Честита Нова година втори път с ето този истински пълнокръвен епизод, който мътихме бая време, но мътенето определено си заслужаваше. В него си говорим със зашеметяващия Росен Петков, колекционер на творби от българския модернизъм и старопечатни книги, който ни разказва как се събира и съхранява огромна (ама наистина огромна) колекция, как се намират и по какво се познават редките издания, какъв е смисълът от колекционирането на книги изобщо, и още любопитни истории. Преди това, в нашата част: бодлите на царската корона, поглед през пролуките между къдрави дървета, области, обвити от смарагдова мъгла, изобщо всичко, но не и умора. Приятно и благодарим!

Повече информация за основната колекция на нашия гост и съпътстващия я каталог има тук  

В групата За старите книги и компютърните изкуства / Old books and computer arts се влиза оттук

Групата Bookbinding design ще намериш тук

Нещото, което си заслужава: документалното бижу Bulgaria 1985-1995: Everything, but not fatigue от Blood Becomes Water

Някои от книгите и личностите, които споменаваме:

Юрий Венелин / Боян Райнов / Богомил Райнов / Гео Милев / Лайош Кашак / Magna Carta

Стихотворението от Георги Рупчев, извадено от издадената през 86-та стихосбирка „Смяна на нощната стража“: 

Танхойзер

Не ме докосвайте, макар да съм докоснат вече,

не ме докосвайте.

Аз помня как сред мъжделивата позлата,

във пещерата си,

разплакана онази разпиляна вечер,

Венера ме целуна на сбогуване,

целуна ме

и аз

излязох.

Аз помня

онзи мъртъв ден,

когато осъзнах заплахата

в един изригващ миг,

наричан твърде често

„сладостен“.

В безвремието

подир този миг

дочух

как моите души

заплакаха.

Върни ни, казваха ми те,

върни ни, молим те. Не искаме

да те оставяме.

И аз последвах гласовете им – и гласовете

ме последваха

през глухи омагьосващи гори,

където клонките прекършени

кървят и стенат,

прибавяха се нови гласове

и после

всички те изчезнаха.

И после всички те

се сгромолясаха връз мене.

Не ме докосвайте, крещях,

не ме докосвайте,

аз вече нямам как

да бъда недокоснат.

Къде съм, как

дойдохме тук? Къде

отивате?

Така обратна е съдбата ни,

така объркана е болката,

недейте,

оставете ме,

не ме оставяйте, не ме оставяйте.

Не знаех, че

и любовта

убива.

Запомних

часовете на смъртта,

през часовете на живота ми

избродени,

знам как

любовните ми дни умираха,

как съм умирал

аз тогава.

Привикнах и с мълчанието на бликащата кръв,

и със скимтежа

на кръвта затворена,

добре,

сега и вас ви чух –

научил съм,

каквото има да се научава.

Ще се съвзема

и с един-единствен глас

ще си вървим обратно,

забравихте го,

спял,

ще го спася,

у мене е,

през дефилета и през пущинаци ще го преведа

до пещерата,

през области,

обвити от смарагдова мъгла,

като

в съновидение,

където зная –

и сънят убива.

Като се приберем със шепота,

ще сритам оня некадърник,

който хърка до богинята,

ще го заколя,

ще съм коленичил,

за изневярата си

получавам

ПРОШКА

– тогава се върнете, ако искате,

  примамвайте ме,

  говорете,

  викайте,

  ала сега,

  сега не ме докосвайте.

Не ме докосвайте.

Приемаме впечатления и препоръки на [email protected]

*Музиката в епизода е Kool Kats на Kevin MacLeod (incompetech.com). Ползваме я спрямо ей този лиценз: Creative Commons: By Attribution 4.0