„Сдържан, спокоен, тоя висок по ръст и дух син на Средногорския балкан гореше с ярък вътрешен огън, с пречистия и пречистващ огън на искрената любов към майка България, на която служи до сетен дъх в качеството си на литератор, вестникар, издател, телевизионен водещ, общественик”, казва за него писателят Румен Стоянов.

Луко Захариев (24 ноември 1945 – 26 юни 2005) е роден в село Каменица, Софийска област. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, след което работи в Радио София, издателство „Народна младеж”, вестник „Пулс”, вестник „АБВ”.

Безспорна роля за духовното формиране на Луко Захариев играе бащата – Захари Цончев, син на участник в Априлското въстание. Таткото е известен из цялата Пирдопска и Новоселска околия. Занимава се с тухларство и керемидчийство. „Всекидневната борба с пръстта беше направила от него истински философ. А когато започнеше да говори за българската история се преобразяваше в същински поет, който магнетично привличаше слушатели. Имах чувството, че той е роден, за да изразява неписаната народна памет за жертвите и героите български. Той беше моят Тукидид, пресъздаващ пред очите ми трагиката и величието на възрожденския епос”, казва синът. Това „приближаване” до историята идва и от родния дом, в който се четат и препрочитат страниците на една от най-българските книги – „Записки по българските въстания”. Ранната среща с тази истинска българска библия дава началния тласък на пиетет, преклонение, родово съзнание, които за години напред предопределят развитието на ума и душата. Луко Захариев грижливо изучава и Симеон Радев, от когото взаимства точния израз и ясната мисъл, но и безкомпромисната любов към всичко българско. За изграждането си като личност, за „стожерите”, „националните ориентири”, на чийто дух се стреми да бъде верен, за днешното скъсване с националните традиции, което е „много опасно” в периода на глобализация и космополитизъм, говори критикът в запис от 2000 година, част от Златния фонд на БНР:

Трагична е българската история, разлиствайки я, човек има от какво да се отчае… Луко Захариев създавайки своите книги „Литературни бдения” (1975), „В търсене на националното” (1984), „Ранни срещи” (1985), „Български видения” (1988), не заобикаля покрусите, не си затваря очите за тях, за да звучи лицеприятно. Но и не остава при тях. Той търси онова вечно и свещено начало, което въпреки всички злочестини и неправди ни е запазило и съхранило като народ. И тъкмо поради това, макар спокоен и овалдян човек, той дава воля на гнева си срещу всичко онова, което ни тласка към безродство, към скотското препитание ден за ден. Възмущението му избухва примерно срещу псевдонаучните дълбокомислия на някои хора, които много се пазят да не назоват светите братя Кирил и Методий българи – въпреки ясните текстове на старите ни книжовници, въпреки здравата и очевидна логика.

В книгата „Българските видения” Луко Захариев има доста точни открития. След като въстава срещу битуващата в някои среди теза за „необразоваността” на Апостола и след като доказва, че подобна приумица може да бъде дело на „необразовани и бездуховни” люде, Захариев се впуска в едно изследване, в което наистина няма предшественик. Той изследва не политическите и революционните концепции на Левски, въпреки че се докосва до тях, а се спира на художественото в словото на Левски и най-вече на неговия метафоричен изказ. Наблюденията са точни, проникновенията дълбоки. Несъмнено статията „Метафорите на Апостола” помага да разширим и обогатим представите си за Левски – този наистина „съвършен гражданин на нашето Възраждане”.

Наред с литературната работа Луко Захариев участва в демократичните промени на обществото след прехода. Той е заместник-председател на Комитет „Съединение”. Като главен редактор на вестник „Македония”, председател на Сдружение „Родна книга” и водещ на телевизионното предаване „Българиада” той защитава българската литература, история и култура, традиции и ценности, които представят България в нейния демократичен, европейски дух. В телевизионното предаване Захариев кани хора, включително чужденци, милеещи за българщината. Той не само води безплатно седмичното едночасово излъчване, което му отнема дни и часове да издирва събеседници, да уточнява с тях теми, но и плаща такситата до студиото.

Мисията на живота си – да овековечи българската история и литература – Луко Захариев изповядва така: „Ще ми се да издам златните книги на България в 30 тома – най-доброто, без което българинът не може. В „451 градуса по Фаренхайт” пожарникари търсят книги по домовете и ги изгарят. Ще ми се, ако настъпи такава абсурдна ситуация, да ги има тези книги и всеки интелектуалец да запамети по една от тях, за да не изчезнат. Аз бих научил наизуст „Строители на съвременна България” на Симеон Радев.”

Материалът Луко Захариев – мисионерство в името на българската книга е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Виждах го по „Руски”, когато си отиваше вкъщи. Живееше в така наречения „професорски квартал”, отвъд Орлов мост. Малко прегърбен, винаги добре облечен, много чист. Той обичаше тая спретнатост и чистота, това личи и в отношението му към неговите герои”, казва за него литературоведът и критик акад. Петър Динеков.

Всички, които го познават го охарактеризират като голям естет, който полага особени грижи за външността си, винаги с добре ушити и изгладени дрехи, изискан, приветлив… Обича цветята и ги познава, често дълго говори за дадено цвете. Обича и децата, закача се с тях, понякога участва и в игрите им. Предпочита да пътува с каруца и пуши, много пуши, особено в кръчмата, където наблюдава всичко и всички. Той е много добър разказвач, разказите му обикновено завършват без бури и с приятен смешен край. Оставя впечатление на човек сантиментален, със силно развито честолюбие, с добро сърце.

Йордан Йовков (9 ноември 1880 – 15 октомври 1937) е роден в село Жеравна, Сливенско. В детското въображение резките преходи, които предлага не само жеравненската природа, но и нейното минало, архитектура, обичаи и бит се трансформират в една представа или преживяване, които ще го съпътстват през целия му живот.

През 1920-а Йордан Йовков е назначен от Александър Стамболийски за аташе на печата в българската легация в Букурещ. През малкото си свободно време там, той написва прекрасните „Старопланински легенди” (1927), в които има забележителни жеравненски пейзажи. „Във връзка със „Старопланински легенди” – казва Йовков – трябваше да си спомня пейзажа на Жеравна. Повече от 30 години не бях ходил там и нищо определено не ми идваше на ум. Една нощ сънувах сън, който ме пренесе в детството ми и тъкмо в оня пейзаж, който ме интересуваше. Обиколих старите кории около селото и всичко видях тъй ясно и с такива подробности, като да бях се върнал наяве в село.”

В запис от 1982 година актрисата Пенка Икономова говори за „способността на Йовков да опоетизира нашия фолклор и да го извиси до най-съвършените поанти на истинското изкуство“ в разказа „Шибил” от „Старопланински легенди”:

Именно в чужбина, през неспокойните седем години, Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост” (1920), преименуван в „Песента на колелетата”, „Вечери в Антимовски хан” (1928), „Женско сърце” (1935), „Ако можеха да говорят” (1936) и романа „Чифликът край границата” (1934), както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов” (1937).

При завръщането си в България животът му преминава в творчески труд, но и изтощително напрежение и оскъдица, което се оказва пагубно за здравето на писателя. Именно творческото му перо го налага като класик на българската литература, а талантът му извайва личност с огромно обаяние. Такъв чародей е Йордан Йовков, макар че трудно се долавя тайната на очарованието му. Човек тъкмо реши, че държи ключа на тази тайна, и разбере, че в следващия разказ го е изпуснал.

За такъв човек като Йовков е естествено да създаде героите на „Старопланински легенди” – юначни, човечни, справедливи. Чудно ли е, че той, който организира купуване на обща селска вършачка и други земеделски машини и вика агроном от София да говори на селяните за модерно земеделие, създава в повестта „Земляци” герои като Стоил, които са против войната и мечтаят за мирен земеделски труд? Йовков, който описва така великолепно трудовия живот на добруджанския селянин и голямата му любов към земята. Че той, който със скромната си учителска заплата подпомага бедни селски ученици и чете вестника на селяните в кръчмата, създава образа на Серафим от едноименния разказ, образа на Сали Яшар – селският майстор-художник на пеещи каруци. Такива герои може да създаде само истински хуманист. Описанието с такава страст на доброто, справедливото, красивото, щастието на другите нали е мечтата на самия автор за щастие и добро?

„Как ги правеше Сали Яшар, един Господ знаеше, но неговите каруци пееха по пътищата” – из разказа „Песента на колелетата”, чете актьорът Светослав Пеев. Записът е от 1974 година:

„Тайната, която крият разказите на Йордан Йовков, тайната на тяхното очарование и напълно заслужена популярност лежи в особеното, чисто човешко отнасяне на фактите на живота. Човекът преди всичко и неговата борба с живота, земята и смъртта – ето мъдростта на наблюдението, което лежи в основата на цялото негово творчество”, казва писателят  Людмил Стоянов. За Дора Габе Йовковото творчество е една ретроспекция към мечтите от миналото и хората там: „Йовков ме връщаше в едно очарование, в една мечта, по-силна от живота. Йовков ми даваше продължение на оня прекрасен живот, възкресяваше хората и ги правеше вечни.”

В неговия свят, заселен предимно с красиви хора от разни етноси, особено блестят жените. С неповторимо очарование пленяват Сарандовица и Албена от „Вечери в Антимовския хан”, Цветана, Мария и Шакире от разказите в сборника „Песента на колелетата”. Осезаемо е присъствието на Асие и Аничка от „Женско сърце”, усещането за общуване с Василена от „Ако можеха да говорят” (чието прекрасно име подарих на дъщеря ми), вглеждането в лицата на Женда, Божура и Тиха от „Старопланински легенди”. Дълго се помнят Антица и Нона от „Чифликът край границата”, както и най-изразителният и лаконичен портрет на Рада, описан от Шибил: „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол.”

Разказите на Йордан Йовков са преведени на 37 езика, пиесите му се играят и до днес. Той ни остави три драми: „Албена” (1930), „Боряна” (1932), „Обикновен човек” (1936) и една комедия – „Милионерът” (1930).

„В неговите добруджански селяни английският читател вижда универсални идеи, универсален хуманизъм, вижда себе си от друг зрителен ъгъл”, разказва българистът Майкъл Холман – преводач на Йовков, в запис от 1980 година:

Наричат го майстор на късия разказ. Той е сърцеприказчикът сред нашите писатели, този, който говори със сърцето си и разкрива в умовете на всички поколения вечните истини. Като например тази, че красотата е повече от всичко, което човек може да има. Или другата, че любовта прави чудеса. Че нравствените пътеки, дори буренясали, могат да спасят човека, потънал в житейските мерзости. Че доброто свети подобно на слънцето, но за разлика от него никого не изгаря. Че въпреки страдалческата си участ човек винаги ще се стреми към по-добър живот. Орисан да върви по своя земен път с грижите и мъките, с неволите и болестите, с изпитанията за тялото и душата, той е дарен със способността да намира упование, да открива светлината и да я следва.

Материалът Йордан Йовков – мъдрецът на живота, художникът на словото е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

След Втората световна война българският театър навлиза в период на сериозна трансформация и творчески подем. Наред със социалните и идеологически промени в страната се формира поколение млади актьори, които задават новите естетически ориентири на сценичното изкуство. Завършилите новооснования тогава ВИТИЗ (1948) въвеждат по-задълбочен психологизъм и ново усещане за сценична истина. Те надграждат художествените търсения на междувоенния театър, като поставят в центъра на своето изкуство вътрешната логика на човека, неговите скрити чувства, мисли и морални избори. Това поколение възприема театъра като място на обществен разговор, а сцената – като огледало на човека и времето.

Особено значим е приносът на тези млади актьори за изграждането на националния характер на театъра. В началото на 50-те и 60-те години, когато държавата насърчава разширяването на културната мрежа, те поемат ролята на първостроители в новооткритите регионални театри. Изпратени по разпределение в различни градове, младите творци изграждат трупи, дисциплинират професионалното око на публиката и създават традиции, които ще оформят облика на театрална България през следващите десетилетия. В този процес се вписва и името на Сотир Майноловски (31 октомври 1930 – 21 ноември 2007 ).

Роден във Варна, актьорът израства в град с богати културни традиции и с изразено любопитство към изкуството. След завършване на гимназията той постъпва във ВИТИЗ, където формира не само професионалните си умения, но и убеждението, че театърът е изкуство, в чиято етична територия актьорът носи отговорност за смисъла на човешкото присъствие. На 29-годишна възраст започва работа в Добричкия драматичен театър – в град, чиято културна атмосфера обединява театралното, музикалното и художественото изкуство в жив диалог.  Именно тази многолика културна среда подхранва чувствителността на младия актьор и определя по-нататъшния му творчески път. Самият Майноловски неведнъж споделя, че именно в малките салони на провинциалните театри е усетил най-чистата енергия на сцената:

„Ние сме жадни за тези очи, които ни гледат от малкия салон. Те са по-девствени и чисти от очите на едни зрители, преситени от изкуство в чудене къде да отидат – един афиш ги дърпа към Парцалев, друг – към Стоянка; от едната страна виси плакат на Мирела Френи, от другата страна – на Гяуров“.

Повече от две десетилетия Сотир Майноловски играе в Радиотеатъра на Българското национално радио – сцена, която за много актьори от неговото поколение се превръща в особено пространство на словото и въображението. Неговите участия обхващат впечатляващо жанрово и стилово разнообразие – от класически драми и комедии до детски приказки и съвременни радиопостановки. Сред по-ранните му изяви се открояват ролите му в „Звездата на Севиля“ – радиодраматизация от 1966-а по Лопе де Вега, – както и в „Милионерът“ от 1967-а по Йовков. През 70-те години Майноловски участва в редица емблематични радиодраматизации, сред които се нареждат „Под игото“ от Вазов и „Кандидати за безсмъртие“ от Челкаш.

Майноловски в образа на Странджата – откъс от радиопостановката „Немили-недраги“ по Вазов, излъчена през 1975 година; четец Любомир Кабакчиев:

Майноловски в ролята на Дядо Обрешко Картункович  в „Това ви чака“ – радиодраматизация по фейлетона на Христо Ботев; участват още: Петър Гюров, Магда Колчакова и Георги Калоянчев – запис 1971 година:

Актьорската му палитра в Радиотеатъра включва и значими интерпретации на чуждестранни автори – „Джени, жена по природа“ по Ърскин Колдуел; „Палата № 6“ по Чехов; „Прикованият Прометей“ от Есхил; „Вински – любимецът на града“ по Апели; „Приключенията на добрия войник Швейк“ по Хашек. Неговото участие в детската радиопиеса „Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива“ по Линдгрен показва и чувството му за топлота и комуникативност, които той пренася в работата си с младата публика. През 80-те години Майноловски продължава да звучи по радиоефира – с участия в постановките „Дяволът с трите златни косъма“ по Братя Грим, „Смъртоносната следа“ по Виталий Гладки, в пиесата на Вапцаров „Деветата вълна“ и в редица други.

През 60-те години се установява в София, където свързва професионалния си път с едни от водещите театри на столицата – Сатиричния, „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия, който оглавява в годините преди своето пенсиониране през 1997 година. Театърът постепенно се превръща за него в естествено пространство на творческо търсене – среда, в която сцената предлага възможност не само за израз, но и за вътрешно осмисляне на човешките отношения.

Успоредно с театъра Майноловски развива и активна филмова кариера, белязана от същата задълбоченост и прецизност в изграждането на образа. Снима се в: „Най-добрият човек, когото познавам“; „Цар и генерал“; „На всеки километър“; „Понеделник сутрин“; „Закъсняло пълнолуние“; „Спомен за близначката“; „Мъже в командировка“; „Щурец в ухото“ и други. Тези заглавия се вписват в един от най-интензивните периоди в развитието на българското кино – време на художествени търсения, обществена чувствителност и израстване на актьорската школа.

Майноловски участва и в редица телевизионни драматизации, чрез които достига до публиката на малкия екран – още едно доказателство за неговата гъвкавост и способност да превежда сценичната енергия в различни формати. И на екрана, както и на сцената, той запазва характерния си вътрешен ред и концентрация, които превръщат присъствието му в премерено и същевременно дълбоко изкуство.

В радиоразговор от 1988-а Майноловски говори за противопоставянето между театъра и киното и за сладостта на актьорската професия – свидетелство за дълбокото му разбиране за спецификата на сценичното изкуство и за онзи особен баланс между двата изразни свята, белязали пътя му:

Разнообразието на неговия артистичен диапазон се проявява и извън традиционната сцена – в различни сценични и музикални форми, които предполагат съчетание между актьорска игра, езикова пластика и усет за комичното. Особено показателни са участията му във фестивала на хумористичната и сатирична песен „Златният кос“ – първия и единствен по рода си музикален форум в България, създаден от екипа на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското национално радио.

Майноловски изпълнява „Диоген“ по текст на Георги Христов и музика на Александър Бръзицов – запис от „Златният кос“, 1979 година:

Тема, която дълбоко вълнува актьора, е развитието на новото театрално поколение. Наред с талантите, за които магията на театъра се превръща в съдба, той забелязва и обезпокоителната тенденция у някои, а именно: театърът като начин да начешеш суетата си. „Учудвам се – казва Майноловски – играят година по сцените в провинцията и след това се отказват, напускат Толбухин (дн. Добрич) или Михайловград (дн. Монтана), или Кюстендил и веднага отиват и стоят по тия кафенета в киното, за да бъдат поканени за някоя роличка. Смятат, че веднага ще станат Ален Делон и София Лорен. Не може така. Аз никога няма да забравя думичките на големия български артист Константин Кисимов: – Нямаш ли си вътре кандилцето никакъв ВИТИЗ не може да те спаси, сине! – Изкуството не прощава и театърът изхвърля артисти като тия; киното също, макар и за време, лансирани от режисьори и други приятелски среди – те отпадат, защото зрителят е най-обективният съдник“.

В свят, в който успехът често се измерва с шум и видимост, Майноловски остава пример за обратното – за онзи тих блясък, който извира не от прожекторите, а от вътрешната светлина. Скромен и последователен, той не търси аплодисментите, а истината – в образа, в словото, в човека – и леко повежда зрителя през дверите на актьорското светилище.

Материалът Сотир Майноловски – актьорът на вътрешната светлина е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Ерудицията му впечатлява всички негови съвременници. Една от значителните фигури на българската култура през първата половина на ХХ век, той е поет, прозаик, драматург, критик, литературовед, философ, полиглот, художник, наричан един от най-нежните лирици в българската поезия. Незаслужено оставен в сянка в продължение на десетилетия, Емануил Попдимитров е автор с мащабна творческа дейност, преводач и активен общественик. Председател е на Върховния конгрес на бежанците от Западните покрайнини, един от основателите на Научния институт „Западни покрайнини“, автор на хиляди статии в защита на своите сънародници, публикувани между двете световни войни в българския печат.

Роден е през 1885 година (23 октомври – стар стил) в село Груинци, Босилеградско. Баща му свещеник Димитър Попзахариев е от фамилия на три поколения свещеници – много уважаван от местното население българин. Емануил е шестото от 11-те деца в семейството. Завършва педагогическото училище в Кюстендил, а след това записва философия в Софийския университет. Още следващата година обаче той е един от студентите, изключени от учебното заведение заради освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър на 3 януари 1907. Продължава следването си извън България. Учи една година земеделие в Монпелие, но променя насоката и завършва философия и литература във Фрибург, Швейцария през 1912 година. Отказва предложената му от университета академична кариера и се завръща в родината. За кратко учителства в Лом и Хасково, а след започване на Първата световна война участва като преводач на Южния фронт и в Главната квартира в Кюстендил.

За пръв път печата през 1907 година. в списание „Художник“, което дава трибуна на творци от младото модерно поколение на поетите-символисти. Между първата си стихосбирка „Сънят на любовта“ (1912) и сборника стихове „Купол“ под редакцията на Владимир Василев (1943) създава респектиращо многообразни творби, които са разнообразни като стил и търсения – 14 стихосбирки и поетични сборници, 3 поеми, 3 пиеси, 2 белетристични книги, литературна критика. Още приживе издава „Събрани съчинения“ в 15 тома. Създава произведения за деца, автор е на философски студии. Попдимитров е първият български изследовател, който прави системен анализ на естетическите възгледи на френския философ Анри Бергсон.

„Най-хубавите си стихотворения и песни съм написал нощем. Мене може да ме вдъхнови едно цвете, един малък спомен, една картина. Особено властна сила има природата над мене. Тя е моят вечен извор на вдъхновение и той ми дава неизтощима сила и неизразима радост.“

**„Мадона“

„Ема“

През годините творческият път на поета променя посоката си – както сам поетът пише – „от тихото пристанище на интимната лирика към тревожните въпроси на съвременността и живота.“ Още през 1919 година той излиза с „Позив към българския писател“, в който зове: „Ти трябва да напуснеш замъка на мрачната гордост и усамотение, да слезеш върху почвата на родната земя и твоето творчество трябва да стане изкуство за живота, не изкуство за себе си.“

**„Чернозем“

„Молитва“

„Най-забележителното качество на баща ми беше неговата благост“, споделя д-р Лилия Попдимитрова, една от двете дъщери на поета. И допълва: „Зная, че всеки написан от него ред, всяко негово стихотворение са писани с кръвта на сърцето и пламъка на душата му. В диадемата на неговото творчество няма фалшиви брилянти. Той беше абсолютно чужд на всякаква ненавист, корист и злоба.“ Освен с душевната хармония тя го е запомнила и с друго – с изключителната му любознателност. Поетът е наричан космополит в пълния смисъл на думата – неговите разностранни интереси го правят желан сътрудник на всички големи издания – „Развигор“, „Художник“, „Хиперион“, „Пламък“, „Везни“. Същевременно изнася лекции по сравнително литературознание в Софийския университет и ползва 10 езика, която му позволява да превежда велики автори като Гьоте, Петьофи, Метерлинк и много други.

Д-р Светла Попдимитрова разказва спомени за своя баща, като отбелязва, че няма литературен жанр, до който „да не се е докосвал“, запис 2000 година:

В същия запис от 2000 година Светла Попдимитрова, също както сестра си, описва баща си като „благ и сърдечен човек“, енциклопедист и „духовен аристократ“ и споменава за неговата преводаческа и преподавателска дейност:

Преводачът Николай Дончев казва: „Емануил Попдимитров е главно и преди всичко поет. Но това не му пречи да мисли здраво и да бъде същевременно добър есеист. Ерудицията не е отнела нищо от сочния дар на поет. Напротив – укрепила го е вътрешно като е разширила хоризонта на поетическия ми поглед и е задълбочила мисълта му. Нима Емануил Попдимитров не възпява много по-вдъхновено от други природата и любовта. Във всички негови лирически поеми има повече свежест, повече топлота и непосредственост отколкото в редица други поети без ерудиция и без философски поглед върху нещата.“

*Издателят Иван Гранитски за твореца Емануил Попдимитров, когото определя като „един от архитектите на българската изящна словесност“ и нарича художник на душевните пейзажи и трепети, запис 2000 година:

Макар да е считан за един от най-изящните ни поети, Емануил Попдимитров често е отричан след 1944 година, когато социалистическата идеология обявява изкуството му за „упадъчно“, заради силното влияние на западноевропейската модернистична и символистична поезия. Но от съвременна гледна точка Емануил Попдимитров може да бъде определен като космополитен, проевропейски ориентиран творец.

Интересен факт от биографията му е, че в младежките си години той е имал уклон и към рисуването. Близък приятел с Владимир Димитров – Майстора още от ученическите си години, той дори посещава заедно с него курсове в Рисувателното училище в София (днес Художествена академия). Но Емануил решава, че музите на поезията са по-близки до него и се отказва от професионалния път на художник. Интересът към изкуството остава, както и трайните му приятелства с художниците на неговото време. През целия си живот продължава да рисува, както казвал, „за свое удоволствие“, като негови рисунки присъстват в някои от издадените му книги.

През 20-те и 30-те години Попдимитров развива активна дейност в подкрепа на българите от Западните покрайнини, отделени от отечеството си след Ньойския договор и подложени на асимилация. Той е един от създателите и идеолозите на Организацията на бежанците от Западните покрайнини, а също и активен участник при възникване и организиране на дейността на Вътрешната западнопокраинска революционна организация „Въртоп“.

Заедно с други български интелектуалци този „тих и фин човек“, както го виждат неговите съвременници, поема трудната мисия на обществената дипломация по европейски форуми и културни среди, за да преодолее изолацията на България. Посвещава време и усилия за защита правата на онези българи, чиито земи по силата на Ньойския договор са дадени на Югославия, а границата пада почти в двора на родната му къща в Груинци.

„Мъчителната тема за границата, разделила чрез две тогава враждебни държави брат от брата; границата, която преминават свободно само лястовичките, светулките, пчелите и светлинките от овчарските огньове „оттатък“, трайно присъства в неговите стихове. Но поетът изпълнява своя благороден дълг на конференциите в Лозана и Женева с аргументите и ценностите на хуманизма, на културата, на морала и правото, а не с гръмогласното празнословие на „професионалното“ патриотарство. Думите му, че „по отношението към малцинствата ще се съди за хуманността на едно общество днес и в бъдеще“, впечатляват делегатите. На Емануил Попдимитров всъщност се дължи и статутът на национално малцинство, което придобиват българите в тогавашна Югославия, както и помощта за бежанците от Царибродско и Босилеградско в България“, пише проф. Яни Милчаков през 2007 година.

На родния си край и Краището поетът посвещава едни от най-хубавите си стихотворения: „Груинската река“, „Граница“, „Детство“, „Старият дом“, „Родина“, „Земя“, „Народ“, поемата за Балканската война „Златни ниви и бойни полета“ и много други.

**„Граница“

В предаване за Западните покрайнини от 1997 година историкът Методи Петров припомня, че първите срещи на потомци на българи от този откъснат от родината край са организирани от „бележития интелектуалец, за когото малко се знае” Емануил Попдимитров, който освен поет и учен, е „общественик и революционер“.

Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт „Западни покрайнини“, включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, проф. Анастас Иширков, проф. Йордан Иванов, проф. Стефан Младенов, проф. Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини.

В предаване „Нощен хоризонт“ от 2023 година проф. Милена Кирова, преподавател в СУ и автор на 3-томното изследване върху Историята на българската литература от Освобождението до Първата световна война говори за личността на Емануил Попдимитров като отбелязва, че макар знанието за него да е свързано основно с ранната му лирика, „той е много повече“ и се спира на акценти от биографията му, като заслугата за признаване на българско малцинство в рамките на Югославия.

**Всички включени в публикацията изпълнения на стихове на Емануил Попдимитров са в актьорски прочит на Петър Петров от 2001 година.

Материалът Емануил Попдимитров – художник на душевните трепети* е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

В българската културна традиция карикатурата служи не само като отражение на социалната действителност, но и като форма на нейното критическо преосмисляне. Още от началото на ХХ век творци като Александър Божинов, Райко Алексиев, Александър Жендов и Илия Бешков превръщат сатиричния образ във форма на обществена рефлексия и интелектуална съпротива. От тях Борис Димовски наследява не само майсторството на линията, но и убеждението, че „рисуваният смях“ е преди всичко израз на нравствена позиция и духовна свобода. В неговото творчество тази традиция намира нов израз – по-философски, психологически и символен. Той се утвърждава като художник, преосмислящ и развиващ естетическите принципи на българската сатирична школа, като оставя траен отпечатък в нейното развитие.

Борис Димовски (20 октомври 1925 – 26 март 2007) е акварелист, график, карикатурист и илюстратор. Следва Националната художествена академия, в класа на Илия Бешков.

„Зърнете ли и разгледате ли една димовска карикатура, двамата с автора ѝ ставате за цял живот интимни събеседници…“ – казва Радой Ралин, очертавайки едно от най-съществените качества на Борис Димовски: умението да комуникира с публиката отвъд словото, чрез духовната и интелектуална енергия на изображението. Тази характеристика превръща творчеството му не просто в част от художествената история на България, а в значим културен документ на своето време.

Емблематично проявление на творческа дързост и независимост представлява съвместната работа на Димовски и Ралин върху сборника „Люти чушки“ (1968). Книгата свидетелства как нашата интелигенция превръща остроумието в стратегия за културна опозиция в контекста на българския социализъм. Властта е скандализирана, а самият Тодор Живков разпознава собствения си подпис в свинската опашка под епиграмата „Сит търбух за наука глух“. Следва конфискуване на изданието и забрана за разпространение.

През годините карикатурите на Димовски излизат на страниците на „Стършел“ и „Труд“. Работи като художник в БНТ и рисува на живо в предаването „Всяка неделя“ – рядко срещано доказателство за увереността на ръката и мисълта. Илюстрира над 200 книги за деца и възрастни, сред които „Невчесани мисли“ (1968) от полския поет Станислав Йежи Лец, „Мигове в кибритена кутийка“ (1970) от Олга Кръстева, „Весели народни приказки“ (1974) от Ангел Каралийчев и още много други.

В радиоразговор от 1987 година Борис Димовски споделя своите възгледи за традицията в изкуството:

Творчеството му е свързано и с утвърждаването на Габрово като символ на българския хумор и народна мъдрост. Димовски илюстрира сборника „Габровски шеги“, преведен на няколко езика. Участва в създаването на визуалния и концептуален облик на Музея на хумора и сатирата,  който бързо се превръща в самобитно културно пространство за среща между изкуство и обществена памет. Негови са някои от стенописите и мозайките, които разкриват размаха на един артист, превърнал сатирата в универсален език на човешкия опит.

„На човек му трябва малко, но и целият свят не може да му стигне – пише Димовски. – Ако проумее това, може да бъде щастлив. Но малцина доживяват мъдростта. И след десет хиляди години човекът си е все същият глупец, само дето вместо каруца кара самолет.“

Йордан Попов, главен редактор на „Стършел“, ще каже години по-късно, че Димовски оставя след себе си „такова богато наследство, което ще помага на българските историци, социолози, народопсихолози и политолози да осмислят близкото минало и да открият, че много прогнози на карикатуриста, за наше нещастие, са се сбъднали.“ В тази перспектива моливът на Димовски се явява диагностичен инструмент на епохата: той не просто регистрира симптоми и процеси, а очертава тенденции.

Чуйте портретното описание на Йордан Попов от 2010 година, което се съхранява в радиоархива; за първата среща с художника в ателието на карикатуристите в Полиграфическия комбинат и за заличените стенописи на Димовски:

Наричат го „танцуващата линия“ заради необичайния рисунък, който прилага. Сякаш рамото му, а не пръстите, задвижва молива върху листа. Захватът е освободен, а движението – ритмично, непрекъснато, с бързи контури и икономия на щриха, които превръщат линията в жив организъм.

Материалът Борис Димовски – танцуващата линия е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Преди 120 години в луковитското село Ъглен се ражда Марин Стаменов — дете като всички останали, които се обучават в местното прогимназиално училище, а в останалото време помагат в домакинството и в работата на полето. На 12 година остава сирак – баща му загива в боевете при Дойран, през 1917 година в Първата световна война. Още щом завършва гимназията в Луковит започва да сътрудничи на редактираното от Боян Дановски списание „Дионисиос“. Публикува първите си разкази в седмичника на Антон Страшимиров „Ведрина“. В този период получава и псевдонима си Илия Волен.

„Когато през есента на 1965 година Илия Волен прехвърли шестото десетилетие и прекрачи в седмото — пише литературният критик Симеон Султанов — на тържеството, което стана в салона на БАН, писателят посрещна много гости, но между тях липсваше един голям човек — литературният кръстник на автора: Антон Страшимиров или както писателят го нарича моя литературен наставник. Не ще и дума, тази вечер щеше да бъде по-забележителна, ако на нея можеше да присъствува и Антон Страшимиров, деветдесет и три годишен старец, малко прегърбен и побелял от годините, човекът, който преди много време откри в селското момче Марин Христов Стаменов бъдещия писател Илия Волен.

Обикновено прогнозите в литературата са най-рискованите, често опровергавани от живота оценки, но литературната прогноза, която е дал на времето Антон Страшимиров за Илия Волен, звучи и днес като истинско проникновение. Особена грижа е полагал старият писател при издаването на неговата първа книга с разкази и със своите „писма-напътствия“ той непрекъснато му е давал бащински съвети и наставления:

„Марине… сезонът за нова книга е зимата към Коледа. Печатането да почне в началото на ноември. Не ми харесва нито едно от посочените в писмото ти названия. Добре е да прегледам всичко в ръкопис тогава ще налучкам може би название. Предговора ще напиша с голямо удоволствие аз вярвам в тебе. Книгата ти не бива да излиза като нумер на библиотека: ти си самобитен, няма защо да се месиш с другите. Марине, сборничето ще наречеш „Черни угари“. Прилагам предговора. Няма нужда прочие да ми изпращаш ръкописите си.“

И така, в литературата Илия Волен влиза с благословията на Антон Страшимиров, който в своя предговор тържествено обявява раждането на един нов талант: „Работих година. Постигнах ли нещо — не знам. Но открих Илийча Волен. Дете още — ученик. Селянче. Сирак. И идейник, разбира се.“

Писателят Георги Мишев поставя големият белетрист и есеист сред самобитните български литературни таланти. Описва го като пряк участник в осъществяването и утвърждаването на социално ангажираната литература, която е важен и полезен за нацията, държавата и обществото нравствен и социален идеал. Записът от 2005 година е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.

В черните угари на българската литературна нива Илия Волен навлиза с обещание към себе си, но и към читателите: „Една лунна вечер, уморен и измъчен от жетвата през деня, си дадох оброк да описвам живота такъв, какъвто е, та дано някак си се измени и стане по-хубав.“

… и усетих, че сърцето ми трепери.

в разказа „Силата на живота“ е развито подробно, но вече като преживяване на най-потърпевшата – съпругата: „Изгорялата от слънце Бонка силно прежълтя и се поспря с притворени очи насред улицата; на следния миг тя сякаш се нахвърли върху съседката си:

Никой не иска да е черният вестоносец, изпълнен със суеверие и страх да съобщи самата истина, прехвърля я на следващия, поднасят я на части и уж, за да успокоят и подготвят нарочения от съдбата за плач и скръб, само увеличава агонията на мъките му. Но онзи, който очаква най-лошото, не може да бъде заблуден.

Неказаното е повече от казаното в този откъс, изваян от изключителен майстор и психолог, обмислил не само всяка написана, но и всяка ненаписана дума. Откъсът доказва, че стиховете на Марин Христов са резюмето на бъдещата проза на Илия Волен (да припомня ли отново сцената със спъващата се леля в стихотворението: „Но показа се на улицата леля: / бърза, втренчила в страна безумен / поглед и се спъва – сякаш, че я гледам“ и препъващата се о камънаците баба Милена в този откъс?!); реалиите и ситуациите в стиховете са сиглите на предстоящото им разгръщане в дълбочина, до достигане на изконното, на битийно същностното

„Целокупното творчество на писателя е една биография на времето, в което е живял. Биография на неговата среда — неговата лична вътрешна биография”, обобщава Илия Волен в книгата си „Търсене на истината. Мисли, бележки, есета”.

„Златан беше първото дете и едничкото момче на майка си, затова в къщи му се радваха много; а откакто падна баща му на фронта, угаждаха му на всичко. И тъй като на Златана много му се щеше да си има джобно ножче, когато дядо му искаше да го склони през зимата да закара биволите за вода на реката, така го предумваше: „Хайде. А закарай ги и тоя ред, па ще видим какво ще правя аз!… Като се изпролети, да пекне слънцето, ще рипна, та в града. Ей го де е. Пазара наопаки ще обърна и пак ще ти взема ножче! Нали е пък за едно ножче работата!“ А когато майка му искаше да го прати на дръвника, залъгваше го с ония дребни търговци, които слазяха с конете от планината, като се отоплеше времето, и продаваха ножчета, пендари, пръстени, мъниста и други евтини украшения. Леля му Денка пък, у която той ходеше да спи всяка нощ, защото беше останала сама в къщи, откак замина мъжът й на война, като го видеше вечер да иде сърдит, ще се засмее срещу него и още от вратата ще го заговори: „Нали ти казвах, мисля или не съм? На вуйча ти, когато последния път си идва на отпуска, сто пъти съм му заръчала без ножче друг път да си не идва. Да ти донесе някое такова, германско, голямо!“, откъс от разказа „Златанината мечта.“ История, преразказваща живота на младия Илия Волен, в която заедно със символизма на дългоочакваната промяна съжителстват и неутешителните повели на тревожното военно време.

Литературният критик Марин Георгиев намира паралелните проекции от стихотворенията на младия Марин Стаменов в белетристиката на Илия Волен.

„… и усетих, че сърцето ми трепери.

В разказа „Силата на живота“ е развито подробно, но вече като преживяване на най-потърпевшата – съпругата: „Изгорялата от слънце Бонка силно прежълтя и се поспря с притворени очи насред улицата; на следния миг тя сякаш се нахвърли върху съседката си:

Неказаното е повече от казаното в този откъс, изваян от изключителен майстор и психолог, обмислил не само всяка написана, но и всяка ненаписана дума. Откъсът доказва, че стиховете на Марин Христов са резюмето на бъдещата проза на Илия Волен реалиите и ситуациите в стиховете са сиглите на предстоящото им разгръщане в дълбочина, до достигане на изконното, на битийно същностното.“

През 1927 година Илия Волен завършва Духовната семинария в Пловдив, а след това следва славянска филология в Софийския университет. Започва работа в Светия синод, а след това и като редактор на списанието на Българската православна църква „Детско знаме“. От 1951 година е редактор в издателство „Български писател“. Член е и на Съюза на българските писатели. През този период е и заместник главен редактор в списание „Септември“.

Докато описва живота, Илия Волен разсъждава и върху създаваната във втората половина на ХХ век българска литература на модерната епоха:

„Българският писател не бива да забравя, че принадлежи на своя народ и своята страна и не бива да се срамува от това, казва писателят. Той в никакъв случай не бива да се стреми да прилича на чуждите. Защото какъвто е животът на една страна, такава е и литературата ѝ като негово отражение. Той може да се домогне да някаква „световна слава”, само ако успее да пресъздаде адекватно и високо художествено живота на своята страна. Всеки голям национален творец е вече част от световното културно богатство и принадлежи на целия свят — дори и тогава, когато този свят не го познава и не го е чел.“

Писателят реалист е човек, който живее и своя собствен живот, но е избран да пресътвори и съхрани за историята преживяванията и чувствата на народа си. В разказа „Помощници“ Илия Волен разкрива надеждата, която идва след войната и расте в гърдите на хората, още щом поемат в пролетните бразди по нивата на собствения си живот:

„Широкото, синкаво и леко хълмисто поле е изпълнено с орачи, поприведени над ралото, понакривили рамо — воловете са изопнали шии, поклащат глави, пошибват се с опашки и тежко пристъпват. Далече по хоризонта са се възправили като скалаци неравни лилави облаци. Селската река слиза от планината и блести между хълмовете като разтопено слънце. Селцето се е сгушило ей долу между два баира — бяло, с червенички радостни покриви и чистичко от зеленината на овошките. Всичко живо по земята се е размърдало и се обажда.“  

„В света на твореца“ ни въвежда и предаването на БНР по повод 80-годишнината на писателя през 1985 година. „Пиши, щом можеш пиши, всичко пиши. Нека видят как се мъчим тук. Цял ден се бием като вода с брегове и вечер пак лягаме гладни. Като пушки оголяхме. Нямам риза на гърба си“, казва стрина Живка на Ясен (първообраз на когото е самият Илия Волен), в автобиографичния си разказ „Жертви“. Актрисата Лидия Вълкова чете критическите бележки на Елена Филдиш, а Йосиф Сърчаджиев чете откъс от повестта „Йов“. „ Идеята на „Йов“ покрива целия ми живот, цялото ми творчество“, казва писателят.

Разказвачът на животи, за когото истинската история винаги е в основата на художественото майсторство е описан и от сина си Христо Стаменов, в запис на БНР от изложбата по повод 100-годишнината на Илия Волен.

„В българската литература не са много писателите, които умеят да разсъждават за литературата, да я анализират и да се самонаблюдават. Илия Волен е голям майстор на словото, един от най-великите български писатели на ХХ век. Макар днес литературата ни да се е отклонила значително от своите плодотворни традиции, на които той е верен през целия си живот и сам ги създава, неговият опит и съветите му и днес са актуални и полезни. В литературния печат се публикуват техни статии и есета, а Института за литература на БАН започва да издава анкети с някои от тях, в които основният акцент е как протича процесът на творчество и как се ражда едно литературно произведение. А през 1967 година излизат книгите „Фрагменти” на Атанас Далчев и „Мисъл и думи” на Илия Волен, които предизвикват огромен интерес както сред широката читателска публика, така и в средите на писателите — особено младите. Тези две книги са истински творчески лаборатории, до които са допуснати желаещите да усвоят трудния и непосилен писателски занаят“, пише за творчеството на Илия Волен критикът Панко Анчев.

Наградите, които получава приживе: „Народен деятел на изкуството и културата”,  „Димитровска награда” (1966), наградата „Йордан Йовков” (1980) го определят като писател, който присъства и свидетелства за времето в което живее, като го анализира и изразява със своя живописен литературен език. А единственият запис с гласа на Илия Волен, който пази Българското национално радио са думите му, с които благодари за присъдената му литературна награда „Елин Пелин” през 1975 година.

В думите на самия автор Симеон Султанов открива „ключовете към този земния свят на писателя“: „Аз дойдох в София — така да се каже — сам, сърцето ми остана на село… Не мога да измислям и затова ще ви разкажа една истинска случка… Обичам трезвостта на българската душа… Аз съм твърде автобиографичен, макар често в треточленна форма.“

Материалът Илия Волен — писателят на малкия народ е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Той набира телефона. От другата страна: „Кажете, моля“. Мъжът: „Здравейте, мога ли да говоря с…“ Прекъсват го: „Ама Вие не сте ли актьорът…“ Опитва се да си спомни името. Мъжът бързо ѝ помага: „Да, аз съм Васил Стойчев“. „Веднага Ви познах по гласа“ – казва гордо жената и започват да си говорят. За театър, за кино, за нещата от живота. Правеше го непринудено. Учтиво. Усмихнато. Усещаше се в гласа му.“ – казва за баща си актрисата Десислава Стойчева.

Дарен свише, той запазва актьорското си очарование, финеса на поведението и онази своя си благост. А вълнуващите роли, изиграни на театралните сцени и запечатани във филмовите ленти, в които втъка себе си, остават.

Васил Стойчев (29 септември 1935 – 15 юли 2020) е роден в Кюстендил. Фотографско чедо е, както сам се шегува. Баща му, виден фотограф, държи кюстендилското „Фото Бански”, но е ненадминат рецитатор на народно творчество. За жалост умира, когато Васил е едва 7-годишен. В София учи в Търговската гимназия в Лозенец. След време се прехвърля в Икономическия техникум, където учителката му по литература, усетила актьорския талант го насочва към сценичните изяви. „На всяко училищно тържество аз бях рецитаторът“, казва той. Младежът продължава образованието си във Висшия икономически институт „Карл Маркс“. Участва в драмсъстава на института, ръководен от двама студенти по режисура – Димитрина Гюрова и Николай Савов. Печели рецитаторски конкурс с една поема и приказките тръгват: „Това момче защо не кандидатства във ВИТИЗ?“

През 1954 година Васил Стойчев се явява в Държавното висше театрално училище пред изпитна комисия в състав Владимир Трандафилов, Кръстьо Мирски, Николай Масалитинов и след последния кръг влиза в числото на 15-те от общо 45 момчета приети от всички 1500 кандидатстващи. Той е в класа на проф. Филип Филипов, на когото е изключително признателен за изграждането си като творец, вдъхнал му вяра и любов към професията. Още в трети курс проф. Филипов прави от студентите си професионалисти и не може да е иначе, когато те са Виолета Бахчеванова, Живко Гарванов, Светла Дочева, Вълчо Камарашев, Лили Райнова, Асен Кисимов,  Ангел Ламбев, Надя Савова… След дипломирането си през 1959 година, Васил Стойчев веднага е ангажиран от ръководството на Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас, заедно с голяма част от състудентите си, между които е и Виолета Бахчеванова. Професионалният му път на актьор започва именно от този театър през сезон 1959 – 1960 година. Дебютът е в ролята на поручик Енчо Енчев в пиесата „Разузнаване” на Лозан Стрелков с режисьор Вили Цанков. През пролетта на 1960-а искрата на любовта межу младите актьори Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова, пламнала още в студентските години, ги обвързва в брачен съюз и не угасва докрай.

След първия сезон в професионалния театър заедно с Виолета Бахчеванова и Живко Гарванов, Стойчев е поканен в Народния театър „Иван Вазов”. Включват го в пиесата „Пред буря” на Боян Балабанов в ролята на доктор Саралиев с режисьор Филип Филипов. Целият си творчески живот, изпълнен със страст и любов, Васил Стойчев прекарва именно на тази сцена, където в течение на 40 години играе в десетки спектакли, създава роли, запомнящи се със сериозна работа върху образа, с отчетливия си психологически рисунък, с фините нюанси на изграждания характер и неизменната ангажираност и любов към тези в залата или пред екрана. Прокурорът Мезън в „Американска трагедия” на Теодор Драйзер, Старбрък в „Човекът, който донесе дъжд” от Ричард Неш, Африкан в „Бяг” на Михаил Булгаков, горкиевите герои Алексей в „Егор Буличов и другите” и Чапурной в „Деца на слънцето”, Мирослав в „Иван Шишман” на Камен Зидаров, Синът във „Всичко е свършено” на Едуард Олби, Беналкасар в постановката „Почивка в Арко Ирис” на Димитър Димов, Каренин в „Живият труп” на Лев Толстой, Бойчо Огнянов в „Под игото” на  Иван Вазов са малка част от прекрасните превъплащения на Васил Стойчев в театъра. Дори просветното министерство тогава отъждествява Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова с героите от „Под игото” и слага ликовете им по читанките. Актьорът пази скъпи спомени от онези години от партньорствата си с големите Никола Попов, Константин Кисимов, Ружа Делчева и др.

Популярността на Васил Стойчев и от екрана идва с ролята на цар Калоян в едноименния филм на Дако Даковски (1963). Когато започват снимките той е едва 25-годишен. Това е мащабна продукция с участващи 2000 войници от армията, батални битки с много коне, препускащи из дюните, по планинските пътеки и скали. Филмът създава невероятна еуфория в страната. Прожекциите в кината са уникални – всеки ден от 10, 12, 14, 16, 18, 20, 22 часа при препълнени зали. След излъчването му по екраните във всяка къща нечий баща майстори на сина си меч, копие, щит.

Филмовите и телевизионни участия на Васил Стойчев включват още: „Таралежите се раждат без бодли” (1971), „Началото на деня” (1975), „Над Сантяго вали” (1976), „Йо Хо Хо” (1981), „Под игото” (1990) и др., както и телевизионните постановки „Здравейте татковци” с режисьор Алберт Анжел, „Екзюпери” с режисьор Николина Томова, „Хъшове”, режисьор Димитрина Гюрова.

Когато не снимат, животът им с Виолета е театърът от сутрин до вечер. Често пъти между репетициите, разминавайки се в гримьорните разменят реплики за децата, двете им дъщери Десислава, кръстена на героинята на Бахчеванова Мария Десислава от „Иван Шишман” и малката Биляна – кое дете е болно, кога има родителска среща… Репетициите продължават и вкъщи, правят представленията си по нощите. Лишават се от сън. Когато трябва да направят рецитал по някоя стихосбирка тя взема едната книга, а той – другата. Той вади и композира своя текст, тя – нейния. После събират това, което са избрали и като деца се радват на общия резултат.

И на сцената не приключва всичко. Следват многобройни участия в Българското национално радио, в Българската национална телевизия, в игрални филми и телевизионни постановки, в национални и международни фестивали. Той е режисьор на поредица от документални филми, излъчени по БНТ. Със съпругата си представят рецитали и поетични спектакли у нас и в чужбина. Техният творчески път преминава заедно и през сцената на Театър 199. На нея Стойчев играе от самото създаване. В първата постановка на театъра е в ролята на Ник в „Кой се страхува от Виржиния Улф” на Едуард Олби. Друга негова значима роля тук е Мъжът от „Нерви за любов” на Кирил Топалов, като поради дългия живот на спектакъла, в него участват студенти от три випуска на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

Признателността на публиката и оценката на колегите идва със званието „Заслужил артист“ през 1978 година, а няколко години по-късно и „Народен артист“. Васил Стойчев е носител и на многобройни национални награди и отличия: орден „Народна република България“ трета степен (1985), Златна значка на Съюза на артистите в България (1985), Златна значка на Централния съвет на Българските професионални съюзи (1985), Грамота и медал „Симеон Велики“ от Министерство на културата (2015) и др. През 2013 година заедно с Виолета Бахчеванова получават наградата „Икар“ за „Изключителен творчески принос към българския театър“.

А любовта им преминала през усмивки и сълзи, успехи и сътресения, днес е нарисувана от него картина, изпълваща галерията на нейното сърце.

Васил Стойчев изпълнява стихотворението „Искам да те нарисувам“ на поета Владимир Башев – запис 1971 година:

Снимките от семейния архив са предоставени от актрисата Десислава Стойчева.

Материалът Васил Стойчев – майсторът на картини, сътворени със слово е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Тя никога не успя да се види с очите на хората, които я обичаха. Нарича себе си „сгъната“. Самочувствието, за което толкова много мечтае през годините на своята успешна кариера, я посещава само на сцената и снимачната площадка. В живота е обикновена. Плаха. Понякога нерешителна и свита. Нищо в нея не издава таланта ѝ на филмова звезда. Играта е най-добрият ѝ приятел. Дива, интелигентна, гражданка, еснафка, самотница, момиче, старица или майка.“ – пише за нея журналистът Георги Тошев в книгата си „Катя Паскалева. Жените в мен“.

Катя Паскалева (18 септември 1945 – 23 юли 2002) е родена в Петрич. Ранното ѝ детство протича в Благоевград, а ученическите години в Перник, където играе в професионалния пернишки театър като ученичка. Във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (дн. НАТФИЗ) е приета от първия път, но дълго не може да повярва, защото е момиче от провинцията и се явява на изпитите без познанства и специална подготовка. След всеки кръг се връща да чете името си в списъка с издържалите. През 1967 година завършва актьорско майсторство в класа на Методи Андонов. Оттогава сцените на много театри стават неин духовен дом. Работи в драматичните театри в Добрич и Пазарджик, в Пловдив, в театър „София“. От 1985 година е актриса в Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Член е на Съюза на българските филмови дейци.

Наричана „национално богатство“ от Тодор Живков Катя Паскалева никога не поиска нищо за себе си, ходатайства за колежка, а самата тя живее под наем. На една шега за авоарите на Барбара Стрейзънд и колко може да изхарчи от тях за едно денонощие, Катя отговаря: „Един стек „Мелник“, една водка №5… И ако може, един автоматичен тостер, дето сам изключва филийките.“

Триумфът, който жъне в изкуството, идва от щедрата ѝ душа, разкрита доверчиво за света през големия ѝ талант. Затова ѝ се радват. За своя я смятат в Добрич, в Пазарджик, в Пловдив и навсякъде където играе. Катя ненавижда светските събития, предпочита да е сама и да препрочита любими книги. Онемява пред грубостта и агресията. Не може да се защити, ако я обидят и винаги търси вината в себе си.

„Играе ми се. Не ме ласкаят наградите. За мен са важни разбиращите очи в публиката“, казва Катя Паскалева и споделя една „симпатична“ случка с награда – запис 1993 година:

Звездната си роля в „Козият рог“ (1972) смята за съдба. Режисьор на филма е Методи Андонов, а автор на сценария – Николай Хайтов. В главните роли участват тя (Мария), Антон Горчев (Караиван) и Милен Пенев (Овчаря) . Автор на музиката към филма е Мария Нейкова, като по-късно по текст на Богомил Гудев се ражда популярната песен „Двама“, изпълнявана от Мария Нейкова. Избират Катя Паскалева между 1000 претендентки седмица преди започването на снимките. Произведението е на крачка от номинацията за „Оскар“, но не го достига. Има различни версии за недостижимия „Оскар“: че отпада от класацията заради черно-бялата лента, че молбите на Методи Андонов за цветна остават глас в пустиня или че филмът е забелязан и предложен за Оскарите – директно в петицата. „Разбира се това баща ми не го е знаел. Те искат филма, нашите не го дават, в крайна сметка изпращат копие, но копието се оказва технически негодно. И въобще филмът не е обявен като номиниран в петицата“ – разказва дъщерята на Методи Андонов Милена.

Когато прожектират филма „Козият рог“ в Лондон, където предизвиква истински бум, снимката ѝ се появява на първа страница в „Гардиън“ и посещава престижни клубове на висшето общество. Най-голямата европейска агенция за актьори, лансирала навремето Елизабет Тейлър, София Лорен и други световни звезди, я кани за снимки. Има само едно незначително условие: да плати 10 лири за участие в каталога. Актрисата няма тези пари и иска назаем от българското посолство. Оттам ѝ обясняват, че това е „груба антисоциалистическа провокация“. Така Катя Паскалева се прощава с шанса да бъде първата социалистическа актриса, попаднала в най-реномирания каталог за киноактьори в Европа.

Сред многото известни и запомнящи се филмови роли на Катя Паскалева са образите ѝ от „Понеделник сутрин“, „Матриархат“, „Отклонение“, „Шарен свят“, „Мъже без работа“, „Нона“, „Иван Кондарев“, „Вилна зона“, „Слънчев удар“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Елегия“, „Най-тежкият грях“, „Равновесие“, „Поетът и дяволът“, „Тази хубава зряла възраст“, „Ева на третия етаж“, „Спирка за непознати“, „Аз, графинята“, „Брачни шеги“, „Мълчанието“, „Аритмия“, „Хайдути“. На театралната сцена Катя Паскалева създава също редица забележителни роли като Албена от „Албена“ на Йордан Йовков, Розалинда в „Както ви се харесва“ на Уилям Шекспир, Нина Заречная от „Чайка“ на Антон Чехов, Мег в „Рожден ден“ и Сара в „Любовникът“ от Харолд Пинтър. Актрисата има щастието да работи с големи режисьори като Боян Дановски, който е и неин учител във ВИТИЗ, Крикор Азарян, Леон Даниел, Вили Цанков. Обожава партньори като Наум Шопов, Христо Гърбов, Антон Горчев.

Писателят Георги Мишев казва: „Катето се наложи в българското кино изведнъж. Появи се като звезда и присъствието ѝ на екрана беше ярко и импулсивно. В живота беше невероятно скромен и естествен човек. Режисьорите обичаха да работят с нея. Тя не играеше, а живееше на сцената и на екрана като че ли втори живот. Спомням си режисьорът Людмил Кирков как търсеше сюжети специално за нея. Ако я нямаше във филма „Матриархат“, целият букет от женски образи щеше да се разпадне. Катето беше един от най-добрите хора, които познавам, и с които съм работил“.

В последните години актрисата започва да рисува, но не се осмелява да направи изложба. „Аз съм била съпруга на Георги Божилов – Слона и след като знам как той работи и какви картини прави, аз никога няма да се втурна да правя изложба. Човек трябва да прави само това, което може качествено, а не да се разпилява“ – казва Паскалева. Артистка, която 35 години от живота си обрича на българския театър и кино и посвещава на милионите зрители, които искрено я обичат.

Загубила гласа си и битката с рака, в последните си дни Катя Паскалева контактува със света посредством лист и химикал. Предсмъртният монолог на актрисата, от тези тежки болнични дни и нощи, чете Павел Павлов:

Мнозина се учудват, че се опази от халтурата, че нямаше място за нея във филмите, които трябваше да дискредитират и унизят българското кино, че режисьорите им не дочакаха да ги помоли за „нещичко“. Тя не се уреждаше. „Каквито сметки имам, ще ги уредя със себе си“, каза: „Au revoir!“ И си отиде велика.

Материалът Катя Паскалева – присъствие от друго измерение е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Пустинята в Тунис, Мексиканските пирамиди, „Големият каньон“ в Аризона, Венецианските канали, нашите Побити камъни, Белоградчишките скали, къщи, комини и още много други сюжети намират творческо отражение в платната на Никола Манев. „И всичко това го взимам от природата, рисувам го както е, вдъхновявам се често от натура, и след това пресъздавам тези форми в моята архитектоника, позната от другите ми картини, които изглеждат абстрактни. Но те не са такива за мене, може би са неразбираеми на пръв поглед, но това са сюжети, откраднати от природата, и композирани по мой начин“ – споделя творецът и се спира върху художественото си опиянение от парижките комини: „Влюбен съм в тях още от 1962 година, когато ги видях за първи път. Това са форми, в които намирам съпоставка между небето и земята, има нещо божествено в тях. Всеки комин разказва за миналото, носи своята си история. Има неща, в които човек просто се влюбва, без да знае защо. Винаги съм правил това, което обичам, и което е близко до сърцето и душата ми.“

Никола Манев (28 август 1940 – 25 август 2018) е роден в Пазарджик, но израства в Чирпан, откъдето е родът на семейството му. Завършва Художествената гимназия в столицата, а негов учител е видният художник проф. Васил Стоилов. „София е свързана с моето юношество – спомня си Манев. – Бил съм 16-17-годишен, когато с приятелите ми решихме, че ще ставаме художници. Бяхме една банда творци, от които Атанас Яранов – Шаро, Лъчезар Ошавков, Дамян Николов, Петър Петров. Тези години ходеиме по кръчмите и се правихме на непризнати художници, с вдигнати яки, романтици, такета, разбира се, цигарата в уста и носихме под ръка нарисуваните пейзажи. Ходихме да ги продаваме по масите, като аз като така по-нахакан и с дар слово, започвах да държа реч: Помогнете на нас, непризнатите художници, които ни отхвърля обществото, и т.н. Първата картина, която продадох, беше в шкембеджийницата „Дамарче“ срещу Съдебната палата на бул. „Витоша“ – един зимен пейзаж, рисуван в Рилския манастир на минус 16 градуса. Отлично го помня, пръстите ми бяха виолетови, но аз рисувах с хъс и любов. От първата продажба си купих една кутия цигари „Бузлуджа“ и то парите стигнаха само за половината кутия.“

Днес над 3000 от творбите на художника са притежание на държавни и частни колекции и музеи в редица страни по света. През живота си реализира над 180 самостоятелни изложби. Живописецът живее и твори основно във Франция, където заминава в началото на 60-те, за да следва в Академията по изящни изкуства в Париж. Завършва живопис в класа на проф. Морис Брианшон и открива ателие на Ил Сен Луи, един от двата естествени острова на река Сена. Пътува постоянно, търси да се влюби в някое кътче от природата, където да създаде свое временно творческо пространство. Често казва, че има нещо чергарско в него: „Обичам да сменям. Напускам Париж, например, отивам в някоя провинция, в някое село, взимам къща под наем за три-четири-пет месеца и работя там. В Холандия ходя много често, защото майката на моите две хубави деца е холандка. После заминавам в Южна Франция, след това в Италия, в Америка… Местенето от едно място на друго изменя гамата и формите на творбите ми, като ги обогатява сюжетно. Както казваше Салвадор Дали: „Хора, които нямат въображение, пътуват“, може би и при мен е така.“

България е един житейски и творчески ареал, от който Никола Манев „извира“ и постоянно се завръща в него. В интервю за Националното радио от 2010 година художникът говори за своите първи любовни контакти с природата и за големия урок от първия си учител по рисуване, превърнал се в определящ за художествения заряд на Маневите картини:

„Най-хубавото нещо на този свят, от първия писък на бебето до последния звук на човек, отиващ в другия свят, е комуникацията с околната среда. Детето, още като се роди, започва да търси погледа на майката, после и общуването с другите. Със същото детско любопитство гледат и очите на човек, който си отива, той също търси да види. Нямаш ли комуникация, ти си се разминал с живота“ – споделя живописецът. Този екзистенциален поглед на човека Никола Манев обуславя до голяма степен и портретното отношение към природата, така характерно за твореца Никола Манев. Повече за неговите художествени и човешки вълнения четем в биографичната книга „Живописни истории“ (2017), написана от Елена Кръстева. Постоянният порив за творческо общуване намира естествено продължение в реставрираната от художника възрожденска къща в Чирпан, която той завещава на града. Тук всяка година се събират артисти и хора с отношение към изкуството от България и Европа, правят се изложби на различни автори, представят се книги. „Хората идват, за да бъдат заедно, за да комуникират един с друг и това ме прави истински щастлив“ – казва Никола Манев.

Освен маслената живопис той работи и смесена техника, в която използва акрил, акварел, пастел, китайски туш и др. „Получава се една амалгама и тази техника от известен брой години се оказва най-близка до моята чувствителност и светоусещане – споделя художникът. – И затова една немалка част от творбите ми са изработени на дърво, плат, корк. Освен това някои от тях се оказаха много подходящи за направата на гоблени.“ Запитан в кой стил определя своите произведения, Никола Манев категорично казва: „Имам усещането, че ако ги причислят към експресионизъм, абстракционизъм или ги вкарат в какъвто и да е друг „-изъм“, ще ми отнемат свободата на мисълта и на работата. Просто искам да боравя само с езика на чувствата, багрите и формите, които са моята лична комуникация със света“.

Материалът Никола Манев – художник с портретно отношение към природата е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Тя е многолик творец, опазил през дългия си плодотворен път в изкуството своето дълбоко социално чувство и обичта си към хората.

Мара Цончева (24 август 1910 – 15 декември 1989) е художник, педагог, живописец и изкуствовед. Родена е в София, но на двегодишна възраст с родителите си заминава за Бургас, където завършва средно образование. През 1932 година се дипломира със специалност „Живопис” в Художествената академия при проф. Никола Маринов. Още като студентка, тя е един от основателите на Дружеството на новите художници, ратуващо за създаването на прогресивно изкуство. Дълбоко съпричастна на революционните идеи, Мара Цончева оформя своя ясен мироглед и творчески подход към едно подчертано идейно, реалистично изкуство.

Златният фонд на БНР съхранява запис на Мара Цончева от 1981 година – разказ за пътя ѝ в изкуството, за нейния учител и духовните личности оказали влияние в развитието ѝ:

В началото на професионалния си път тя е гимназиален учител по рисуване, а после художник-оформител в списание „Изкуство”. От 1948 година е доцент по история на изкуството в Държавното висше театрално училище (дн. НАТФИЗ), а от 1953 година е професор в Художествената академия.

Живописните творби още от ранния период на Мара Цончева са жанрово разнообразни. Това са главно сюжети от живота на трудещите се в града. Цончева постепенно се освобождава от условностите на академичното образование и преминава към ярко и съвременно звучене, отличаващо се с експресивност на формите, с жизненост на колорита и смели композиционни решения. Възторгва се спонтанно и искрено от великолепието на един „Празничен букет”, от чистия блясък на „Белите цветя”.

Четката ѝ умее да улови красотата на една пищна пролет, стаения под белия сняг живот в един зимен пейзаж. Но това са сякаш паузите в стремителния ѝ път към човека, към неговата красота и вътрешено озарение. От крачещия унило по „Орханийското шосе”, в тежкия труд на хамалите застинали в мъртвилото на една „Стачка в бургаското пристанище”, или в „Кърпачи на мрежи”, или в „Рибари”. След години този човек вече е победител изпълващ рамката с достойнството на „Стария майстор”, със силата, стаена в ръцете на „Почиващия работник”. Освен като точни образи, търсени и като характерни типове, трудовите хора на Мара Цончева носят чертите на нещо много съвременно и в същото време романтично: „Жените от едно звено”, „Девойки кооператорки”, „Родопско ежедневие”.

Чистият образ, изпълнен с витални сили, на младата селска жена заема централно място в художественото ѝ творчество: „Слугинче”, „Мома”, „Младо селско момиче”, „Селска мадона”, „Селянка от Софийско”, „Родопчанка”, „Родопски момичета”. „Немалко часове съм изчаквала някои от тези денонощно трудещи се българки да ми отделят минута свободно време, за да скрепя чертите на лицата им. Да уловя онова най-хубаво, най-здраво и характерно, съхранено от векове. Да създам един национален, български женски тип” – разказва художничката.

Не по-малко внушителни са: „Портрет на сестра ми”, „Портрет на майка ми”, „Автопортрет”, „Портрет в червено” – ярка палитра на психологическите състояния и умодостижения на твореца.

Може би именно интересът към човека у художника се свързва с интереса му към младите хора, като преподавател. „Много бих се радвала, ако в своя естествен стремеж да бъде съвременно и модерно, младото поколение черпеше повече поуки освен от съвременния живот и от наследството на нашите деди. И особено от онези нравствени черти на характера, които ги правеха толкова силни и устойчиви пред житейските бури” – изповядва педагогическото си кредо проф. Цончева.

Последните две десетилетия от своя живот Мара Цончева се налага като изследовател на българското възрожденско изкуство и на тракийското художествено наследство. Художественият критик взема превес над художника. Плод на нейната изкуствоведческа дейност са редица книги, монографии и студии за развитието на пластичното изкуство. Сред тях са: „Основни понятия по изобразителното изкуство”, „Ярослав Вешин”, „Цанко Лавренов”, „Българското възраждане – живопис и графика” и „Художественото наследство на тракийските земи”. Застъпено е тракийското изкуство, чиито традиции са залегнали в основата на формиращото се старобългарско изкуство и като стилови особености, идейна насоченост, отделни образи, мотиви и технически похвати.

Посветила творчеството си на хората Мара Цончева приживе прави голямо дарение на Националната художествена галерия (дн. Национална галерия). Нейни платна могат да бъдат видяни в Софийска градска художествена галерия, галериите в Бургас и Сливен, в частни сбирки в цялата страна. Тя е носител на орден „Народна република България” първа степен (1980) и е удостоена със званието „Народен деятел на изкуството и културата” (1981).

Момичета и цветя, софийски улици и крайморски сцени, колоритни пейзажи и хора, картини и книги – един светъл образен мир, богат и сложен, създаден от Мара Цончева да радва и вълнува.

Материалът Проф. Мара Цончева – виталност и експресивност в едно жизнеутвърждаващо изкуство е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.