоя дипломен спектакъл. Как мина целият ти период на подготовка за спектакъла?
Когато посегнахме към Септември с Петя Йосифова, идеята дойде съвсем случайно. На един фестивал, гледахме едно танцово представление, и тя си каза – бре, сигурно колко ще е трудно да се направи Септември като танц – като физикъл-театър. И като дойде време да се дипломирам, аз отидох и й казах – Пет, искаш ли да пробваме да го направим. И тя каза – хайде да пробваме. И слязохме долу – където се намира експерименталната сцена на театър-лаборатория Алма Алтер, и тя ми каза – сега ще правим Септември, и ти няма да правиш три неща. Няма да пееш, няма да гледаш публиката и да интерактираш с нея, и няма да правиш нищо, което да е различно от това, което ние се уговаряме, и задачата, която аз ти давам. И така тя просто изхвърли нещата, които аз уж съм добър в тях, и започна един репетиционен период, който беше смазващ. Ако някой казва, че да си актьор е лесно, и това е просто да излезеш да кажеш един текст и да изпееш една песен – според мен – доброто представление може да се получи само тогава, когато е хвърлена много пот, много труд, много усилия, и много болка, защото изкуството в крайна сметка, трябва да боли – както за актьора, така и за публиката. Магични моменти сме имали с това представление. Страхотно беше когато го играхме в къщата-музей на Гео Милев. Просто беше… – Ей сега ме побиват тръпки като си спомня. Той е там. Ти като отидеш, усещаш неговото присъствие. Гео Милев си го представям като един човек, който влиза в някакво пространство, и просто смазва. Примерно – влиза и ти казва – ти там, ти се махай, не ми трябваш, ти това, ти онова. Само тия хора, могат да са такива артисти, и да оставят такова завещание след себе си. Такъв е господина. Ако трябва да кажа кой е преродения Гео Милев, според мен това е господина. Просто той излиза, и смазва. Смазва публиката, смазва актьорите си. Смазва ги, и им казва – ти ще правиш това. И ти ако му кажеш – не, и той ще ти каже – не ли? Хайде сега. Заминавай – на там, на сам. Просто господина има такава силна енергия, че тя заразява. И каквото и да каже, и каквото и да направи, ние знаем, че той е като един космос, който стои над всички нас, и ние се объркваме, и той казва – сега – ти малко по-на ляво, ти малко по-на дясно, ти – навън. И тия дето отиват навън си казват: Бре, май трябва да се върна вътре.
Какво е за теб като играеш на сцената с актьор, който не те вижда, ама те усеща през цялото време?
Аз си спомням, че Господина в репетиционния период на Стефан Стамболов ясно каза, че по никакъв начин не трябва да третираме и да даваме на публиката да разбира, че ти си незрящ. И според мен – тя така и го прави. Ти до такава степен успяваш да приемеш нещата, да ги направиш по начина, по който трябва, че те забравят дали ти виждаш, или не. И започват те да виждат, което е нещо, което не винаги правят. Ние сме свикнали да използваме очите си. И като отидем в Народния, да гледаме дали има някоя гола мацка в три часовия спектакъл – дали има някой бой с мечове. Докато, когато гледаш един незрящ актьор, той няма да ти представи голота, или поне не такава външна на каквато консуматорското око е свикнало.
Преди две години ти измина едно дълго пътуване – Камино де Сантяго. Какво ти даде това пътуване? Откри ли себе си в него?
Не. Това категорично ти го казвам. Не открих себе си в него, но открих много други неща. Може би Камино трябва да го извървиш 30, 40, 50 пъти, за да откриеш това, което търсиш. Това е едно от най-смислените неща, които съм правил – извън театъра и музиката. Това е един път, който… – той те променя, по начина по който ти не очакваш да те промени. И това го прави основно със срещите ти с хората. И нещата, които ти се случват там, са основно свързани с хора, които срещаш, хора от цял свят. Защото никой не отива там без причина. Аз срещнах хора, които ще помня цял живот, и видях места, които ще помня цял живот. Камино е направен така, че ти вървиш един път към най-големите си страхове, и можеш да го вървиш само и единствено ако си сам. Дори да отидеш с много приятели, рано или късно ще се озовеш сам на него. Но пък те си имат края на света. Когато се стигне до Финистера – това е така наречения край на света в Испания – там наистина се качваш на една скала, и пред теб има само един океан и това е супер смазващо като усещане. Аз пътувах с китарата. Голяма атракция беше.
Като спомена, че си пътувал с китарата, може да разкажеш и за песните, които си написал
Там написах 12 песни, които ще излязат другата есен – живот и здраве в един албум – до края на света и обратно, който беше финансиран от Национален фонд култура – по програма дебюти. И същност тия песни дойдоха съвсем спонтанно. Не знам кой ги прати. Аз не съм голям фен на теорията, че някой от горе ни праща песни. Една от тях е свързана с детството – така наречената песен за джанката, на която съвсем скоро и клип ще й правим, с едни много красиви актьори. Аз не съм от тях.
А как дойде идеята за песента за джанката?
Ами един дядо в Лос Аркос – така се казваше градчето – береше джанки и си ги пъхаше в джобовете. И аз отивам и го питам – дядо, защо пъхаш тия джанки в джобовете? И той вика – аз много обичам, и съпругата ми обичаше. Тя почина, обаче за сметка на това аз сега като ги пълня тия джобове, много ми е кеф. И си тръгна с една весела усмивка.
Ти освен че си актьор, освен че си музикант, вече си и кино актьор. Може ли да разкажеш за Жири? Кога се очаква да излезе?
Жири го заснехме тая есен. Според мен – големия герой на жири е неговия режисьор. Това е Петя, която абсолютно геройски като дебютант държа юздите много жестоко, и според мен – ние като актьори, каквото можахме – направихме за нея. Киното е супер. Колко е по-добре от театъра, и колко не е, може да се поспори. Аз предпочитам да гледам кино, и да играя в театъра. Това с киното – направи тоя дубъл, сега излез от тук, влез от там, сега – тук се усмихни, ама защо се усмихваш така, защо не го направиш иначе, сега тичай, ама тичай по-бавно, защото иначе изглежда по-бързо на камерата – ама ти си представяй, че тичаш бързо. Хайде сега – тук целуни момичето, ама го целуни по тоя начин, не, не изглежда така, направи го по другия начин. И ти изведнъж ставаш шашав – какво се случва тук?
Как се чувстваш като режисьор? Имаш три мюзикъла зад гърба ти, и до колкото знам четвърти мислиш да готвиш. Така ли е?
А. Това с четвъртия… – Написах музиката за четвърти мюзикъл – това е Гаврошовци и котета разбойници, който е по сценарий на Леда и Гео милеви, които Петя събра и комбинира.
Мюзикъл, на който няма да си режисьор?
Не съм режисьор. Там режисьорът е Господина. Аз там съм композитор. Иначе – за мюзикълите, които направих – благодарение на годините, които прекарах в театъра, благодарение на нещата, които научих от Петя и от господина – всъщност те ми дадоха тая възможност, и ми се довериха с първия мюзикъл, който беше – Красавицата и звяра, след това дойде Суийни Тод – една кървава история, която беше значително по-различна, и накрая – Цар лъв. И всъщност тия три мюзикъла имат едно нещо, което аз обожавам в тях – и това е актьорския състав, защото той горе-долу е правен с едни и същи хора, които някак си успяхме да се усетим, и те никога не гледаха на мен, по начина, по който гледат на някакъв режисьор. Винаги са ме приемали доста по-близко и работата с тях беше много по-различна. Ти си един от тях и знаеш за какво става въпрос. Но нищо от това не би било възможно, без златните кокошки, които имах ввъв всеки един мюзикъл. В Красавицата и звяра – това сте ти и Моника, които някак си застанахте най-отпред и стояхте плътно до мен в това представление.
В Суини Тод – безапелационно това е Симеон Василев. Това момче, което не може да пее, което направи главна роля за по-малко от две седмици, и което до ден днешен хората като го гледат казват – бре, как го направи това нещо? И в Цар лъв – Мишо – този русокос Аполон, който просто като го видиш, няма как да не изиграе Симба. И неговото абсолютно противоречие – сложната роля, която Марко успя да направи с чичо му Скар. И двамата просто се отдадоха на това нещо. Много съм благодарен естествено, и на всички останали, които участваха в тия представления – и участват в тях, просто защото те за мен са си като едно малко тържество като ги гледам. Иначе – за режисьорската работа – какво да ти кажа? По-трудна е от това да си актьор, защото като си актьор, знаеш, че ти излизаш на сцената, и някак си нещата са в твоите ръце. Като си там, зад пулта, или гледаш само представлението, направо понякога ти иде – не знам къде да се денеш, защото ти нищо не можеш да направиш. Каквото е могло, вече е направено, и всичко е в ръцете на актьорите. В 80 процента от случаите те така… – се справят добре.
Ако пред теб се появи една падаща звезда, какво би си пожелал?
Бих си пожелал – майка ми да е все толкова ненормална, колкото е сега, приятелите ми да са живи и здрави и да са добре, да са щастливи, да мога да си ползвам двете ръце и да свиря на китарата си, и да си поговоря малко с Роби Уилямс.
Подкастът “Очи в очи с Андриян Асенов” се финансира от Национален Фонд Култура.
The post Изкуството в нас appeared first on Без Маски.
