Народната музика е животът ми

Тази искрена и завладяваща фраза, с която етномузикологът Михаил Букурещлиев озаглавява биографичната книга за народния музикант Цвятко Благоев, е не само житейско мото. Тя е есенцията на автентичното народно творчество съчетано с апостолска отдаденост и самобитен талант, посветен на фолклорната музика. Тя е и преклонение пред музиканта, личността, педагога, изградил най-прекия път между радиото и любовта на слушателите към българската народна музика.

Цвятко Благоев е роден на 27 август в Угърчин, Ловешка област, където започва да учи и свири автентичен фолклор още от малък. Големият Благоевски род се славел с много добри свирачи на народни инструменти. Двамата му дядовци (по майчина и бащина линия) са свирели на гайда и на кавал, а баща му на свирка.

„Аз още като дете засвирих на овчарска свирка, а като гимназист и на кавал“, разказва Цвятко Благоев в интервю от 1965 година, което е съхранено в Златния фонд на Българското национално радио.

„Той обичаше автентичния фолклор. И когато Филип Кутев го покани в държавния ансамбъл, той каза — „Не, аз ще си остана в Радиото, където съм започнал, където за първи път хляб съм ял, където е автентичният фолклор“, разкрива този малко известен факт от професионалния път на именития кавалджия фолклористът Михаил Букурещлиев.

Любовта към инструменталната фолклорна музика надделява над желанието му да се занимава само с научна и преподавателска дейност. След като завършва Софийския университет със специалност „Педагогика и философия“, майсторството му в композиционната техника, съчетано с много доброто познаване на българския фолклор, го прави първия изпълнител на народна музика, свирил „на живо“ пред микрофона на Радио София през 1935 година. За участието си в тези първи състави за народен фолклор, представени на слушателите по радиото, Цвятко Благоев говори в запис от 1982 година.

Угърчинската група става първият щатен музикален състав към Българското радио и е ядрото на създадения през 1952 година Ансамбъл за народни песни на радиото (днес Оркестър за народна музика), с диригент Борис Петров и концертмайстор Цвятко Благоев, който е помощник-диригент и солист.

„Една от големите му заслуги е издирването на народни песни от цялата страна, както и обучаването на изпълнители, които после ставаха част от оркестъра. Живеехме в малък апартамент. Постоянно идваха музиканти, с които той репетираше. Беше убеден, че доброто образование и възпитание са в основата на всичко“, разказва дъщеря му Радка Стаменова.

Сладкогласният му кавал, пискливата свирка, автентичната гайда, орнаментираните народни мелодии, които изпълнява на тромпет и кларинет, са популяризирали народната ни музика в повече от 26 страни по света. Цвятко Благоев пръв въвежда нотното писмо в народната музика, обучава на солфеж народните таланти, които сам издирва при концертните си изяви в страната.

„Той беше човек, който не правеше никаква дистанция, независимо че беше един от първите музиканти, които са пропагандирали инструменталната народна музика по радиото и то северняшката — спомня си Михаил Букурещлиев — И когато аз отидох през 1953 година, като млад редактор в радиото, очаквах едно високомерие — нямаше такова нещо. Бай Цвятко беше в пълния смисъл на думата народен човек. Той съпровождаше изпълненията на всяка певица — тракийка, севернячка, родопчанка, а това изискваше много добро познаване на фолклора ни, защото към всяка песен той трябваше да постави припев, който да бъде в тон с основната мелодия.“

Животът на Цвятко Благоев е историята на българската народна музика. Носител е на много български и международни награди, на ордени „Кирил и Методий”, „Червено знаме на труда”, „Народна Република България” за приноса му към националната култура в изучаването, съхранението и разпространението на автентичния български фолклор. Един от тези първи записи, съхранен в Златния фонд на БНР, е популярната „Ловчанска ръченица“, която групата на Цвятко Благоев изпълнява още през 30-те години.

„През 70-те и 80-те години в ансамбловото свирене в България господстваше тракийският маниер на изпълнение. Цвятко Благоев, който е роден в Угърчин, Северна България, беше съхранил стакатото (отсеченото свирене) – една от особеностите на северняшката инструментална музика. Свиреше бляскаво, витално, невероятен музикант. Друг кавалджия като него не съм слушала“, разказва за него изследователката на българския фолклор Лорен Броди:

Един от тези записи е и хорото „Джумбурица“, което също е сред нотираните от Цвятко Благоев изпълнения от северняшкия фолклор:

„Нашето семе не сме хвърлили във вятъра. След нас идват много по-добри изпълнители и певци, което може само да ни радва. Моето желание е младите хора да обичат народната музика, както ние я обичахме, но не само да я слушат, но и да я изпълняват“, тези думи, с които Цвятко Благоев се обръща към следващите поколения изпълнители, са неговото съкровено и сърдечно желание за съхранението на българските фолклорни традиции.

В чест на 100-годишнината от рождението на своя основател Оркестърът за народна музика на БНР с диригент Димитър Христов му посвещава октомврийския си концерт през 2015 година — „Народната музика е животът ми“:

Материалът Народният музикант Цвятко Благоев е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Поетът написал едни от най-често изпълняваните песни в националния ни радиоефир. Написал 1200 текста за песни и филми: „Двама“ — изпълнена от Мария Нейкова за филма „Козият рог“, „Песен за чайката“, с музиката на Атанас Бояджиев, изпълнена от Емил Димитров за филма „На тихия бряг“, „Замълчи замълчи“ — песента на Мими Николова от филма „Любимец 13“.

Георги Минчев и „Щурците” изпълняват песента „Бяла тишина” по музика на Борис Карадимчев и тя печели „Мелодия на годината” в телевизионния конкурс през 1967 година. След това получава и Първа награда на фестивала „Златният Орфей”. Сред другите му текстове са „Боянският майстор“ в изпълнение на Лили Иванова, „Вече свърши хубавото време“ и „Зелената стара чешма“ с музиката на Развигор Попов, изпълнявани от Мими Иванова, както и незабравимата „Детство мое“. Много други негови текстове са съхранени в песни и останали в Златния фонд на Българското национално радио (БНР):

Освен текстовете на естрадните песни Богомил Гудев написва и „Заводи Великани“ и „Бяла тишина – среднощни стихове, апокрифи“ и либрета за оперети. Той е дългогодишен автор и на музикалните предавания, излъчвани по БНР: „Писнала гайда писана“, „Думи през плет речени“, „Думи на подбив речени“.

Богомил Гудев е роден в семейството на Гуди Гудев, изключително популярен изпълнител на народни песни, който е сред първите певци-изпълнители, които пеят на живо в програмата на Радио София. Богомил завършва химия и в същото време свири на цигулка в оркестъра на Студентския дом.

„Баща му — голям фолклорен певец, а майка му литератор. От такова семейство излиза направо един гений“, казва за Богомил Гудев композиторът Развигор Попов в интервю на Валерия Николова в програма „Хоризонт“ на БНР:

Богомил Гудев превежда чуждестранна поезия, либрета на оперети за Музикалния театър. Заедно със своя приятел Развигор Попов Богомил Гудев започва да свири в импровизирания „Въртящ оркестър“ на бар „Ален мак“, където вместо цигулка му се налага да се справя с контрабаса.

Талантът му за писане на текстове открива неговият приятел и дългогодишен творчески партньор композитора Атанас Бояджиев.

„Да правиш такива хубави стихотворения, не просто текстове за песни, много малко хора го могат. Той беше гениален в това отношение“, казва за него вокалистът и баскитарист на „Щурците“ Кирил Маричков.

Георги Минчев изпява със „Щурците” незабравимата „Бяла тишина”, която печели „Мелодия на годината” в едноименния телевизионен конкурс през 1967 година, а след това и Първа награда на фестивала „Златният Орфей”.

Две години по-късно, на същия фестивал, Богомил Гудев и Атанас Бояджиев получават голямата награда за песента „Сън сънувах“, изпълнена от Маргрет Николова и Кирил Семов:

Пред микрофона на БНР поетът скромно изразява радостта си, само с няколко думи:

Същата година тандемът получава и наградата „Мелодия на годината“ за песента „Любили сме, любили“, изпълнена от Маргрет Николова и Петър Петров:

По-добре късно, отколкото никога

По тихите улици, тихо върви младостта,

Материалът Богомил Гудев — сън сънуван в бяла тишина е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Роденият в Русе Георги Димитров Златев-Черкин е български композитор, вокален педагог и един от създателите на българската певческа школа. В песните му хората търсят радост и утеха, а поколения знаменити певци и инструменталисти съпреживяват мелодиите му на сцената. Неговите музикални достижения са признати в България и в чужбина, където той създава безценни инструментални пиеси, много солови песни, оперети, кантати, пише камерна музика, песни за смесен, еднороден и народен хор.

„Днес се навършват 120 години от рождението на моя дядо — Георги Златев – Черкин, посвещавам на тази годишнина моя аранжимент на „Синеоката“ за сопран, пиано и оркестър в изпълнение на Мария Славова, моя милост и „Сикрет Оркестра“ (The Secret Orchestra) под диригентството на Ники Стоев и концертмайстор Милена Борисова“, написа внукът на Георги Златев-Черкин:

Преди Освобождението баща му Димитър Златев е съратник на видните български революционери Панайот Хитов, Никола Обретенов и Захари Стоянов. От майка си Мария Златева бъдещият композитор наследява любовта към народната песен, поезията и музиката. За своето семейство Георги Златев-Черкин говори в интервю за Българското национално радио от 1974 година.

На 9-годишна възраст започва да учи пиано, а по-късно дирижира създадените от него композиции с фолклорни мотиви, които изпълнява заедно с ученическия хор. През 1925 година година младият пианист прекъсва своето следване в българската Държавната консерватория и заминава за Виена, където изучава сценично майсторство и пеене в Държавната академия за музикално и драматично изкуство при проф. Теодор Лирхамер и композиция при Йозеф Маркс. По време на следването си той създава редица солови и хорови песни и инструментални пиеси, участва и като изпълнител в няколко оперни спектакли.

Най-известната си лирична инструментална творба за цигурка и пиано – „Севдана“, Георги Златев-Черкин пише през 1943 година. Пиесата е запазена в Златния фонд на Българското национално радио в концертното изпълнение на цигуларя проф. Минчо Минчев и Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ от фестивала на изкуствата „Аполония“ през 2014 година.

„Певецът не можеш да го излъжеш. Ако една песен е написана майсторски, удобно за него – позволява му да разкрие своите емоционални и гласови възможности, то певецът посяга спонтанно да пее тази песен. Ако песента не отговаря на тия изисквания – певецът не можеш да го излъжеш“ – това е максимата на Георги Златев-Черкин, с която той описва процеса на сътворението на своите песни и композиции. Човекът, творецът и съпругът – Златният-Черкин, разкриват думите на неговия близък приятел музиковедът Константин Карапетров и на съпругата му, оперната прима Виолета Симеонова-Черкин, в запис от 1990 година.

„Синеоката“ е песента, пропита от скръбта на композитора по загубен близък и талантлив човек – голямата българска оперна легенда Люба Величкова. За щастие новината за смъртта ѝ в бомбардировките над Виена се оказва една „лъжлива вест“. Музиката към едноименното стихотворение на Елисавета Багряна е съхранена в запис от 1975 година, а изпълнението е на Катя Попова.

„Най-голямото достойнство на Георги Златев като педагог е неговото умение да развие индивидуалните особености на гласа, а не да създава подражатели“, пише музикалният критик Асен Балкански през 1933 година във вестник „Литературен глас“. Сред именитите ученици на маестрото са Люба Величкова, Александрина Милчева, Анна Томова-Синтова, Любомир Панчев, Никола Христов и много други оперни певци. С някои от тях той работи като асистент на проф. Теодор Лирхамер във Виена.

Днес „отговорността и честта да продължа неговото дело се пада на мен“, казва неговият внук, който носи името му, Георги Златев в интервю за предаването „Вечната музика“ по БНТ:

Като вокален педагог Георги Златев-Черкин преподава и в музикалните консерватории в Пекин, Шанхай и Тиен Цзин в Китай. Там маестрото е удостоен с китайския орден „За изкуството и дружбата“. След 9 септември 1944 година създава песни на актуални политически теми, като „Слава на нашата партия“, „60 легендарни години“ и големи композиционни форми като кантата “Септември 1923-та”. През 1970 година получава високото звание Народен артист.

Материалът Майсторът на мелодията — Златния-Черкин е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Беше вече възрастна. Мъжът ѝ Иван Тричков се беше поминал. Двамата ѝ синове бяха в чужбина. Отивам да я навестя в стария ѝ дом на ул. „Иван Асен II”. Още от външната врата чувам, че пее.

Гюрга Гюрова Пинджурова се ражда на 18 април 1895 година в семейството на трънски майстор зидар, в което расте заедно с още петима братя и сестри, в едно богатство – музикалността. След години Гюрга Пинджурова ще сподели, че не познава никой, който да е пеел по-хубаво от нейната майка и да е свирел по-добре на гъдулка от баща й. „Други у Трън беха богаташите, а ние бехме щастливите, защото в нас най-често можеше да се чуят гъдулката на татко и песните на мама.”

За израстването си като личност и певица, разказва самата Пинджурова, запис 1970 година, Златен фонд на БНР:

Гюрга Пинджурова завършва оперно пеене в Пражката консерватория през 1921 година. Отзивите за нея от преподавателите ѝ са изключително ласкави. Много са примамливите предложения да остане в Прага или във Виена, но тя не ги приема. „Не бих искал да коментирам защо е решила така, причините вероятно са най-различни, но връщането ѝ в България е разрушило един невероятен оперен талант и глас, казва убедено внукът ѝ д-р Иван Тричков. Защото тя, със златен медал на Пражката консерватория, у нас нито по това време, нито по-късно е можела да се развива. Ако беше станала оперна певица, щяхме да я знаем точно толкова в народната песен, колкото знаем Борис Христов в църковното пеене или Шаляпин в руските народни песни.”

През няколкото години в чужбина Гюрга не е забравила хубавата усмивка на цигуларя Иван. Син на Луд Георгия, както знаят в Трън баща му заради сприхавия му нрав. Свекърът води хорото на сватбата, но после ще отравя много от дните на младата булка. Към старите причини за свади тя непрекъснато прибавя нови. Ето току-що е назначена учителка по музика в Трънската гимназия, а в Тричкови е прибрала две сирачета да живеят и се учат заедно с нейните деца. „Където две, тамо и четири деца”, казва Гюрга, която тъй и никога на разбира защо трябва да се обяснява добрината. „Остави го този, той си нема Бога в сърцето”, често мълви тя.

„Хей, поле широко”, изпълнява Гюрга Пинджурова с народен оркестър, запис 1961 година, Златен фонд на БНР:

В началото на 40-те години със съпруга и синовете си Пинджурова се премества в София, на ул. „Иван Асен II”. В скромния тавански апартамент на певицата много нейни съграждани и приятели намират и подслон, и добра дума, и много песен. В дома ѝ винаги е шумно и весело. Гостуват народни певци, художници, писатели. Често идва и Илия Бешков, с когото са почти комшии. Мама Гуга, както я наричат повечето от приятелите ѝ, не се притеснява да ги гощава само с боб. „Тя може да пее и да свири на пианото по 18 часа, но не е пристрастена към готвенето.”

Анушка Михайлова (нейна ученичка, народна певица от Трън) си спомня майчинското отношение на Гюрга Пинджурова и разказва интересна случка с нея, запис 1986 година, Златен фонд на БНР:

От 1955 година тогавашната Концертна дирекция започва да изпраща певицата на турнета в страната и чужбина. Гюрга Пинджурова там е „много жизнена, весела, безпределно сърдечна и слънчева жена”. Намира винаги общ език с млади и стари, шегува се. Има силно развито социално чувство – помага на всеки, изпаднал в нужда, въпреки, че тя самата не е добре материално. Прекрасната изпълнителка на странджанската песен Магда Пушкарова разказва за нея: „Гюрга Пинджурова е неповторима. Когато я нямаше на концерти с нас, хората питаха: Къде е нашата Гюрга? Тя остана при народните песни. Оперните певци се създават, а народните се раждат. Нейното присъствие респектираше, всички искаха да приличат на нея, да ѝ подражават. И аз го исках.” А според народния певец Костадин Гугов: „Нямаше село, нямаше град да не разплака хората, тя беше един голям майстор на сцената. Тя беше като наша майка, тя така топло и сърдечно се държеше, че всички я наричахме “мама Гуга”.

Гюрга Пинджурова умира от инфаркт на 10 ноември 1971 година в Правителствена болница. „Лекуващите я лекари остават поразени от силния ѝ дух – пише внукът. Именитата певица издъхва с „Омиле ми, Ягодо” на уста – като славей, чието сърце се е пръснало от песен.”

Изпълнение на „Омиле ми, Ягодо” с народен оркестър, презапис 1953 година:

Материалът Гюрга Пинджурова – живот с Бога в сърцето и песен на устата е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Аз разбирам изкуството като правдиво изобразяване на реалната действителност. То трябва не само да изобразява правдиво живота, но и да чертае пътя за бъдещето, което идва да смени настоящето… Труден бе моят сценичен и житейски път. Но родната сцена, на която раздадох себе си, винаги ми бе скъпа…Трънлив, но славен път изминахме на българската сцена ние, по-старите оперни артисти. С чувство на умиление и възхищение си спомням онова време на идеализъм и саможертва, когато изкуството за нас беше всичко. Всяка нова роля за мене беше нов живот. “

Значимо е духовното наследство на Стефан Македонски – оперният и оперетен певец, артист, режисьор и педагог, един от първостроителите на българската опера и радетел за превръщането на Българската оперна дружба (предшественик на Софийската народна опера) в държавна институция, основател на Държавния музикален театър в София, първи носител на званието народен артист у нас (1947 г.).

Певческата му и артистична дейност е епоха в историята на нашия оперен театър. Неспокоен и търсещ дух, човек на действието, той непрекъснато провокира съдбата със своето напредничаво мислене и смели идеи в областта на музиката и културата.

Стефан Македонски е роден на 25 март 1885 година в Сливен в семейството на майстор резбар-иконописец и народна певица. В София, където родителите му се преселват, организира квартални представления, пее в различни хорове, участва в театрални постановки в Първа софийска мъжка гимназия и прави впечатление с играта си. Когато Македонски започва да учи пеене в Московската консерватория (1904 – 1910) в класа на италианския вокален педагог проф. Енрико Корси, мечтата от детството – да се посвети на певческото изкуство – става реалност. Като студент участва в много концерти, а на оперната сцена дебютира с второстепенни роли в частната опера „С. И. Зимин“, по-късно филиал на Болшой театър. След години проф. Корси казва за своя най-любим и добър ученик: „Предстоеше му бляскава кариера в оперния театър „Зимин“, а той го напусна и замина за България… Днес щеше да бъде един от първите тенори на Русия!“

Първата изява на Стефан Македонски на родна земя е през 1910 година, когато изнася благотворителен концерт с оперния певец Панайот Димитров. На 5 януари следващата година Македонски прави дебюта си в Българската оперна дружба в ролята на Камен от „Камен и Цена“ на Иван Иванов и Вацлав Кауцки, а след това изпълнява и ролята на кир Тодор в „Борислав“ от маестро Георги Атанасов. Това са едни от първите български опери, поставени на сцената на Оперната дружба. През есента на 1911 година талантливият тенор специализира в Париж при вокалния педагог проф. Морис Решьо, с чиято помощ подготвя част от ролите си от френския оперен репертоар: Дон Хозе в „Кармен“ от Жорж Бизе, Самсон в „Самсон и Далила“ от Камий Сен Санс, Фра Дяволо в едноименната опера на Даниел Обер, Хофман в „Хофманови разкази“ от Жак Офенбах, Вертер в едноименната опера на Жул Масне, Раул в „Хугеноти“ на Джакомо Майербер, Фауст в едноименната опера на Шарл Гуно, Елеазар в „Еврейката“ от Жак Фроментал Халеви и др.

Стефан Македонски за кратко се изявява и в амплоато на драматичен артист в Народния театър (1912 – 1913), където също покорява публиката със своя талант и харизматично присъствие. Голяма школа за него е втората му специализация през 1916 година, този път в Германия, с акцент върху сценичната постановка и немската вокална школа. Македонски работи със забележителния режисьор-реформатор Макс Райнхард и вокалния педагог проф. Ернесто Марини, а междувременно гастролира с огромен успех на сцените на оперните театри във Висбаден, Мюнхен, Франкфурт, Хановер и Шарлотенбург. На 10 май 1917 година е удостоен с почетното звание камерзенгер за изключително певческо и артистично майсторство. По време на Балканските войни (1912 –1913) изнася много концерти на фронта, а с благотворителните си инициативи продължава и след завръщането си от Германия.

Какви са причините да се завърне в родината си, както и за по-нататъшното му професионално развитие разказва неговият син Константин Македонски, в запис от 1987 година:

И така, от 1922 до 1933 година Стефан Македонски е водещ тенор на Софийската народна опера и пее 27 главни партии в опери на френски, италиански, немски, руски, български и други славянски автори, на повечето от които е първият изпълнител. Ето и нещо куриозно: през този период той не е ползвал нито един ден отпуск, нито му е разрешено да пътува на гастроли в чужбина, защото е единственият драматичен тенор в театъра! Самият Македонски смята за свои коронни роли Канио („Палячи“ от Руджиеро Леонкавало), Радамес и Отело („Аида“ и „Отело“ от Джузепе Верди), Дон Хозе, Елеазар и Танхойзер (в едноименната опера на Рихард Вагнер). Той е единственият изпълнител на Отело от постановката през 1922 година до свалянето на спектакъла през 1927 година, както и на ролята на Раул в „Хугеноти“, на Макс във „Вълшебният стрелец“ от Карл Мария фон Вебер. Оперният артист е и първият Герман от „Дама Пика“ на П. И. Чайковски, Каварадоси от „Тоска“ на Джакомо Пучини, Хофман, Фра Дяволо, първият, изиграл ролята на Херцога от „Риголето“ на Верди. Македонски е и най-обичаният и предпочитан Канио… В репертоара си тенорът записва и Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, Манрико и Алфред във Вердиевите „Трубадур“ и „Травиата“, Туриду в „Селска чест“ от Пиетро Маскани, Ленски в „Евгений Онегин“ от П. И. Чайковски и още много роли, изиграни от него с неподражаемо майсторство.

Ария на Отело от едноименната опера на Джузепе Верди в изпълнение на Стефан Македонски, запис от 1948 година:

За човека и артиста Стефан Македонски, както и за някои комични моменти на сцената сладкодумно и с много топло чувство разказва оперната певица Елисавета Йовович, запис от 1989 година:

Първокласен артист с голяма музикална култура, Стефан Македонски оставя ярка следа и на оперетната сцена. От 1937 до 1948 година работи като концертен певец, вокален педагог и режисьор. Сред оперите, които поставя с успех в различни театри в страната, са „Цвета“ на маестро Атанасов, „Кармен“, „Тоска“, Севилският бръснар“ от Джоакино Росини.

Делото на Стефан Македонски е свързано и с Варненската общинска опера, на която е артистичен директор и художествен ръководител в периода 1930 – 1932 година. Той реализира идеята за Подвижна народна опера, създадена през 1934 година, и e нейна движеща сила, художествен ръководител, режисьор и актьор. През 1948 година става първият директор на основания от него Държавен музикален театър. Към това време ни връща проф. Светозар Донев – оперетен и оперен режисьор, един от най-изтъкнатите творци на съвременното българско театрално и музикално изкуство, който подчертава заслугите на Стефан Македонски за цялостното израстване на оперетния театър у нас, запис от 2000 година:

Днес Държавният музикален театър заслужено и с пълно право носи името Стефан Македонски. Име, което напомня за невероятната личност на голям артист и оперен певец и за забележителните му заслуги в развитието и утвърждаването на оперно-певческото изкуство у нас.

Материалът Стефан Македонски  – за ролите, живота, изкуството е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Винаги съм бил убеден, че един композитор трябва да доверява на хартия само онова, което чувства, независимо от възприетия стил. Великата музика, убеден съм в това, винаги идва от сърцето. Музиката, създадена само чрез прилагане на техника, не струва хартията, на която е написана. Аз не съм композитор модернист в истинския смисъл на думата. Макар и без предубеждение да се отнасям към новите идеи в музиката, аз никога не съм се опитвал да опровергая установените закони на хармонията и композицията. Напротив, винаги съм търсил вдъхновение в творчеството на великите композитори (никога не преставам да се уча от Моцарт) и моята музика в основата си се опира на традициите и израства от тях.“

Думите на Морис Равел (1875 – 1937) в отговор на въпрос за отношението му към модните течения в музиката през 30-те години на миналия век, по категоричен начин показват неговото творческо кредо, макар той самият да е причисляван към новаторите. Равел е един от най-значимите френски композитори на XX век, а неговото творчество вълнува милиони почитатели по цял свят със своята емоционалност и сложна, но изтънчена и прецизна оркестрация.

Жозеф-Морис Равел е роден на 7 март 1875 година в Сибур, малко градче в югозападна Франция, близо до испанската граница. Баща му Пиер-Жозеф Равел е инженер и изобретател, с интереси към музиката. Той е родом от Швейцария и вярва силно в технологиите и научния прогрес. Вероятно благодарение на него, Равел отрано развива афинитет към прецизността, не само в музиката, но и към начина, по който я композира.

Между 1900 и 1905 година Равел участва няколко пъти в популярния конкурс Prix de Rome (Римската награда), който дава възможност за специализация в Рим. Въпреки че представя достойни творби, журито систематично го отхвърля. През 1905 година той дори не е допуснат до финалния кръг, което предизвиква огромен скандал във френските музикални среди и довежда до оставката на директора на Консерваторията. Лично Ромен Ролан се застъпва за младия композитор: „Не разбирам защо е нужно на всяка цена да се запази Римската школа, щом това се прави, за да се затварят вратите ѝ пред онези рядко срещани артисти, които носят у себе си нещо оригинално.“

След скандала, Равел напуска Консерваторията и започва да гради име като независим композитор. Неговите творби от този период – „Игра на водата“, „Испанска рапсодия“ (първата му голяма оркестрова творба), „Гаспар на нощта“, „Огледала“ и др. му носят широка популярност. През 1912 година завършва балета „Дафнис и Хлоя“, създаден за трупата на Сергей Дягилев. Това произведение, макар и първоначално недооценено, днес се смята за шедьовър на импресионизма. До началото на Първата световна война Равел е сред най-известните френски композитори, а името му е един от символите на прогресивното творчество на новия век.

„Испанска рапсодия“ – изпълнява СО на Чехословашкото радио, диригент Емил Чакъров, документален запис от „Пражка пролет“, 1977 година:

Финал из балета „Дафнис и Хлоя“, (в предаване „Сцена, палитра, екран“ от 1972 година):

„Гаспар на нощта“ – изпълнява на пиано Веселин Станев, документален запис от 2-рия тур на конкурса „Маргарита Лонг“, носител на 3-та награда, запис 1986 година:

Годините като доброволец в Първата световна война се отразяват неблагоприятно на деликатния физически и емоционално творец. Почти 40-годишен тогава, поради крехката си физика той е зачислен като шофьор на санитарен камион и преживява трагично събитията, на които е свидетел. Получава травма и е освободен предсрочно. До края на живота си страда от хронично безсъние. През 1917 година завършва своята забележителна клавирна сюита „Гробът на Купрен“, която оркестрира две години по-късно. Тя е посветена на загинали негови приятели на фронта, като всяка част носи конкретно име. Въпреки тежкия повод, музиката му не е наситена с тъга и думите, с които той обяснява това са: „Мъртвите са достатъчно скръбни в своето вечно мълчание“.

„Гробът на Купрен“, изпълнява на пиано Венцислав Янков, документален запис 1994 година:

В зрелия си творчески период Равел създава произведения, които затвърждават неговата слава не само в Европа, но и в САЩ, където от ноември 1927 година до април 1928-ма прави забележително и вдъхновяващо за него турне. По повод ентусиазираната публика и печат възкликва: „Подобно нещо не би могло никога да се случи в Париж!“

През 1928 година той създава своето най-известно произведение „Болеро“ – еднообразен, но хипнотичен оркестров танц, базиран на постепенно нарастващо оркестрово изграждане върху една и съща тема. Интересното е, че самият Равел смята тази своя творба за „музикален експеримент“. Когато известната руска танцьорка Ида Рубинщайн му поръчва произведение за балет, той решава да напише нещо „механично“, с монотонна ритмика. „Болеро“ обаче става изключително популярно за изненада на своя автор, дори се твърди, че той с ирония казва: „Аз съм написал само една творба, която е без музика. И всички я харесват!“ Въпреки това успехът е толкова масов, че творбата е наречена „чудо в изкуството“ от самия Прокофиев.

„Болеро“ – изпълнява Държавният академичен СО на СССР, диригент Емил Чакъров, документален запис 1983 година:

През 1932 година Равел претърпява автомобилна катастрофа. Развива неврологично заболяване, което му отнема способността да композира и свири през последните години от живота си. Трагична немощ, която, уви, осъзнава и с тъга признава: „Умът ми е пълен с идеи, но когато искам да ги запиша, те изчезват…“

Подлага се на мозъчна операция с надежда да се възстанови, но след нея изпада в кома и умира на 28 декември 1937 година, на 62-годишна възраст.

В изказване за музиката на 20-ти век композиторът проф. Пенчо Стоянов говори с възхищение за новаторския принос на „великия представител на френската музика“ Морис Равел и за някои от неговите творби, запис Златен фонд на БНР 1982 година:

Равел често е наричан перфекционист, защото неговите композиции са внимателно обмислени и детайлно изградени. „Съвършенство, това е нещото” – казва той. Затова работи бавно, което от своя страна го кара да се съмнява в собствените си постижения. Аз се провалих в живота” – пише в писмо до приятел и продължава: „Аз не съм един от великите композитори. Всички велики композитори произвеждат музика в огромни количества. В техните работи има всичко – и хубаво и лошо, но винаги има количество. Обаче аз пиша сравнително малко, работя бавно, капка по капка.”

Някои наричат създаденото от Морис Равел „фабрика за шедьоври”. В писмо до италианския си колега Алфредо Казела Равел споделя: „Писането добива при мен характер на тежка болест. А симптомите – вътрешен огън, безсъние, загуба на апетит.” Едва след смъртта му откриват в ескизите многобройни поправки и варианти, които чертаят пътя към съвършенството.

Франсис Пуленк, един от големите френски композитори, казва: „Равел е майсторът на кристалната яснота – всяка нота е поставена с хирургическа точност.“

А неговият биограф Марсел Марна твърди: „Морис Равел е последният композитор, който без да е ретрограден, отговаря на критерии, които биха могли да бъдат приети от Монтеверди, Хайдн или Бетховен. Именно затова той е последният композитор, изцяло достъпен за ухото на непросветения.“

Материалът Морис Равел – изящен композитор и прецизен гений на оркестрацията е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„На сцената на „Арена ди Верона” са направени високи пламтящи скали, стръмни пътеки, книжни поляни – всичко това с пищност и натурализъм. Елена – Брунхилда, отивайки на среща със Зигмунд, е качена на кон, с който трябва да слезе от скалите при своя любим. Оркестърът изгърмява. Конят се подплашва, втурва се надолу в галоп и се спира чак в края на огромната сцена при книжната трева, която съвсем в духа на сценария започва да яде. Елена умира от страх, препускайки на гърба му не за друго, а как ще изпее всичко това, качена на този буен кон с тази изключително трудна Вагнерова текстура с немски текст. Но… място за колебание няма. Тя се преборва със ситуацията на сцената и то така, че след „Арена ди Верона” Брунхилда на Елена шества триумфално във Флоренция, Парма, Болоня, Рио де Жанейро, Буенос Айрес…”, пише Иван Бенчев в книгата си „Елена Николай – горчивата чаша на успеха”.

Стоянка Савова Николова е родена в село Церово, Пазарджишко на 24 януари 1905 година. Бащата умира рано и майката на бъдещата певица едва свързва двата края. Точно преди да се отчае обаче, получава работа в Германия. Момичето и брат му Никола са отгледани от баба си и дядо си в Панагюрище. Майката успява да спести пари, които стигат да осигури на децата си, останали в родината, образование в най-престижния за началото на XX век Американски колеж. В дома на дядо си Стоянка получава първите си впечатления към българската народна песен. Именно любовта ѝ към нея става причина да учи пеене в София при известния оперен певец Иван Вульпе. След системни занимания тя се явява на конкурс в тогавашната Музикална академия. Изпитът по пеене е издържан блестящо, но по пиано пропада. Комисията с изключение на Вульпе е категорична в оценката си, че момичето не притежава музикални заложби. Едва ли някой, който така силно е влюбен в музиката, би понесъл този тежък удар. Но волята и упоритостта на Стоянка Николова са несломими. Убедена, че пълноценно може да се изяви в музикалното поприще, тя заминава при брат си в Америка, който по това време следва философия. Под негово влияние също записва да учи философия в големия университетски колеж на град Оберлин, щат Охайо. Но влечението към пеенето не ѝ дава нито за миг покой. А средствата ѝ са почти нищожни. С тях не би могла да си позволи да прекрачи прага на нито една местна консерватория.

Но заради огнения си темперамент и прямотата си българската дива за малко да сложи кръст на кариерата си. На публично място в самата „Ла скала” Елена удря плесница на известния критик Франко Абиати заради негови несправедливи забележки. „Това е малко или много война между звездата чужденка (българка) и един от колегите музикални критици. Множеството е на страната на Елена, възхитено от смелостта на чужденката, търсеща правото си, и то не само със слово, срещу всесилния критик. Лошото в случая е, че ръководството на „Ла Скала“ застава на страната на италианеца – по обясними причини. И въпреки неотложната нужда на театъра от една от първите му звезди я отстранява за две години”, разказва Иван Бенчев. Тя заявявя: „Няма да се моля. Светът е мой”.

Между 1951 и 1954 година Николай напуска Миланската скала, но през това време гастролира с бляскав успех в Южна Америка –  Аржентина, Мексико, Чили, Куба, САЩ, Англия, Франция, Испания, Португалия, Швейцария и други страни.

Хабанера на Кармен из едноименната опера на Бизе в изпълнение на Елена Николай с оркестъра на Пловдивската филхармония, диригент Руслан Райчев, запис 1962 година, Златен фонд на БНР:

Изявява се като най-добрата интерпретаторка на оперното творчество на Рихард Вагнер, в Рио де Жанейро тя поразява многохилядната публика, изпълнила театър „Муничипал”, с блестящото си изпълнение на ролята на Ортруд в „Лоенгрин”. Отзивите на бразилския печат надхвърлят суперлативите: „В ролята на Ортруд Елена Николай се показва като голяма интерпретаторка. Адмирирали сме винаги Тулио Серафин, но не можем да не отчетем, че най-близо до Вагнеровата висота на операта, до неговото грандиозно красноречие, пламенност и енергичен драматизъм се изяви Елена Николай”.

Артистичният и певчески облик на голямата българска певица е познат на родната музикална общественост и любителите на певческото изкуство от нейните  гостувания в България  – през 1942, 1944, 1956 година с участия в „Трубадур”, „Аида”, „Дон Карлос” и концерти в София, Пловдив, Варна, Русе, Стара Загора до 1962 година.

Елена Николай споделя за обичта си към България и разказва за посещението си в родината през 1956 година, запис 1971 година, Златен фонд на БНР:

В гримьорната на Софийската народна опера именитата певица се вълнува по-силно, отколкото зад кулисите на „Ла скала”. Предстои срещата ѝ с най-близките. Тя ще стъпи на софийската оперна сцена, която в юношеството ѝ се е струвала загадъчна и непристъпна.

Тенорът Никола Николов говори за нея като певица – „стихийна, властна, силно въздействаща”, запис 2000 година, Златен фонд на БНР:

Изявите ѝ са посрещнати навсякъде с необикновен интерес и получават много висока оценка от слушателите и критиката за безспорната художествена значимост на големия талант на Елена Николай. Но настъпва трагичната 1963-та, в която само за месец губи майка си, и съпруга си и примадоната на „Ла скала” решава да слезе от сцената, когато е в апогея на славата. На 58-годишна възраст се разделя с операта – любовта на живота си и никога не прекрачва прага на нито един театър дори само от любопитство.

Великата българка завършва дните си в дома „Верди” в Милано, построен от легендарния композитор за последно убежище на старите музиканти, където са положени и урните на Верди и жена му. Елена Николай пише в спомените си: „Много хора се чудят и все това ме питат. Защо живея в Дом „Верди”? Защо не живея с Минка (дъщеря ѝ Мария-Аурора, италианска юристка, която певицата докрая нарича Минка)? В къщата „Верди” аз имам всички най-големи удобства. Взела съм всички скъпи за душата ми вещи, килими, картини, книги… И тук, в този дом, сред спомените си бих искала да доживея дните, които Господ ми е дал”.

Ария на Далила из операта „Самсон и Далила” от Камий Сен-Санс, изпълнява Елена Николай с оркестъра на Пловдивската филхармония, диригент Руслан Райчев, запис 1962 година, Златен фонд на БНР:

Материалът Елена Николай – царственият стълб на оперния Олимп е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Той твори, както никой не е творил – денонощно той пишеше и пееше, и за хорове, и за оркестри, и за военни музики, и за ученици, и за всички… Творчеството му в Казанлък сложи здравия фундамент, върху който поколенията със сигурност стъпиха и почнаха да градят величествения храм на българското народно музикално изкуство – това е най-голямата заслуга на Манолова“. Тези думи на признание и преклонение са на казанлъшкия художник Иван Енчев – Видю към основоположника на българското национално композиторско творчество.

Емануил Манолов (7 януари 1860 – 2 февруари 1902) е роден в будния стопански и просветен център Габрово. Във време, когато там вече има музикален живот. В тази музикална среда расте и Емануил. Още от шестгодишна възраст той възхищава околните с хубавото си изпълнение на дървена свирка, която на 12 години заменя с малка флейта. Флейтата става любим инструмент на Манолов.

След избухване на Сръбско-българската война през 1885 година Манолов напуска Москва, за да участва във войната като доброволец. Когато се завръща в България обаче войната вече привършва. Отново поради липса на средства прекъсва учението и се отдава на творческа работа. Назначен е за учител по музика в казанлъшкото педагогическо училище.

През 1890 година Емануил Манолов заема длъжността капелмайстор на духовия оркестър на XXI пехотен полк в Асеновград, с което той става първият българин капелмайстор (всички преди това са чехи). Тук развива широка обществено–културна дейност. Освен, че композира изнася и концерти, той, почувствал красотата на родопските песни, започва да ги събира и обработва за хор и духова музика. Именно по това време композира „Родопска легенда“, „Овчарска идилия“, „Народен букет“ – за  духов оркестър, хоровите китки „Повей, повей, буйни ветре“, „Мама Иванчу думаше“, „Я надуй, дядо, кавала“, „Вело моме“ и др. От 1899 г. до края на дните си Манолов е капелмайстор в XXIII Шипченски полк, създател и диригент на любителския хор и оркестър към читалище „Искра“ в Казанлък. Тук пише знаменитите си творби „Работнически марш“ по текст на Георги Кирков, „Учителски марш“ по текст на Христо Максимов, „Юнашки марш“ и др. С композирането на тези песни творецът поставя началото на българската революционна песен. В запис от 1979 година, съхранен в Златния фонд на БНР, композиторът и диригент Йоско Йосифов изтъква огромната заслуга на Манолов за поставянето на основите на музикалния живот след Освобождението, както в Казанлък, така и в цялата страна:

Емануил Манолов е автор на първата българска опера „Сиромахкиня“ (недовършена), написана по едноименното стихотворение на Иван Вазов. Затова с право се смята и за основоположник на българската опера. В нея той осмива и бичува експлоататорското отношение на богатите към бедните. Казанлъшкото читалище „Искра“ вдига в края на 1900 година завесата си, за да прозвучат първите тактове на „Сиромахкиня“. Един съвременник пише: „Изпълнителите бяха няколко интелигентни младежи – чиновници, занаятчии, няколко учители и госпожата на един офицер от тамошния полк. Акомпанираше военният оркестър, на който Манолов бе капелмайстор.“

Съвременниците на композитора свидетелстват, че често вървейки по улиците, вглъбен в себе си, той си е свирукал нещо и ритмувал с дясната си ръка. В такова унесено състояние често се спирал, изваждал цигарената си кутия и нахвърлял върху нея хрумнала му мелодия. Обичал да отсяда на две места в Казанлък: в кръчмата на Иван Чорев – Чорето до парка „Тюлбето“ и в кръчмата „Червения рак“, където създава много от произведенията на импровизираното си творчество. В запис от 2002 година режисьорът Георги Дюлгеров разказва за написването на операта „Сиромахкиня“ и личните елементи в либретото, за нелекото и бедно детство на Манолов:

Голям е приносът на Емануил Манолов в областта на детската песен и училищното музикално възпитание. С много любов и вдъхновени са написани песните му, мелодични, лесни за заучаване, близки до интонациите на народната ни песен, те възпитават любов към родината, към истинските човешки добродетели. Въпреки ранния завършек на живота си, Емануил Манолов оставя значимо музикално наследство: 12 тетрадки с детски и училищни песни (около 120 на брой), събрани в библиотека „Славееви гори“, хорови песни, събрани в библиотека „Звукове“, вокални дуети и квартети, камерни пиеси, валсове, солови песни за пиано, цигулка, флейта, аранжименти за духов оркестър, смесен хор, литургични песнопения, маршове и др. Със „Славееви гори“ музикантът става родоначалник и на българската училищна песен.

Изследователите на неговото наследство смятат, че с Емануил Манолов започва българското музикално възраждане. Хоровите му и инструментални китки, песните, соловите инструментални пиеси със съпровод са най-главното средство народът ни да привикне към слушане на художествена музика, на която Манолов пръв у нас дава гражданственост. Дейното му участие в хоровото и оркестровото ни дело особено много подпомага развитието на художествената самодейност и заедно с това допринася за укрепване на младата ни художествена музика. И не само това. Редица негови песни и сега не слизат от репертоара на нашите хорове и възпитават поколения българи. Ето един от безспорните примери за това – „Хубава си, татковино” по текст на Петко Славейков, музика Емануил Манолов. Изпълняват Смесен хор и Симфоничен оркестър на БНР, с диригент Методи Матакиев – запис 2006 година:

През 42-годишния си жизнен път, разкъсван между задълженията на военен, учител, диригент, композитор, непрекъснато преследван от грижата за насъщния хляб на многолюдното си семейство, Емануил Манолов непоколебимо следва своето призвание – музиката, щастлив от признанието на хората, запели неговите песни и маршове.

Материалът Емануил Манолов – основоположник на българската национална композиторска школа е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

От началото на 40-те до средата на 60-те години на миналия век солист в трупата на Софийската опера е една певица, надарена с рядко срещания женски глас – драматична колоратура. Серафима Динева (12 декември 1919 – 30 август 1990) е добре познато име в музикалните среди тогава и за съжаление почти непознато днес.

Родена е в руския град Казан. Баща ѝ е известният музиковед Петър Динев, който по това време преподава източна музика в местната консерватория. Серафима от дете свири на пиано, участва в постановки на детски оперети. През 1941 година завършва Държавната музикална академия като ученичка по пеене на Мара Маринова-Цибулка. Тенорът Петър Райчев открива изключителната ѝ гласова дарба – драматичен колоратурен сопран. Глас със завидна мощ и пробивност, който едновременно с това е „огромен“ по отношение диапазон и богатство на нюанси. Големият наш тенор ѝ дава основата, а след това, друг именит тенор, Илия Йосифов, възпитаник на Виенската консерватория, шлифова гласа ѝ.

Серафима Динева дебютира на сцената на Софийската опера на 29 декември 1941 година с ролята на Царицата на нощта от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Веднага е забелязана и оценена като глас с високо качество и бъдеще. Именно ария от тази опера ви предлагаме да чуете в нейно изпълнение заедно с Държавния радиооркестър под диригентството на Михаил Ангелов. Записът е от 1957 година:

След повече от обещаващото начало на кариерата си, през 1943 година младата певица е изпратена на специализация в Залцбург. Завръща се обаче предсрочно, по настояване на главния режисьор на Берлинската опера, за да участва в неговата постановка на Вагнеровата опера „Рейнско злато” в ролята на Велгунде, една от дъщерите на Рейн.

„Пеещата кукла“ – ария на Олимпия из операта „Хофманови разкази“ (Офенбах), съпровод на пиано Богдан Костов, запис 1956 година:

Така до ранното си пенсиониране през 1966 година Серафима Динева пее на сцената на Софийската опера, като сред най-добрите ѝ роли са Констанца в „Отвличане от сарая“, Джилда в „Риголето“, Норина в „Дон Паскуале“, Виолета в „Травиата“, Оксана в „Черевички“, Розина в „Севилският бръснар“, Мюзета в „Бохеми“ и др. Участва в много камерни концерти, редовно гостува на театрите в страната. Макар и не от най-популярните, Серафима Динева остава име в над 120-годишната история на българския оперен театър, с принос в развитието както на националното оперно изкуство, така и за неговото международно признание.

Материалът Серафима Динева – драматична колоратурка на родната оперна сцена е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Описван като„най-великият композитор на италианската опера след Верди“ Джакомо Пучини е може би най-известният композитор на веризма (от италиански vero — истина), заедно с Пиетро Маскани, Руджеро Леонкавало и Умберто Джордано. Оперите на Пучини са издържали изпитанието на времето, а някои от неговите композиции се считат за едни от най-добрите в оперното изкуство  — „Мадам Бътерфлай“ (Madama Butterfly), „Тоска“ (Tosca) и „Бохеми“ (La bohème). В Архивния фонд на Българското национално радио (БНР) се съхраняват десетки записи на прочути арии от тези опери, които са изпълнявани през годините от световноизвестни български оперни артисти като: Юлия Винер, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Никола Гюзелев и Никола Николов, които прославят страната ни както в родината на Пучини, така и по целия свят.

Роден през 1858 година в семейство от музикалната династия Пучини, Джакомо Антонио Доменико Микеле Секондо Мария Пучини получава своето музикално образование от ранна детска възраст. Още в юношеските си години свири на орган и дирижира оркестъра в църквата на Бенедиктинския орден, където преди него са свирили баща му Микеле и дядо му Доменико Пучини. Свири безупречно на орган и прави прекрасни импровизации в инструменталната музика. Първата си опера Пучини композира когато е на 25 — „Самовилите“ (или „Вилите“, Le Villi).

Уловил духа на оперната традиция на веризма, Пучини продължава да пише следващите си опери, които също са добре приети от публиката. Но възторжена критика той получава за „Манон Леско“, върху която работи с либретистите Луиджи Илика и Джузепе Джакоза. Този тандем се запазва в продължение на дълги години и в този период те създават най-известните оперни спектакли на Пучини. В тях, вместо да взаимства сюжети от народни предания и митологични разкази, Пучини използва успешни пиеси или новели написани от негови съвременници.

Операта „Бохеми“ е написана по романа „Сцени из живота на бохемите” на Анри дьо Мюрже, публикуван през 1851 година. Премиерата на Пучини е през 1896 година и бързо става популярна в цяла Италия — докато Руджеро Леонкавало, който също продуцира опера със същото заглавие, която използва за основа романа на дьо Мюрже. Въпреки че версията на Леонкавало е изключително добре приета след дебюта си през 1897 година, в рамките на 10 години версията на Пучини се превръща в по-ценената и поставяна от двете опери. Днес версията на Леонкавало почти не е позната в съвременния оперен репертоар.

„Мадам Бътерфлай“ също е базирана на кратък разказ публикуван през 1898 година, който на свой ред е създаден по полу-автобиографичния френски роман „Мадам Хризантема“ от Пиер Лоти. В аудиоархива на БНР се съхраняват записи на прочутите арии от тези опери, изпълнени от лиричният тенор на „Ла Скала“ Никола Николов:

Първата опера от Пучини, която е изпълнена в България след 9 септември 1944 година е „Тоска“, създадена по пиесата „La Tosca“ на Викториен Сарду от 1887 година. За спектакъла, изпълняван от солисти като майка му Надя Тодорова, и за поколението на първите солисти в българската опера, разказва диригентът Недялко Недялков:

В едно от емблематичните си изпълнения на Тоска през 1976 година се превъплъщава примата на българската опера Райна Кабаиванска:

Заедно с бъдещата си съпруга Елвира Бонтури, която напуска мъжа си, известен милански банкер, Пучини живее без брак и е принуден да напусне родния си град Лука. В следващите 30 години семейството се установява в село Торе дел Лаго. Там, в мир и спокойствие, далеч от шума и суетата на Милано, Пучини композира повечето си популярни и днес опери. Гласът на маестрото се съхранява в архива на БНР, в презапис от неговото посещение в Ню Йорк през 1907 година. При отпътуването си за Италия Пучини благодари на публиката за сърдечния прием, а също и за чудесните изпълнения на Нюйоркската филхармония и завършва с думите — „…Америка завинаги!“:

По време на престоя си в Ню Йорк Пучини присъства на представлението на пиеса от Дейвид Беласко, а приключенския ѝ сюжет му дава идея за създаването на нова опера. Две години по-късно се появява „Момичето от златния Запад“ (La fanciulla del West ). В нея умело втъкава елементи от американска народна музика и ползва смели за времето си изразни средства. Премиерата в Метрополитън опера на Ню Йорк под диригентството на Артуро Тосканини. Главната мъжка роля е изпълнена от Енрико Карузо, а представлението има огромен успех. Пучини е извикан 55 пъти на сцената и е увенчан с масивен сребърен венец.

„Музиката на Пучини е една необятна вселена от емоционална дълбочина, наситеност и любов“, казва за маестрото оперното сопрано Деси Стефанова. „Пучини, известен със своите прекрасни и уникални опери, изглежда не е имал особено влечение към не-оперна музика, но въпреки това е създал прекрасни песни за глас и пиано. Някои от тях са композирани случайно, други по поръчка или по молба на приятели. Но най-интересното и впечатляващо за мен в песните на Пучини е, че всички те намират отглас в оперите му. Така например най-известната му песен „Слънце и Любов“ (Sole e Amore) става основа на квартета от III-то действие на операта „Бохеми”. Пучини подарява тази песен с автограф на Франческо Паоло Тости и пише „ това е първият зародиш на Бохеми“. Отглас от “Пълен напред „Урания“ (Avanti Urania) откриваме в „Тоска” и „Мадам Бътерфлай”. Съседът на Пучини в Лука — маркиз Лиши, си купува шотландски параход и го кръщава „Урания” и го моли да напише песен за него. Финалът на песента е стопроцентова препратка към кораба на Пинкертон в „Мадам Бътерфлай” и тръпнещата в очакване Чо-Чо-Сан.“

След дългите години на плодотворна работа и спокоен семеен живот неочакван изблик на ревност, на съпругата на Пучини, срещу прислужницата им Дория Манфреди превръща живота им в ад. Елвира обвинява младата слугиня в незаконна връзка с Пучини, като същевременно я заплашва с убийство. Младото момиче не може да понесе несправедливите обвинения и се самоубива. Последвалото следствие доказва, че тя е девствена, а семейството ѝ повдига обвинения срещу съпругата на Пучини. Този скандал и последвалото дело, в което Елвира се признава за виновна „за преследване и клевета“ се превръща в един от най-шумните в Европа. Благодарение на сериозни преговори и изплащането на голямо обезщетение на семейство Манфреди Пучини успява да ги убеди да оттеглят иска си. Но спокойствието никога вече не се завръща в семейство Пучини.

Следва дълъг период на творческо затишие, в което Пучини сякаш напълно е изоставил композирането — изпада в меланхолия и не създава нови произведения в продължение на шест години. В този период избухва и Първата световна война и композиторът, убеден пацифист, заявява: „Войната е нещо ужасно дори и при най-добрите нейни резултати. Кой ще победи е все едно, щом като милиони хора ще бъдат принесени в жертва“. Заради публично заявената си позиция, както и отказът му да се присъедини към реакционните сили в Италия Пучини е обвинен в предателство срещу страната си.

Последното оперно вдъхновение застига Пучини в Берлин, отново по време на спектакъл — драматичният „Турандот“ на италианския драматург Карло Гоци. През 1985 година драматичният тенор Димитър Дамянов и оперната прима Гена димитрова записват „Турандот“ за звукозаписната компания „Монд“, която я издава на плоча. Копие от нея се съхранява в Архивния фонд на БНР:

За интензивния работен процес при реализацията на записите и удовлетворението от срещата с лиричността и драматизма на принцеса Турандот, Тоска, мадам Бътерфлай, Манон Леско Гена Димитрова разказва в интервю за БНР през 1987 година:

В една от най-прочутите арии на „Турандот“ — „Никой да не спи“ (Nessun dorma), в ролята на принц Калаф е Никола Николов:

Тази китайска приказка за първи път главната героиня на Пучини е отрицателен образ, а в нея композиторът създава и масови хорови сцени, които не присъстват в предишните му опери. Ракът на гърлото и неуспешната операционна интервенция в Брюксел водят до рязко влошаване на здравословното му състояние. Джакомо Пучини умира на 65 години, преди да довърши операта „Турандот“. Недовършени остават дуетът на принцеса Турандот и принц Калаф и финалът на трето действие. Световната премиера на операта е на 25 април 1926 година в миланската „Ла Скала“, с диригент Артуро Тосканини. Той спира изпълнението на третия акт след погребалния хор за Лиу и се обръща към публиката с думите: „Тук операта свършва, защото в този момент маестрото е мъртъв.“

Свидетел на този погребален ритуал за Лиу в операта в Рим е певицата Елисавета Йовович, която разказва за БНР, че „сякаш изнасяха тялото на самия Пучини, а публиката му отдаваше почит“:

А на възпоменателната табела, поставена на дома на семейство Пучини са записани прощалните думи на неговите съграждани:

„Тук на 22.ХІІ.1858 година се роди Джакомо Пучини, произхождащ от стар музикален род. Той създаде леко запомнящи се, правдиви и изящни мелодии, обогатени с нови гласове на живота. Като прославен майстор той чрез стилово съвършенство и гъвкави форми отново утвърди в цял свят националното съдържание на изкуството.“ От гордеещия се със своя син град

Материалът Джакомо Пучини — композиторе веризмо е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.