„Тръгнеш ли някога към Навагрудак,

Бряг и небе ще се сливат в безплътен

Той е знаменит поет и революционер. Творчеството му е богато и разнообразно, обхваща лирика, епически поеми, драматургични творби, публицистика.

От 1829 година Мицкевич пътува за Западна Европа. Посещава Германия, Швейцария и Италия. След избухването на Ноемврийското въстание през 1830 година  напразно се опитва да се включи в него, като се завърне в Полша, но до смъртта си Адам Мицкевич не стъпва вече на родна земя. През 1832-ра емигрира във Франция. Цял живот той е странник, пилигрим. Така и се нарича един от сонетите му. Изтъкнат народностен лирик и епик Мицкевич цял живот твори и създава националната полска епопея само по познания и впечатления от детството, от младежките години в Навагрудак, Вилня (Вилнюс), Каунас, помешчическите имения и крепостните села. За две години в Париж написва „Пан Тадеуш” (1832 – 1834), поема история, посрещната от многобройната полска емиграция с възторг още при първото ѝ издание (1834 в Париж). „Пан Тадеуш” е считана за национален епос на Полша. (Екранизирана е от Анджей Вайда.) Романтическата му поезия е свързана с развитието на полското национално движение – една от най-известните му творби в това направление е брошурата „Книга за полския народ”.

Стихотворението на поета „Къде е родната река Неман”, изпълнява Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

В Париж е заобиколен от видните полски писатели: Антони Горецки, Игнатий Дошейко, Стефан Зан, Богдан Янски, Стефан Витвицки. В тези среди Адам Мицкевич, въпреки че споделя мнението им за разчитане на чужда помощ при освобождението на Полша, неведнъж подчертава, че полският народ трябва да се осланя преди всичко на собствените си сили. През последните години от престоя си във Франция е съорганизатор и издател на списание „Трибуна на народите”, от страниците на което воюва със слово и мисъл.

По същото време друга внушителна част от полските емигранти намира прием и закрила в Турската империя. Тук полякът Михаил Чайковски, под турското име Мехмед Садък паша, успява да организира своя прочут легион „Казакалай”, в който освен поляци влизат и голям брой българи.

В мрачния декемврийски ден мъглата се превръща в ситен дъжд и започва да ръми. Цариградските улици са потънали във вода и кал. След колата, която отнася поета, се движи дълго траурно шествие. В него вземат участие „ и сърби, и далманци, и черногорци, албанци, гърци, и италианци, ала българите бяха най-много”. Всички поляци остават изненадани, когато виждат, че редом с тях върви и българската колония, предвождана от Драган Цанков. За този затрогващ израз на братско съчувствие полският писател-емигрант Зигмунд Милковски пише: „След нас, подобно на река, се движеше гъста редица от люде с черни калпаци. Предният край на тази върволица достигаше до нас, а краят ѝ не се виждаше, защото се губеше в далечината. Тези люде, слети в едно общо чувство, вървяха мълчаливи. Българите ни изненадаха силно. Те бяха дошли да почетат гения на славянската поезия.” И по-нататък Милковски продължава: „Българите дойдоха, без да ги покани някой, отидоха си, без да им благодари някой. Изпълниха дълга си към поетическия гений, който озарява славянството, изпълниха го тъй, както трява да се изпълнява всеки дълг от едни добре възпитани човеци.”

Художникът на европейския модернизъм, полският поет Леополд Стаф ще каже: „Ако събудите от дълбок сън някого от нас, поляците, и внезапно му зададете въпроса коя е най-хубавата, най-любимата полска книга, мисля, че почти всеки ще извика без колебание „Пан Тадеуш”.

„Лека нощ, Мариля“ в изпълнение на Апостол Карамитев, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

Материалът Адам Мицкевич – живот, титаничен устрем към свободата е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

В първите дни на историческия Нюрнбергски процес (Международният трибунал), започнал на 20 ноември 1945 година, светлините в залата угасват и започва прожектирането на филма „Нацистките концентрационни лагери“. Филм, в който кадрите са събрани от документалните хроники, записани в „лагерите на смъртта“. Едно след друго започват да се представят на Трибунала все по-зловещи доказателства — изсушени човешки черепи, превърнати в попивателни преси, грижливо завързани пакети с човешки кости, брикети, получени от смлени на брашно човешки кости…

„Нюрнбергският процес е историческо събитие, резултат на германската склонност към системно водене на бележки и на неочаквано бързата победа, благодарение на която важни документи попаднаха в ръцете на съюзниците. Без протоколите на тайните съвещания на ръководителите на държавата и всички други документални доказателства обвинението би било много затруднено“, пише американското списание “Харвард Лоу Ривю“ (Harward Law Review).

Със своята присъда Международният трибунал потвърди: „агресията е международно престъпление“. Нюрнбергската присъда е насочена не само към миналото, но и към бъдещето. Тя е трябвало да послужи като предупреждение към онези военолюбци, които биха се опитали отново да посегнат срещу мирния живот на хората.

„В името на свещената памет на милионите невинни жертви на фашисткия терор — казва в речта си главният обвинител на СССР Роман Руденко — в името на безопасността на народите в бъдеще ние искаме от подсъдимите пълна и справедлива сметка. Това е сметка, която те дължат на цялото човечество, на волята и съвестта на свободолюбивите народи. Нека се осъществи правосъдието!“

Веднага след откриването на процеса главният обвинител от Съединените американски щати и член на Върховния федерален съд Робърт Джаксън заявява във встъпителната си реч:

„Нашите доказателства ще бъдат ужасяващи и вие ще кажете, че съм ви лишил от сън. Но именно тези действия потресоха целия свят и накараха всеки цивилизован човек да се обяви против нацистка Германия. Германия бе превърната в един тотален затвор. Стенанията на нейните жертви се чуваха по целия свят и от тях изпадаше в ужас цивилизованото човечество. Аз съм един от онези, които през войната слушаха с подозрение и скептицизъм повечето разкази за ужасните зверства. Но представените тук доказателства ще бъдат толкова потресаващи, че аз се осмелявам предварително да кажа, че нито една моя дума няма да бъде опровергана; подсъдимите ще отричат само своята лична отговорност или факта, че са знаели за тези престъпления“

За Джаксън това е уникална възможност да разшири границите на международната си юриспруденция. Той възнамерява да положи основите на нов тип законодателство, което да забрани агресивните войни и да определи дори тайния замисъл за започване на война като престъпление и нарушение на международното право. Главният обвинител от САЩ иска да накаже не само лицата, чиито „обичайни“ престъпни дейности са квалифицирани в съответствие с международното право, но и цели организации, допринесли за временния успех на Адолф Хитлер — Германския генерален щаб, Главното командване на Вермахта и CC.

„Висок само 173 см, с кестенява коса и сини очи, Джаксън подобно на много американци от провинцията е човек с доста ограничени перспективи, което може да се каже и за повечето нацистки лидери. Рядко пътувал извън САЩ, а последният му международен паспорт, издаден преди около десет години, бил изгубен и трябвало да си изкара нов за пътуването до Eвpona. Ако има човек, на когото германците може да разчитат за справедлив процес, това е именно той. Убеден, че САЩ имат свещения, почти божествен дълг да превъзпитават света, да възнаграждават доброто и да наказват злото. Също така, aкo има човек, на когото президентът Хари Труман може да разчита, че ще започне трибунала и ще го доведе докрай, това е Джаксън“, пише историкът Дейвид Ървинг в книгата си „Нюрнберг. Последната битка“.

Още преди назначаването си от Труман Джаксън се изказва доста остро срещу онези, които вярват, че трибуналите срещу военнопрестъпниците трябва да бъдат само някакво допълнително средство за физическо унищожаване на врагове, които не са убити във войната.

„Ako пpocтo искаме да застреляме германците и да изберем това за наша политикa — казва той в една от своите речи, когато военните действия в Европа вече са към своя край — тогава така да бъде. Но поне не крийте това престъпление под маската на правосъдието. Ако сте решили предварително да екзекутиратe човека, тогава няма нужда от съдебен процес над него. Световната общност не уважава такива съдилища, които са само инструмент за произнасяне на присъди.“

Още в средата на 1944 година министърът на отбраната на САЩ Хенри Стимсън се опитва да убеждава президентът Рузвелт да бъде по-внимателен и предпазлив в международните си срещи и изказвания.

„Почуствах — пише той в дневника си относно косвен намек за етническото прочистване, което щяло да се случи след като тези региони бъдат предадени на поляците, че със сигурност ще има последици, които ще бъдат черно петно в нашата история, ако ние, независимо дали с право или не, сме отговорни за това. Все още изпитвайки основателни опасения относно безопасността и живота на коренното население в тези райони на победена Германия, Стимсън пише, че окупацията на южния сектор на Германия би била много повече за предпочитане, тъй като „ще ни изолира от Русия за времето на окупацията. Нека руснаците вършат мръсната работа, ние няма да имаме нищо общо с нея.“

По това време атмосферата на омраза е толкова силна, че дори Кордел Хъл, държавният секретар на Рузвелт, не настоява за нищо друго освен за незабавното ликвидиране на лидерите на Ocтa, когато те попаднат в ръцете на Съюзниците.

„Хъл ме изненада много — отбелязва в тайния си дневник британският посланик в САЩ лорд Халифакс — кaто каза, че би застрелял и унищожил физически цялото нацистко ръководство до най-нисшите му ешелони! В тези свои убеждения Хъл не се отличава от фризьора на посланика във Вашингтон, който постоянно настоявал: „Убийте ги всичките! Оставите ли поне един, те ще се размножат отново и трябва да започнете отначало. Това е като да пуснеш зайци в ливада с млада сочна трева“.

През есента на 1944 година Кордел Хъл отново прави доста крайно изказване — „Ако имам възможност, ще изправя пред военен съд и Хитлер, и Мусолини, и Тоджо, и всички техни съучастници от Оста. А на изгрев слънце на следващия ден ще извърша историческата им екзекуция.“

Генерал Дуайт Айзенхауер, който в историческата литература притежава изгладения образ на военачалник, известен както с рицарството си, така и с благоприличието си, също заявява пред лорд Халифакс, че според него „представителите на вражеското ръководство трябва да бъдат застреляни при опит за бягство“ (тогава тези думи са популярен израз от евтин холивудски филм за нацистите, евфемизъм за убийство на неудобните).

Основна трудност за адвокатите на защитата представлява непознаването на англо-американската съдебна практuкa, кoятo ce използва в Нюрнберг. Германските адвокати нямат опит в техниките на разпит и кръстосания разпит, и са дълбоко изненадани от свободата на възраженията и прекъсванията, които се предоставят на защитниците в англо-американската система.

„По-същественото различие се състои в това — пише Дейвид Ървинг — че дори по време на Третия райх германските съдебни процеси са провеждани с основната цел да се установи истината и всички страни са се обединили около тази цел. Съдиите са провеждали основния разпит на свидетелите, а адвокатите и прокурорите са били там, за да подчертаят acneктитe, кouто са в полза на защитата или обвинението. Както по-късно коментира Ото Кранцбюлер, младият адвокат на Дьониц, съществена характеристика на англо-американската наказателна практика е, че тя е конфронтационна, като всяка страна представя само доказателствата, които са в нейна полза. За разлика от германския обичай съдът на практика не е бил задължен сам да разследва истината. Когато защитата излага желанията си пред Джаксън, той категорично ги отхвърля, заявявайки, че няма намерение да „служи на двама госпoдapu“.

По този начин се оказва, че ако везните не са предварително наклонени в полза на едната или другата страна, това обикновено би гарантирало справедливостта на процеса. В Нюрнберг обаче везните сякаш имат само една страна — тази на победителите.

„Когато германските защитници пристигнаха в Нюрнберг през септември 1945 година, пише Кранцболер, те нямаха буквално нищо. От друга страна, обвинението вече беше иззело всички налични архиви и документи и ги проверяваше с огромната си армия от експерти.“

След това само уличаващите материали са предоставени на адвокатите на защитата. Не им е дадена възможност да търсят в заловените архиви документи, които да смекчават или оправдават вината на обвиняемите. Чуждестранните архиви също остават недостъпни за тях. Когато адвокатът на Гьоринг кани намиращия се в изгнание полски генерал Владислав Андерс да предостави своите доказателства, че руснаците са убийците на хиляди поляци в Катин, съюзническото командване му забранява да отиде.

Освен това на адвокатите на защитата не е позволено да оспорват юрисдикцията на трибунала или безпристрастността на съдиите. В дневника си Юлиус Щрайхер, възбудител на преследвания срещу евреите и издател на антисемитския вестник „Дер Щурмер“ (осъден на смърт чрез обесване), е записал: „Обичайната съдебна прaктuкa е, че подсъдимият може да оспори безпристрастността на съдията. Такъв би бил случаят, ако например съдията е роднина на противник в процеса. В този показен процес победителите са прокурорите и съдиите и съответно са неизбежно предубедени към победените. Тъй катo са напълно наясно с това, те са установили подходящо правило, с което предварително лишават подсъдимите от възможността да поискат отвод. И това е целта на целия фарс. В този процес не става дума за това, че на подсъдимия трябва да се даде безпристрастно правосъдие. Процесът си е поставил за задача да придаде на една несправедливост мантия на законност, като я облече в правен език.“

Преобладаващото настроение сред наблюдаващите процеса от дистанция може да бъде обобщено с цитат от писмото на богатия нюйоркски търговец Ърнест Шьонфелд, в което той се обръща към прокуратурата с думите:

„Ако е допустимо, ако и когато Юлиус Щрайхер бъде осъден на смърт, най-пламенното ми желание е не само да бъда свидетел на екзекуцията му, но и да участвам в нея.“

Шьонфелд се ангажира сам да покрие пътните си разноски и предлага солидна сума пари на Робърт Джаксън, за да удовлетвори желанието му.

А в интервюто между Херман Гьоринг и психолога Густав Гилберт от 18 април 1946 година, публикувано в книгата „Нюрнбергски дневник“, райхсмаршалът заявява:

„Разбира се, хората не искат война. Защо някой селски глупак би искал да рискува живота си, когато най-доброто, което може да получи от войната, е да се върне жив и невредим обратно във фермата си?

„Нюрнбергските процеси. Трибунал на народите“ е презапис от документалното радиоизлъчване от последния ден на Международния трибунал в Нюрнберг. Той се съхранява в Архивния фонд на БНР.

Всеки в Германия, който има възможност да слуша радиото, чува гласа на говорителя, който предава на живо за Южногерманското радио и едновременно с това за станциите в Мюнхен, Нюрнберг, Щутгарт и Франкфурт. Свързани са и Берлин, Лайпциг, Дрезден, Ваймар, Магдебург и Шверин. Започва последното предаване на живо по радиото от Нюрнбергския дворец на правосъдието на 1 октомври 1946 година. В ефира са обявени присъдите в процеса срещу главните военнопрестъпници.

„Напрежението изпълва съдебната зала, докато председателят се готви да прочете присъдите, до които съдиите са стигнали след осем месеца съдебно производство. Какви ще бъдат те? Кого ще осъдят? Ето някои от тях: Рибентроп — смърт чрез обесване; Кайтел — смърт чрез обесване; Гьоринг — смърт чрез обесване. Още девет пъти председателят на Международния военен трибунал, съдия лорд Джефри Лорънс, произнесе смъртната присъда за Калтенбрунер, Розенберг, Франк, Фрик, Щрайхер, Заукел, Йодл, Зайц, Айнкварт, а задочно за Борман — доживотен затвор. Хес, Функ и Рьодер получиха по 20 години затвор, Ширах и Шпеер 15 години, Нойрат и Дьониц по 10 години. Подсъдимите Шахт, Папен и Фриче бяха признати за невинни по обвиненията и бяха оправдани.

Най-великият процес на всички времена приключи. Осъдените отидоха на бесилката, подобно на бившия заместник-протектор на Райха на Бохемия и Моравия, Карл Херман Франк. И подобно на толкова много други военнопрестъпници, екзекутирани по-късно, които донесоха море от кръв и сълзи из обширни части на Европа. Изкупление за най-големите и ужасяващи престъпления, извършени някога срещу човечеството. Изпълнение на присъда, произнесена от името на народа срещу главните виновници. Това са заключителните действия от 11-месечния процес, започнал на 20 ноември 1945 година, които завършват с прочитането на обвинителния акт.“

„Процесът приключи. Най-близките съратници на Хитлер бяха осъдени и обесени. Ние, съветските кореспонденти, се завръщаме у дома в Москва“. Това са първите думи на Борис Полевой, които авторът на „Нюрнбергски дневници“ прочита на съветските слушатели. Презаписът е от плоча, разпространявана като притурка на съветското списание „Кръгозор“.

„От висотата на нашия военнотранспортен самолет, в който ние, журналистите, седим сред кашони, пристегнати с ремъци и някакво съдебно имущество, което връщаме в родината си, аз поглеждам назад към всичките тези девет месеца, започвайки от деня, в който Георги Димитров изрече пророческите си думи за предстоящия процес, та чак до самия му край. И изведнъж Сталинград отново се появява пред мен. Замръзналото мазе на някаква къща, треперещо от трусове, на мястото, което защитаваме с Гвардейската дивизия под командването на героя от Сталинград Александър Родимцев. Късен ноември е, северният вятър духа отвъд Волга, стените на мазето са замръзнали и покрити със скреж. От далечия ъгъл се чуват стоновете на ранените — те нямат къде да отидат. В мазето на разрушената сграда в Сталинград най-трудните дни от битката за града ми се сториха отново толкова живи: ветровитият сутерен, стоновете на ранените, дрезгавият, приглушен глас на секретаря на партийната комисия, тънките, болнави, розови бузи и лицето с големите, пламтящи очи. Спомних си как ние, съветските хора, се борихме за земята си, за идеалите си и преминавахме през несгодите. Всеки път се обединявахме, като преди решителна, смъртоносна битка. Войниците изкрещяваха: „Аз отивам в атака! Считайте ме за комунист, както московчани, в чест на партията си, блокираха амбразурите с гърди.

Сред 18-те подсъдими, представляващи най-високите ешелони на националсоциализма, не се намери нито един човек, който да каже и дума в защита на идеите, в името на които нацистите изтребиха и изгориха милиони хора и разрушиха Западна Европа в тази война. Дори в последните си думи, когато смъртта вече надвисваше, те лъжеха, измъкваха се, преструваха се, че са били измамени и че партията им е изчезнала като отровен дим пред сила, която наскоро беше накарала съседните народи да треперят. Така, по пътя за Москва, докато размишлявах и сравнявах, все повече осъзнавах колко прав е бил Георги Димитров, този горд сокол на комунистическия свят, в предвиждането си за хода и края на Нюрнбергския процес.“

„Когато през 1956 година въоръжените сили на Великобритания, Франция и Израел заговорничат и заедно започват нападението си срещу Египет, адвокатът на Рудолф Хес Алфред Зайдл пита британското външно министерство дали британския премиер Идън ще бъде изправен пред някакъв трибунал, за да отговаря за действията си — пише в заключение историкът Дейвид Ървинг — Трагичната истина е, че Нюрнберг не е създал истински прецедент в международното право.“

Материалът Нюрнберг — без давност и без забрава е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Той е един от най-добрите журналисти в България в началото на XX век. Владее свободно френски и английски, както българския и немския. Кореспондент е на най-влиятелните европейски издания –  „Ное Фрайе Прессе“ (Виена), „Фосише цайтунг“ (Берлин), „Дейли Мейл“ (Лондон) и „Адевърул“ (Букурещ). В чужбина вярват повече на него, отколкото на БТА. Ненадминат майстор на публицистичното перо. „Когато пише за някого, трудно може да се определи докъде стига неговата доброжелателност и откъде започва иронията му.“* Още като ученик проявява блестящи способности, заради които всички го гледат с особена възхита. А преподавателят му по български език и история Добри Ганчев, учител на Фердинанд и княжеските деца, е удивен от усета на младежа към богатствата и тънкостите на българската реч. Малко са онези, които дръзват да влязат в полемика с Йосиф Хербст, страхувайки се да не ги направи за смях. Редактор е на съществени в българския печат вестници и списания от началото на века. „Никой като него не умее да съчетава така умело политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, та хем да бъде интересно за читателя, хем да има ефект в ония среди, на които иска да въздейства. Всеки може да бъде летописец на събитията, но малцина са, които умеят да влияят върху тях…“

Йосиф Хербст (20 ноември 1875 – 16 април 1925) е роден в Одрин в заможно еврейско семейство, което години по-рано е принудено да напусне Бърно, Австро-Унгария, в следствие на бурните революционни събития от 1848 година. След Руско-турската война, когато започва строежът на железопътната отсечка Вакарел-София, бащата Якоб Хербст е назначен за директор на Хиршовата железница и семейството се установява в България. Вечерно време Якоб чете кореспонденциите на своя приятел Артур фон Хун – германски журналист от „Кьолнише Цайтунг“, който отразява Руско-турската война и Сръбско-българската война, а малкият Йосиф слуша твърде внимателно за своите 10 години, докато по-големият му брат – Карл, не проявява особен интерес. Якоб съдейства на фон Хун да разпространява своите репортажи преди останалите кореспонденти в страната и винаги е очакван гост в дома му. Тези срещи оказват голямо влияние върху съзряващия Йосиф, който с внимание слуша военните репортажи и стиска в ръце празни гилзи от заветната битката при Сливница – подарък от германския кореспондент. „А заспи ли, сънува все битки и сражения и се вижда литнал на бял кон срещу дъжд от куршуми и шрапнели…“

Твърдо убеден е, че иска да стане офицер. Въпреки настояването на неговите родителите да продължи гимназиалното си образование, Йосиф Хербст постъпва във Военното училище. На изпитите след първата година показва най-висок успех и със заповед на подполковник Кирил Ботев, брата на Христо Ботев, е зачислен като щатен юнкер. А като такъв – се оказва дежурен в съдебната зала по делото във връзка с атентата от 1891 година срещу министър-председателя Стефан Стамболов и убийството на финансовия министър Христо Белчев. Става свидетел на изслушванията на заподозрените и скалъпените разговори в коридорите на новопостроеното военно училище, където се гледа процесът година по-късно. Една вечер, минавайки покрай Черната джамия, вперва поглед над високия зид, където на бесилката виси неправомерно обвиненият писател и публицист Светослав Миларов, а в мрачните килии чезне Петко Каравелов – един от водачите на Демократическата партия. Скоро Хербст ще започне да ѝ симпатизира, но и бързо ще се откаже от нея – така, както прави и самият Каравелов, в чиято дъщеря, Виола, той безумно се влюбва. Междувременно в главата му натрапчиво звучи: „В София, в Черната джамия, владее пълна тишина и на щика на часовоя блести среднощна луна…“

След като завършва Военното училище, прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова в Статистическо-топографското отделение на Военното министерство. През 1898 година трябва да бъде повишен, но по онова време във Франция се развива аферата „Драйфус“ и военният министър тайно е наредил и българската армия да не се допуска офицери евреи до военни тайни и високи длъжности. Семейството му, особено брат му Карл, не смята, че Хербст трябва да се стреми към военна кариера и постоянно го приканват да започне да се занимава с търговия. Но той няма ни най-малко такива намерения. Зачислен е в седмичника „Военни известия“, където Хербст следи чуждестранните военни издания и превежда от тях статии, представляващи интерес за българските офицери. Работата обаче не му допада, защото е далеч от представите му за журналистика. С нетърпение очаква края на работния ден и куква към „Юнион клуб“ или към кафене „България“, където се събират видни наши интелектуалци. Най-приятни са следобедите в четвъртък, когато са литературните сбирки у Стоян Михайловски. За първи път там го води Кирил Христов, с когото са съученици. В тези напоителни словесни следобеди Хербст контактува с обичайните посетители Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.

През 1899 г. записва право в Софийския университет, където се запознава с Елин Пелин. След няколко месеца и двамата се отказват да посещават юридическите лекции. Стават близки приятели и в следващите години, когато Хербст списва своя вестник „Софийска свободна трибуна“, почти във всеки брой публикува разкази на младия и все още непризнат писател. Публицистичната фигура на Хербст добива все по-голяма авторитетност сред българския печат и през 1903 година става главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник“. „Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен от чуждите посолства, желан гост е и в аристократичните салони на столични хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти“ и продължава да поддържа тесни взаимоотношения с Елин Пелин, Александър Божинов, Александър Балабанов и останалите Българановци. Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати Хербст e в един от най-осведомените хора у нас. „Неговите кореспонденции в чуждите вестници се възприемат в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон отлично знаят от къде черпи сведенията си.“

През 1908 година министър-председателят Александър Малинов кани в кабинета си Йосиф Хербст, д-р Александър Гиргинов и Александър Балабанов – едни от най-опитните и талантливи публицисти, които съставят и редактират „Време“, – „всекидневен свободен политически вестник, както е написано под главата му, а всъщност втори политически орган на управляващата Демократическа партия“. Той вижда в тях спасение срещу назрялата вестникарска полемика на буржоазните партии, които обвиняват демократите като „царски любимци“. Още повече, че самият Хербст по препоръка на Екатерина Каравелова е приет за член на Демократическата партия, а неговият авторитет сред европейските издания би донесъл значими ползи за демократите. Три години по-късно бъдещият зет на Екатерина и самата тя напускат партията, разочаровани от новата идеалистическа линия, която започва да се различава от тази на Петко Каравелов.

В редакцията на вестник „Време“ е получена следната телеграма от Виена: „Във времето, когато България спечели своята независимост, аз изгубих своята“, подписана от Йосиф Хербст и известяваща женитбата му с германската католичка Елвира, с която скоро се прибира в София. Бракът им не е щастлив, макар че създават три деца. Двамата живеят като че ли на различни полюси. Тя така и не научава езика, не желае да се включи в обществения живот и не след дълго започва да боледува, като животът ѝ завършва в психиатрична клиника. Това е прободна рана за Хербст, който се обвинява, че не направил достатъчно за съпругата си. Мъката го гложди наред с предхождащата черна дата 16 юни 1913 година, останала в нашата история като Деня на престъпното безумие, когато Македония и Тракия отново попадат в чужди ръце в следствие на Междусъюзническата война.

През 1912 година Хербст е мобилизиран. Като много свои приятели и той е можел да се уреди в някой щаб като кореспондент, но винаги е смятал, че мястото на офицера е в строя, сред войниците на бойното поле. А той винаги се е чувствал офицер. „Като юнкер във Военното училище не се ли е готвил тъкмо за тази война. Като публицист не е ли желал и предричал толкова пъти именно тази война – за освобождението на Македония.“ Командва 16-та рота и на бойното поле е редом до много свои познати, сред които Антон Страшимиров, д-р Червен Иванов, инженер-химик и фабрикант, журналиста Ангел Киселов. С развоя на войната все повече у него се загнездва мисълта, че желаната победа няма да се осъществи и че всички страдания са напразни. Това е поредното разочарование в житейския му път. А междувременно Фердинанд му готви „спасителен“ пост, в който той отново да разгърне публицистичния си потенциал в служба на страната.

На среща във Виена с Франц Йосиф българският княз изказва своите страхове за намеренията в Народното събрание България да бъде обявена за република. И ако е така, той по-добре да абдикира. Австроунгарският император дава съвет на Фердинанд как да укрепи властта си: „да намери опитен, недискредитиран журналист, да го назначи на такъв пост, който да му позволява умело и тактично да направлява цялата преса в желаната (за Австро-Унгария и за Фердинанд) насока“, като му загатва че предстоят събития, при които България не само би могла да си възвърне загубеното, но и да спечели много повече. През 1913 година Йосиф Хербст, вече запасен капитан – все още понакуцващ с десния си крак и който от оловните парчета, извадени от тялото му след войната, си прави нещо като брошка – е назначен за директор на Дирекцията на печата (днес БТА). Приема охотно предложението. Дава си сметка, че този пост твърде тясно го свързва с политиката на правителството и на Двореца. Хербст обаче я намира за правилна. Букурещкият мир е унизителен не толкова за Фердинанд, а преди всичко за България, която отново е става жертва на Великите сили.

През следващите години като Директор на печата Хербст възбужда чрез правителствената преса народните страсти против сърбите и възхвалява предпазливо немските победи. Започват обаче личностни нападки срещу него за еднолично управление на печата. Конфликтът прераства в словесна вестникарска война, а скоро след това и в конкретни обвинения към него, отнесени към министър-председателя д-р Васил Радославов и сетне към княза. Нито правителството, нито Дворецът имат полза от събуждащи страстите печатни редове. Министър-председателят не може да уволни Хербст, когато немското командване в България толкова го цени, а освен това австро-унгарският император Франц Йосиф го е наградил с почетен кръст за военна заслуга и го кани във Виена лично да му го връчи. До отстраняването му се стига с нареждане на Радославов, което Хербст не изпълнява, а именно: да пусне съобщение, че Симеон Радев е уволнен като пълномощен министър. „Такова съобщение няма да пусна, БТА не може да лъже, а освен това всички знаят, че Радев сам си подаде оставката с телеграма до правителството“. Всичко това се коментира и в кабинета на Фердинанд, който е притеснен от своеволията на Хербст и най-вече заради съобщенията за болшевиките, които публикува с цялото си съзнание на публицист. А зад обвинението на Хербст стои ясно изразената му журналистическа позиция: „Господин министър-председателю, когато избухне вулкан, може ли някой да скрие това събитие или да го представи за къртичина. Ще стане за смях! Дирекцията на печата изпълни дълга си, като осведоми обективно българската общественост за събитията в Петроград.“ Фердинанд нарежда да се приготви указ за освобождението на Хербст. „Отбележете обаче, че това става по доклад на министър-председателя – заповядва князът. – И добавете накрая едно: Да се има предвид за друга длъжност“.

Два месеца след уволнението, през 1918 година, Йосиф Хербст заминава в Ксанти като помощник-началник на разузнавателно-информационната секция на IV извънредна армия, ръководена от генерал лейтенант Сава Савов. Ужасен Хербст установява, че разложението е обхванало армията от горе до долу. Споделя вижданията си със Савов, който огорчен вижда избавление единствено в завършека на войната и то час по-скоро. А Хербст възразява и му предлага да състави проект-писмо до главнокомандващия генерал Жеков. Писмото написва на един дъх, жарко, както само той умее, под мотото: „Той (Кутузов) знаеше, че съдбата на сраженията се решава не от разпоредбите на главнокомандващия, не от разположението на войските; не от броя на оръдията; нито от броя на падналите; а от оная неизмерима сила, която се нарича духът на армията. Граф Л. Толстой – „Война и мир“. Жеков е изненадан от писмото, но решава да го прочете на глас пред Главното командване и в присъствието на Фердинанд. „Все едно избухва бомба: това, което мнозина са си мислили или пък са си го шепнали в най-тесен кръг, сега са го видели написано черно на бяло, чули са го произнесено на всеуслошание“. Типично за публицистичния подход на Хербст.

След края на Първата световна война Хербст пише: „Не само България загуби войната. Войната загуби и всеки от нас поотделно“. Той вече е акционер и прокурист в дружествата „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български лойд“. Не се занимава с публицистика, а брат му, преди да почине през 1919 г., вече го е похвалил, че най-после се е заел с нещо сериозно. Две години по-късно обаче съдбовното му поприще се стоварва с гръм върху така краткия му житейски път. През 1921 година се жени за Виола, а любовта помежду им го окрилява да бъде още повече себе си – говорещото око на българската журналистика – безпристрастна, каквато може да бъде само истинската журналистика.

Новият публицистичен живот на Хербст започва с издаването на „Вик за свободни хора“, „АБВ“ и „Днес“ и е „решено“ да приключи без съд и присъда някъде между трите съдбоносно-трагични събития в историята на България в началото на XX век – Деветоюнския преврат от 1923 г., Септемврийското въстание от същата година и атентата в църквата „Света Неделя“ от 16 април 1925 г. През този период той е най-яростният издател, който огласява всяко убийство, заклеймявайки го, може би ненапразно, като политическо – на свои познати, приятели и не толкова приятели. Всяко! В пресата излизат негови статии за мистериозната смърт на д-р Никола Генадиев, Никола Милев, Вълчо Иванов и бягствата, изчезванията, застрелванията на други обществени личности, придружени от коментари за зловещата политика на българските държавници, които нанасят непреодолима вреда върху демократичното съзнание на българския гражданин. „Хребст е научил много неща за въстанието на комунистите и земеделците. Започнала е борба за живот и смърт. След три войни и две национални катастрофи България все още има кръв за проливане.“ А обществото е погнусено от тази атмосфера. „Всички среди дирят изход – достоен, човечен, от това несносно положение, което тежи в душата като кошмар“, заявява Хербст пред началника на полицията. А от там го привикват регулярно и гопредупреждават да спре с „антиобществените“ си страници, описващи действителността в държавата – толкова кървава, а на толкова малка територия. В досието му, представено в кабинета на Борис III, съветникът на царя прочита следните слова, написани от публициста: „Партия – нерядко осквернение на една политическа идея от привържениците ѝ, сред които не всякога са и идеолозите, и съмишлениците ѝ. Партия – политическа идея. Тирето графически трябва да изобрази бездната, която често разделя двете понятия в живота и в която са пропаднали толкова граждани“.

След атентата в „Света Неделя“ той е единственият издател, чийто вестник публикува информация за случилото се още същия ден. „Второ издание, колкото хартия е останала в печатницата!“ – настойчиво казва той. Екземплярите на вестник „Днес“ се разпродават като топъл хляб. Всеки иска да научи черно на бяло какво се е случило. „Минувачите се втурват към дрипавите малчугани, грабят вестниците и никой не иска ресто“. Хербст си пробива път през навалицата, запътен към вкъщи. Не се радва на триумфа на вестника, той знае, че ще сполети хаосът, който толкова време е предричал.

В късните часове след атентата Йосиф Хербст, намиращ се вече в полицията, дава на поета Трифон Кунев коженото си портмоне с молба да го връчи на Виола. Тя му го е подарила в знак на любов, след като той ѝ е поверил онази брошка, направена от куршумите, за да знае, че до последния си дъх е мислил за нея. В това тя не се и съмнява, но започва да се чуди кога съпругът ѝ ще се върне от полицията.

– Йосиф Хербст!

В Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват статии на Йосиф Хербст из българския печат в майсторски прочит на актьора Мариус Донкин, който превъплащава публицистичния тон на журналиста. Чуйте част от тях:

Улица „Леге“

„Главата в торбата“ 

„Политическите убийства“ – сп. „Вик за свободни хора“, бр. 1, 14.11.1923 г.

„За белите ръкавици“ – в. „АБВ“, бр. 195, 18.11.1924 г.

„За Гео Милев“ – в. „Ек вечерен“, бр. 53, 23.01.1925 г.

*Използваните цитати са от книгата „Йосиф Хербст. Живот и смърт“ на Филип Панайотов, „Партиздат – София“, 1981 г.

Материалът Йосиф Хербст – говорещото око на българската журналистика е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Епископ Евгений Босилков е роден на 16 ноември 1900 година в Белене. Родителите му Ливиджо и Беатрис, потомствени земеделци и католици, му дават името Винченций. Родният град на бъдещия мъченик на вярата, преди да се сдобие с мрачната слава на място за издевателства и смърт по време на комунистическия режим, е един от признатите центрове на католицизма в Североизточна България. На 11-годишна възраст малкият Винченций  постъпва в пансиона на отците пасионисти в село Ореш и скоро привлича вниманието на своите учители и наставници с ученолюбието и будността си. През 1914 година с благословията на Никополския епископ Дамян Теелен е изпратен да продължи богословското си образование в Белгия, а после и висши теологически науки в Холандия.

19-годишният младеж се посвещава на монашеството в един от най-строгите католически ордени – този на братята пасионисти – през 1919 година. От този ден Винченций получава духовното име Евгений. До 1926 година усърдно изучава философия и богословие, след което се завръща в родината. Ръкоположен е за свещеник в русенската католическа катедрала, става и секретар на Никополския епископ. Качествата и отдадеността на владеещия 13 езика свещеник изпъкват особено силно в служенето и той е изпратен да продължи образованието си в Папския източен институт в Рим. В началото на 1932 година защитава докторска дисертация на тема „За унията между България и Римската църква през първата половина на XIII век“. Написаната на латински език чернова с поправките, допълненията и бележките, правени на ръка от монсеньор Босилков, по време на комунистическия режим е пазена като съкровище в католическата църква в Бърдарски геран, а днес се съхранява в Държавния архив.

През 1934 година Босилков е назначен в село Бърдарски Геран в Северозападна България. Високата ерудиция на младия свещеник е в съчетание с качества като човечност, дипломатичност, умения да увлича и убеждава. Докторът по богословие подпомага гражданското и религиозно израстване на младите. По негова заслуга селото става център на автономна община през 1936 година. С бащинска любов споделя своя опит във всички области на живота, включително спорта и земеделието. Завършва строежа на новата енорийска църква и изгражда голям енорийски дом. В общността той има безспорен авторитет както сред своите енориаши, така и сред православните братя, които уважават благородното му поведение, добронамереност и открито желание за диалог.

Широката му култура и проникновена мисъл го правят високо уважаван лектор и извън епархията. През 1938 година е избран да отслужи възпоменателните тържества по случай 250-годишнината от Чипровското въстание. Двете официални речи, които държи съответно на 7 и 8 ноември, са публикувани в тогавашния периодичен печат.

Динамична личност, за д-р Евгений Босилков без съмнение е било мъчително насилственото ограничаване на дейността му като свещеник и проповедник, наложено от завзелата властта след 9 септември 1944 година комунистическа партия. Той се бори срещу атеистичните внушения на новата власт, с което знае, че става неудобен. Ползващ се със силно влияние и авторитет, след смъртта на Никополския епископ Дамян Теелен през 1946 година, грижите за епархията са поверени на д-р Евгений Босилков, който с папски декрет от 26 юли 1947 година е утвърден като епископ.

След 1947 година, когато политическата опозиция е обезглавена, вниманието се насочва към църковните общности. През 1948 година религиозните празници са отменени, а църковните прояви извън храма – забранени. Комунистическата власт вижда в Католическата църква не просто религиозна институция, а „опасен агент на Запада“. От българска страна са преустановени отношенията със Светия престол – посолството на Ватикана в София е закрито, а апостолическият делегат прогонен. Това е краят и на социалните католически дейности: затворени са 9 големи института, посещавани от почти 6 хиляди младежи. Същата участ имат болници, детски градини, социални домове. Католическият печат е заставен да замълчи, младежките организации нямат право да съществуват. Целта на новите властници е да убият вярата на българина, и в частност – да ликвидират влиянието на Ватикана, който няма начин да стане подвластен на Сталиновата воля.

След многократни молби през 1948 година Евгений Босилков получава позволение лично от Георги Димитров, като новоизбран епископ да посети събратята си в Рим и Холандия. Вече обект на разследване от Държавна сигурност, всяка негова крачка е записвана и докладвана. Срещите зад граница му дават човешка и духовна подкрепа, а на 17 септември 1948 година се състои и дългоочакваната аудиенция при папа Пий XII. Двамата общуват дълго и сърдечно, като епископът го информира за трагичното политическо и религиозно положение в България, споделя грозящите опасности и потвърждава дълга си да му остане верен дори с цената на живота си.

Босилков е посъветван да не се завръща в родината си, а да остане в Италия, защото свободата и животът му са в опасност. Той отговаря: „Аз съм пастир на моето стадо, не мога да го изоставя, трябва да бъда с него. Това, което страдат моите свещеници и верни, трябва и аз да изстрадам.“

С ясно съзнание какво го очаква, в навечерието на заминаването си споделя: „Връщам се в България, за да се срещна със смъртта. Молете се на Богородица да ме направи достоен за благодатта на мъченичеството.“

Репресиите продължават. През 1949 година Закон, наречен „За религиозните култове“, забранява на всички мисионери чужденци, чиито конгрегации се намират извън страната да извършват свещеническа дейност в България. Българските епископи предварително са получили текста на закона и са повикани да го подпишат. Евгений споделя в писмо: „Аз вече категорично отговорих, че няма да го направя. И знаете ли какво ме очаква – разбира се, решетките. Готови са да ни унищожат. Не се колебая нито за момент и се подготвям за най-лошото. Следите от нашата кръв ще станат гаранция за едно прекрасно бъдеще на църквата в България и независимо, че няма да го доживеем, другите ще пожънат това, което ние посяхме с усилия.“

В запис за БНР от 1998 година доц. Жоро Цветков говори за преследването на Католическата църква в България след 1944 година, за инсценираните съдебни процеси срещу католически свещеници през 1952 година. Спира се на личността на монсеньор Евгений Босилков и неговата роля в тези събития.

През 1949 година започва съдебен процес срещу протестантски пастори – обвинението е шпионаж. През 1952 със същото обвинение са арестувани десетки католически духовници. Пред съда със скалъпени обвинения, изтръгнати с мъчения признания и измислени доказателства са изправени 40 души. Съдебният процес е формален и действа като изпълнител на решенията на партията. Четирима от подсъдимите – д-р Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джиджов, Йосафат Шишков са осъдени на смърт чрез разстрел и пълна конфискация на имуществото им. Смъртните присъди са изпълнени на 11 ноември 1952 година, в 23.30 часа, в Софийския централен затвор. Останалите получават ефективни присъди до 20 години затвор.

През 1990 година 91-годишният отец Климент, подсъдим в процеса и осъден на 15 години затвор, разказва от първо лице за разбирането за „вражеска дейност и шпионаж“. (Той, както и останалите 36 арестувани, се признават за „шпиони“, с което избягват смъртните присъди).

Католическата монахиня сестра Габриела, племенница на епископ Евгений Босилков, разказва за процеса, на който е присъствала в запис от 1990 година:

В същия запис сестра Габриела си спомня за последната среща със своя чичо и как са разбрали за екзекуцията му:

Историята на епископ Евгений Босилков е част от по-широката памет за репресиите срещу свободата и духовността в най-мрачните години на комунистическия режим в България. В общество, което все още осмисля травмите на миналото, неговият пример напомня, че изборите имат цена, а свободата не бива да бъде приемана за даденост.

На 15 март 1998 година във Ватикана папа Йоан Павел II провъзгласява епископ Евгений Босилков за блажен мъченик на вярата. На церемонията в базиликата Свети Петър папата казва: „Монсеньор Босилков е една от многобройните жертви на комунизма в България и в други страни заради привързаността си към църквата. В епоха на преследване мнозина бяха убити заради куража да се съпротивляват и да отстояват вярата си.“

През 2002 година на тържествена меса на централния площад в Пловдив папа Йоан Павел II провъзгласява за блажени и тримата католически свещеници Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков.

Материалът Блаженият Евгений Босилков е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Когато Клод Моне се появява на сцената на европейската живопис, изкуството все още е подвластно на идеята, че красотата е вечна и неизменна – нещо, което трябва да се открие в реда, симетрията и идеализираната форма. Френската академичната традиция, въплътена от художници като Енгър и Деларош, разглежда картината като прозорец към идеалния свят – свят, в който линията е закон, а цветът – слуга на формата. Дори реализмът на Курбе и Домие, колкото и да се стреми към непосредственост, продължава да вярва, че истината на видимото се крие в самия обект и може да бъде уловена чрез прецизност и наблюдение.

Моне (14 ноември 1840 – 5 декември 1926) обаче се ражда в една култура, в която индустриалният век променя усещането за време, пространство и движение. Светът вече не е застинал, а променлив и неуловим – и Моне ще бъде първият, който ще го изрази така, както се преживява, а не така, както разумът следва да го разпознае. Той не търси истината в обекта под наблюдение, а в начина, по който светлината пада върху него. Превръща живописта в поезия на преходното, в опит да се улови непрестанно изчезващото.

Пробуждането на погледа

Художникът израства край водите на Нормандия, където небето никога не е едно и също. Там научава, че светлината не е константа, а дихание на времето. Срещата му с Буден е като инициация – тя го извежда от затвореното пространство на ателието и го въвежда в пленера. Рисуването на открито за Моне не е просто техника, а философия: акт на съучастие между художника и природата, между окото и светлината. Той открива, че възприятието е творчески процес, а светът – непрестанно нов. Така започва неговият стремеж да превърне преходното във форма, като улавя самото изчезване като присъствие.

На 15 април 1874 година група млади художници – Моне, Реноар, Дега, Писаро, Сисле, Моризо и др. – организират самостоятелна изложба в ателието на известния френски фотограф, карикатурист и журналист Надар в Париж. Сред творбите е и „Импресия, Изгряващото слънце“ (Impression, soleil levant) – платното на Моне, родено сякаш от самата мъгла над пристанище Хавър. Критикът Луи Льороа посещава събитието и няколко дни по-късно публикува в сатиричното списание „Льо Шаривари“ (Le Charivari) статия със заглавие „Изложбата на импресионистите“ – название, което измисля именно той, за да осмее Моне.

Думата „импресия“ произлиза от латинския глагол imprimere, образуван от представката im- (вариант на in-) „в, навътре“ и глагола premere „натискам, притискам“, с буквално значение „натискам навътре“, „оставям отпечатък“. От него произлиза и латинското impressio „отпечатък“, „впечатление“, което навлиза в старофренски като impression, а оттам – в английски, италиански, испански и другите европейски езици, включително и български. В Средновековието „импресия“ означава физически отпечатък – следа, оставена от натиск, например восъчен печат. С времето думата започва да се използва в преносен смисъл – за отпечатък в съзнанието, за психическо или емоционално впечатление, което нещо оставя у човека. Така значението ѝ се измества от материален отпечатък към вътрешно преживяване, докато достигне до съвременния си смисъл: „импресия“ е това, което реалността отпечатва в нашето съзнание.

Когато Луи Льороа използва подигравателно „импресионисти“, думата impression във френския език има значение на нещо повърхностно и мимолетно – бегло впечатление, първоначален отпечатък, скица, лишена от завършеност и форма. За него импресията е белег на несъвършенство – доказателство, че художникът не е довършил платното си. Но за Моне тази дума означава не слабост, а същност. За художника импресията е моментът, в който светлината докосва окото и оставя своя следа в съзнанието. Така думата, подхвърлена с насмешка, дава името на новото течение в изобразителното изкуство – импресионизъм. Това е философия, според която реалността се ражда в самия акт на възприятието.

Цветът като мисъл – природата в състояние на промяна

Градината в Живерни – вътрешният свят на Моне

В началото на ХХ век неговата градина се превръща в поклонническо място за художници от различни страни. Сред тях е и българският живописец Никола Танев, който през 1910 година посещава Моне и за кратко става негов ученик. За срещата между двамата художници говори критикът и изкуствовед проф. Кирил Кръстев в интервю за Националното радио от 1990 година:

„Водните лилии“ – безкраят като състояние на съзнанието

Наследството

Материалът Клод Моне – поетика на светлината е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„В днешната Република Сърбия живее българска общност с корени от Средновековието. Столетия наред българите обитават Поморавието и Тимошко — е записано в Становището на учените от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките  — Те участват в църковните, просветните и националноосвободителните борби през Българското възраждане. Диоцезът на Българската екзархия включва изцяло долините на реките Нишава и Българска Морава.

Този дял от българското етническо землище отрано влиза в полезрението на новосъздадената сръбска държава, която започва активна дейност за приобщаване на територията и населението му под своята власт, като постепенно аспирациите се разширяват към зоните до реките Искър и Струма, а дори и по на изток. Тези претенции не престават и след възстановяването на българската държава през 1878 година. Ярък пример за провежданата експанзионистична политика от страна на Сърбия е войната срещу България през 1885 година. Целта е да се откъснат западните предели на Княжеството, където според белградските стратези живее „старо сръбско население“.

Сръбските аспирации се засилват след Балканските войни, когато е завзета Вардарска Македония. Претенциите на Белград ескалират особено след Първата световна война, когато са поискани районите на Видинско, Кулско, Белоградчишко, Трънско, Брезнишко, Пернишко, Кюстендилско, Горноджумайско, Струмишко и Петричко.

Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година и води България до поредната национална катастрофа, като откъсва от нея 11 хиляди квадратни километра — Западните покрайнини, които включват земи от Царибродско, Струмишко, Босилеградско и половината Кулско. С него също така се отнема излазът към Бяло море през Западна Тракия, Южна Добруджа е предадена на Румъния и се потвърждава разделянето на Македония между Сърбия и Гърция.

Съгласно Ньойския договор от Царство България са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660.8 кв. км.), близо половината от Царибродска (417.9 кв. км.), Трънска (277.9 кв. км.), Кулска (171.9 кв. км.) и Видинска (16.7 кв. км.). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 квадратни километра с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 — власи, 549 — цигани и 127 — сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви.

Над 650 хиляди българи остават извън пределите на родината. Страната ни трябва да плаща и репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, които за 37 години с лихвите нарастват до 5 милиарда. Историкът Методи Петров разкрива корените на сръбските стремежи в радиопредаване, посветено на Западните покрайнини. Записът е от ноември 1997 година.

„И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син”, възкликва видният български писател и политик Стилиян Чилингиров, когато наблюдава границата при трънското село Стрезимировци.

Съставената от френски, британски, японски, сръбски и български представители международна комисия трябва да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полковник Ордьони признава: „Няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини“. Така се очертава наречената от журналистите „черна граница“. Тя разделя на части 25 български села — Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и други, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели.

Ньойският договор е договор на победителите в Първата световна война. Той утвърждава в междубалканските отношения политика на вражда и заграбване на чужди земи и с това възпрепятства установяването на принципите за добросъседство и взаимно сътрудничество между народите на Балканския полуостров. Парижките „миротворци” отказват да удовлетворят искането на България за провеждане на референдум сред населението в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини при определянето на неговата съдба. Отхвърлят и искането за организиране на тези земи в автономни области под ръководството на Обществото на народите или на определена от него голяма западна държава-победителка. Отказват да осигурят на българите под чужда власт и най-елементарни малцинствени права.

За установяването на етнокултурната характеристика на българското малцинство в пределите на сръбската държава говори историкът от Софийския университет Людмила Зидарова, в запис от 1994 година.

Съхраняването на националната идентичност на българите, останали в пределите на Кралството на сърбите, хърватите и словенците, става основният мирен способ за подкрепа на хората от Западните покрайнини. На 8 ноември 1924 година в София се създава „Организация на Западните покрайнини“. Според чл.1 на приетия устав, бежанците от Западните покрайнини основават благотворителна културно-просветна организация, имаща за цел да обедини и организира принудените да напуснат родните си домове в следствие на насилствена окупация на земите им от Сърбия, като „използва за членовете си създадените облаги от закона за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им“. Затова на църковния празник на Архангел Михаил се отбелязва и Денят на Западните български покрайнини.

През годините за тези територии са писани редица стихове, както и собствен марш по текст на Любомир Бобевски и музика на Александър Морфов, записан и изпълнен от хор „Гусла“.

Независимо от факта, че договорът за защита на малцинствата, подписан заедно със Сен-Жерменския договор за мир от 1919 година, урежда гарантирането на правата на малцинствата, българите от Западните покрайнини получават статут на официално малцинство едва след Втората световна война. Този статут включва регламентираното изучаване на български език и достъпа до български печатни медии. Асимилационната политика спрямо тези, които заявяват принадлежността си към българския етнос, подлага много хора на постоянни репресии. Югославските власти умишлено възпрепятстват икономическото развитие на тази територия. Това довежда до емиграция във вътрешността на страната и съответно до естествено приобщаване на българските граждани към сръбската общност.

„Всички прояви на национално съзнание безпощадно се преследват. Българите от Западните покрайнини дават своя отпор. Там действа революционна организация, а емиграцията в България създава легални сдружения. Усилията са насочени към провалянето на сръбската асимилационна политика, която успява да постигне някои, макар и слаби, резултати.

Край на насилствената денационализация е сложен с временното възстановяване на българския суверенитет в Западните покрайнини през Втората световна война. Всички институции на държавата укрепват българското национално съзнание сред освободеното население, Югославската комунистическа партия не оспорва българския етнически характер на района и дори нелегалната съпротива се ръководи от Българската работническа партия. Едва в началото на октомври 1944 г. започва поетапно заемане на управлението от формираната югославска федерация, което поражда нова бежанска вълна към България.“

Западните покрайнини остават в състава на Югославия, а в началото на ХХI век в рамките на Република Сърбия. Статутът на национално малцинство е запазен, като се използва за продължаващата денационализация. Броят на българите в Сърбия продължава да намалява — според последното официално преброяване от 2022 година са останали едва 12 918 души. Ограниченията в използването на българския език продължава. Не се изучават българска история и култура.

Днес в Цариброд и Босилеград, където е съсредоточена основната част от гражданите с български произход, има български основни училища и гимназии, регистрирани са редица български културни дружества, а от 2017 година програми на Българското национално радио звучат и в ефира на Царибродското радио.

Материалът Политическо решение с хиляди преобърнати съдби – Западните крайнини е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Литературовед, историк, археограф, критик, фолклорист и популяризатор на постиженията на българската наука и култура акад. Петър Динеков (17 октомври 1910 – 22 февруари 1992) оставя след себе си огромно научно и документално наследство, много ученици и последователи.

Роден е в село Смолско, Софийско. След като завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1933), Петър Динеков специализира във Варшава (1934 – 1935) и в Ягелонския университет в Краков през 1935 година. От 1936 до 1938 година е учител по български език във Френския колеж в Пловдив. Дълги часове прекарва в четене на книги в изключително богатата Народна библиотека „Иван Вазов“, за която казва: „Това беше за мене нещо невероятно – да имаш възможност да четеш много, да четеш непрекъснато, никакви заседания, събрания, нищо не те отвлича. Мисля, че на тази библиотека дължа най-много в ония толкова важни за мене години, когато се готвех за научна работа. Винаги ще бъда признателен на тази библиотека.“

И начинът да изрази признателността си е възможно най-стойностният. След неговата смърт огромната му лична библиотека от 14 296 заглавия е дарена от сестра му на Пловдивската народна библиотека в изпълнение на неговата последна воля. Тя впечатлява не само с количеството, но и с качеството на книгите. В тази прекрасна колекция всяка книга е посвоему неповторима, има своя история и носи в някаква степен печата на своя притежател. В библиотеката на учения се намират библиофилски рядкости – например парижкото издание на „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич, издадените в чужбина и по онова време недостъпни за българския читател поради строгата цензура книги на руски писатели. Сбирката от вестници съдържа заглавия, неотбелязани дори в пълни библиографски указатели като „Български периодичен печат 1844 – 1944“.

От 1938 година, когато става асистент в Катедрата по славянски езици в Софийския университет, Петър Динеков започва разностранна научна дейност. През 1941 година е избран за доцент, а четири години по-късно и за професор в Катедрата по българска литература, на която е дългогодишен ръководител (1960 – 1979). Чете лекции по история на старата българска литература (1941 – 1979), история на българската литература през Възраждането (1944 – 1979), български фолклор (1945 – 1979) и история на руската и полската литература (1944 – 1945). Проф. Динеков ръководи и Секцията по българска литература до Освобождението в Института за литература при БАН (от 1948 година), директор е на Института за фолклор при Академията от основаването му през 1973 година, а от 1980-а и на Кирило-Методиевския научен център при БАН, който и днес продължава делото на големия учен и неговите колеги и сътрудници. Член-кореспондент на БАН от 1947 година и академик от 1966 година, а от 1955 година е член на Международния комитет на славистите. В периода 1962 – 1964 година е заместник-ректор на Софийския университет. Особено активен живот има и „Кръжокът на проф. Динеков“ по старобългарска и възрожденска литература и по български фолклор, който той води от 1952 година до пенсионирането си като професор в Софийския университет. Петър Динеков и студентите му посещават множество манастири в страната, в които има библиотеки, книжовни средища, градове, дали велики личности на родината ни. От този кръжок излизат мнозина от най-добрите изследователи от следващата генерация в областта на старобългаристиката, фолклористиката и историята на възрожденската литература. През 1972 година акад. Динеков е удостоен със званието народен деятел на културата.

В запис от 1968 година, запазен в Златния фонд на БНР, академик Динеков говори за старобългарската литература, за религиозните и светски моменти в нея, подчертава нейното общославянско и световно значение:

Сред многото периодични издания, на които сътрудничи, са вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Вестник на жената“, списанията „Глобус“, „Българска мисъл“, „Златорог“, „Славянски глас“, „Септември“, „Литературна мисъл“ и др. Под негова редакция и с негови предговори и коментари излизат отделни издания и/или събраните съчинения на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Петко Славейков, Иван Вазов, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Йордан Йовков, както и произведения на полските класици Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Болеслав Прус, Юлиан Тувим, Владислав Броневски, Мечислав Яструн, Константин Галчински и др.

Акад. Петър Динеков познава българската книга във всички исторически етапи на нейното развитие – от ръкописната книга през Средновековието до наши дни. Необикновено широк е спектърът от проблеми, които са във фокуса на научните му интереси в областта на литературната история и критика, фолклористиката и културата. По отношение на българската литература ученият изследва въпросите на литературното развитие, като разглежда периодизацията на литературния процес, възникването на новобългарската литература, както и връзките й с литературите на другите славянски народи, развитието на литературните жанрове и творческите методи. За живия интерес на Петър Динеков към проблемите на съвременната българска литература красноречиво говорят редица негови статии и научни изследвания, сред които са анализи на творчеството на Елисавета Багряна, към която изпитва нескрито възхищение, на Никола Вапцаров, Емилиян Станев, с когото го свързва близко приятелство, Николай Хайтов, Йордан Радичков и други български творци. Петър Динеков е автор и на биографични статии за университетските си преподаватели проф. Любомир Милетич, проф. Александър Теодоров-Балан и проф. Йордан Иванов, които съдържат много мемоарни елементи. В научните си трудове за фолклора той поставя интересни теоретични въпроси, прави периодизация на развитието на народното творчество, показва художествената стойност на фолклорните творби чрез творчеството и дейността на българските възрожденци и фолклористи Кузман Шапкарев, братя Миладинови и др. Израз на пиетета на учения към българския фолклор са думите му, записани на Националния събор на народното творчество в Копривщица през 1976 година:

Акад. Динеков е един от най-изявените специалисти по старобългарска литература. Значителна част от изследванията му са посветени на дейността на славянските първоучители Кирил и Методий и техните ученици. В научните си студии той разглежда въпросите за предисторията на славянската писмена култура и зараждането на българската литература, занимава се с произхода и културно-историческото значение на първобългарските надписи. В сферата на научните му занимания е и сравнителното проучване на българо-руските и българо-полските литературни връзки. Петър Динеков публикува редица статии и изследвания за видни полски писатели като Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Болеслав Прус, Xенрик Сенкевич, Стефан Жеромски, Владислав Броневски, Константин Галчински и др.

Сред съчиненията-монографии на Петър Динеков се открояват „София през XIX век до Освобождението на България“ (1937), „Първи възрожденци“ (1942), „Българска народна поезия“ (1949), „Стара българска литература“ (ч. I и II, 1950 и 1953), „Литературни образи“ (1956), „Български фолклор“ (т. I, 1959), „Възрожденски писатели“ (1962), „Литературни въпроси“ (1963), „Историческа съдба и съвременност“ (1972), „При изворите на българската култура“ (1977), „Между фолклора и литературата“ (1978), „Похвала на старата българска литература“ (1979) и др. С тези книги на енциклопедичния учен израстват поколения филолози.

По публикацията работиха Марина Бекриева и Меглена Димитрова

Материалът В света на енциклопедичния учен акад. Петър Динеков е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Харолд Пинтър (10 октомври 1930 – 24 декември 2008) е най-оригиналният съвременен писател, появил се с новата вълна драматурзи, която влива свежа струя в английския театър в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век.

Роден в Хъкни, Източен Лондон, в семейство на шивач и домакиня, Пинтър споменава, че баща му произхожда от унгарски евреи, заселили се в Англия. Детството си прекарва в работнически квартал, а по време на Втората световна война е евакуиран с още 24 други момчета в замъка Кенилуърт, намиращ се в Кенилуърт, Уорикшър. Оттам се завръща през 1944 година.

През 1948-а Пинтър постъпва в Кралската академия за драматично изкуство, но след два семестъра напуска и продължава в Централното училище за реторика и драма. Творческата му дейност започва като поет – през 1950 година с публикуването на първите стихотворения под псевдонима Пинта. Същевременно Харолд Пинтър получава и малки роли в радиопиеси. През 1951-ва участва в пиесата на Уилям Шекспир „Хенрих VIII” за Би Би Си в ролята на лорд Абъргавени. Работи като актьор под името Дейвид Барън. Между 1954 – 1957 година участва в провинциални театри в Колчестър, Торки, Борнмът…

С първата си пиеса „Стаята”, написана през 1957-а, той привлича вниманието на импресариото Майкъл Кодрън. Следващата година в Лондон се поставя „Рожден ден”. Критиката е унищожителна, пиесата се задържа на сцената само една седмица. Това е голям удар за драматурга, който не се осмелява да предложи на театрите следващата си, трета творба – „Парникът”, написана през същия период.Тя е поставена едва 22 години по-късно. Въпреки несполуките Пинтър не престава да работи, пише пиеси за радиото и телевизията.

През 1959 година „Стаята” напуска границите на Великобритания и се поставя във ФРГ (Федерална република Германия) – Франкфурт на Майн. През 1960-а „Пазачът” се качва на сцената в Дъчес тиътър в Лондон, носи успех на автора си и първата литературна награда.

Следват радиопиеси, скечове, сценарии и разбира се, нови пиеси, на някои от които Пинтър е не само автор, но и режисьор, и изпълнител. За филма „Съгледвачът” по едноименната му пиеса, в който участват звездите от световното кино Ноел Кауърд, Ричард Бъртън, Елизабет Тейлър, Питър Селърс, Питър Хол, Лесли Карон и други, Харолд Пинтър получава през 1973 година „Сребърната мечка” на кинофестивала в Берлин (награда присъждана за най-добро режисьорско постижение).

През 1964 година Пинтър става носител на наградата на Гилдията на британските сценаристи за пиесата си „Слугата”. Същата година получава и отличието на Британската филмова академия за най-добър сценарий за адаптацията му по романа на Пенелопе Мортимър „Ядящият тиква”.

Телевизионната пиеса „На чай” е излъчена по Би Би Си в рубриката „Най-големият световен театър”, организирана от Европейския съюз за радио и телевизия с цел телевизионните компании в Европа да представят произведенията на най-известните драматурзи. Пиесата се предава по същото време и във Франция, Люксембург, Белгия, Швейцария, Австрия, Испания, Холандия (Нидерландия), Дания и Норвегия. През 1966 година Харолд Пинтър получава Ордена на британската империя. Следва непрестанен творчески възход, осеян с множество престижни отличия, като наградите Шекспир, Пирандело, Лорънс Оливие, британската литературна награда Дейвид Коен, Европейската награда за литература и почетен Молиер за цялостно творчество… До 2005-а, когато Шведската академия му връчва Нобелова награда за литература.

„В творчеството си Пинтър разкрива бездната, която се крие зад всекидневните брътвежи и нахълтва в затворените пространства на емоционалната потиснатост”, са част от аргументите на Шведската академия. Към доводите си тя добавя: „Писателят върна театъра на неговите основни елементи – затворено пространство и непредсказуем диалог, където хората могат да са милостиви помежду си и да рушат измамите”.

„Неговият бляскав стил, изпълнен с театрална тишина, извика в рецензиите на критиците ново определение за виртуозност на словото: „Пинтиризъм”, пише Би Би Си.

Харолд Пинтър създава около 30 пиеси през кариерата си, преди да се откаже от драматургията през 2005 година. Под неговото перо излизат шедьоврите „Завръщане у дома”, „Кухненският асансьор”, „Измяна”, „Любовникът”, „Стари времена”… Той е автор и на филмовите сценарии: „Пазачът”, „Злополука”, „Посредникът”, „Човешка комедия”, „Жената на френския лейтенант”.

Откъс от пиесата „Стари времена” на Харолд Пинтър с Атанас Атанасов в ролята на Дийли – постановка на Николай Поляков в Театър 199, запис 1995 година, Златен фонд на БНР:

Като пацифист той често критикува военната политика на САЩ и Великобритания в Близкия изток. През 2003-та излиза сборникът му „Война”, в която Пинтър се обявява против войната в Ирак. Включва се и в кампанията на интелектуалците, които искат импийчмънт на Тони (Антъни) Блеър заради участието на Великобритания в нея.

„Демокрацията е ужасно трудно постижима, защото това е уважението и към неща, които не разбираш или които са ти под или над нивото. Уважение към другия…” Интервю на Ирина Недева с драматурга, запис 1995 година, Златен фонд на БНР:

Харолд Пинтър е смятан за един от най-влиятелните и велики британски драматурзи на своето поколение. Първите му пиеси са причислени към драмата на абсурда. По-късните – към постмодернизма. Творчеството му е повлияно от писатели като Ърнест Хемингуей, Фьодор Достоевски, Хенри Милър, Франц Кафка. Парадокс при него като човек на изкуството е фактът, че той не е драматичен натуралист. Диалогът и героите му са реални, но общият ефект е загадка, несигурност и поетична двусмисленост. В периода 1957 – 1965 година, когато пише най-голяма част от своите пиеси, той с удоволствие поставя на сцената бруталността редом с баналността, превръща мълчанието, прекъсващо разговора в емоционално минно поле.

Героите в пиесите му са разкъсвани от вътрешни страхове и копнежи, от вина или странни сексуални пориви. Вътрешният им мир е в противоречие с уютния и подреден начин на живот, който те са изградили, за да оцелеят. Почти винаги затворени в една стая, те превръщат живота си в жлъчна и безмилостна игра и техните действия често са в противоречие с думите им.

„Драматургичният му език е изпитание за актьорите и режисьорите, но и огромно удоволствие от безкрайната игра на възможности и предложения към въображението им. Той не утешава и не съпричастява зрителите, а им отваря театралната сцена към търсене на собствената истина”, пише театралната критичка Виолета Дечева.

Пиесите на Харолд Пинтър не слизат от българските театрални сцени. Забележителни са постановките „Завръщане у дома” на режисьора Стоян Камбарев в Малък градски театър „Зад канала” с Ицхак Финци в ролята на Макс (бащата) и на същата пиеса, но постановка от Иван Урумов в театър „Сълза и смях” с Наум Шопов в главната роля. В театър „София” Панталей Панталеев поставя „Рожден ден”. Там зрителите се запознават и с пиесата „Любовникът”. В София и в други градове се играят „Стари времена”, „Измяна”, „Кухненският асансьор”.  Пиеси на Пинтър поставят Народният театър „Иван Вазов”, Сатирата, „Сълза и смях”, Театър „Българска армия”, драматичният театър Пловдив, бургаският театър „Адриана Будевска”, театър „Стефан Киров” в Сливен и други.

„Някои затъваха в неговия език като в тресавище, други плуваха в него като в свои театрални води. Но всички отвориха за българския театър нова сценична реалност, в която българската публика откри не само един от най-интересните драматурзи на нашето време, но и благодарение на него узна повече истини за себе си”, категорична е Виолета Дечева.

Харолд Пинтър е и доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата „Перперикон” за 2005 година за принос към българската и европейската култура, присъдена му от фондация „Перперикон Мелпомена”.

„Ако трябва да формулирам някакво морално правило, то би могло да бъде: пазете се от писателя, който ви предлага да прегърнете неговото становище, който не оставя у вас никакви съмнения относно своите достойнства, полезност, алтруизъм, който заявява, че има добро сърце, че то може цялото да бъде видяно – една пулсираща маса, където се намират героите му. Това, което така често ни се представя за действени и положителни идеи, са всъщност идеи, изгубени в затвора на кухите дефиниции и клишета.

Този тип писатели очевидно имат пълно доверие на думите. Аз самият храня смесени чувства към думите. Да се движа сред тях, да ги сортирам, да ги наблюдавам как се появяват на страницата – това ми доставя огромно удоволствие. Същевременно обаче изпитвам друго силно чувство към думите, което е чисто и просто отвращение. Ден след ден сме изправени пред такъв товар от думи – по-голямата част от които представляват похабена, мъртва терминология; безкрайно повтаряните и разменящи местата си идеи стават плоски, банални и безсмислени. При наличието на това отвращение е много лесно да бъдеш победен от него и да се оттеглиш в парализата. Но ако съумееш да се изправиш лице в лице с това отвращение, да стигнеш до неговия корен, да навлезеш в него и да го напуснеш, тогава е възможно да кажеш, че нещо се е случило, че нещо дори е постигнато”, казваше Харолд Пинтър.

Материалът Гласът на нобелистите: Харолд Пинтър е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

„Ето, сега всеки ден идват хора и много писма получаваме от провинцията – може ли да дойдем при Вас, да работим? И тогава им казвам – защо, първо се вижте в семейството, ако сте от село, вижте там – навсякъде има нуждаещи се хора“, обобщава ежедневието си 84-годишната Донка Паприкова в интервю за Българското национално радио. През 1998 година животът и делото ѝ вече са символ на милосърдие, доброволчество и състрадание, както и постоянна грижа за болни и самотно живеещи възрастни хора.

Животът на родената на 5 октомври 1915 година Донка Паприкова е сякаш нишка от добродетели, преплетени във времето в семейната ѝ история с добротворческата традиция на фамилия Паприкови. Още като дете тя научава един от най-важните уроци – в живота на всеки човек идва време, когато той се нуждае от подкрепа и помощ. В годините след Първата световна война заедно с майка си Траяна се грижат за заболели от туберкулоза роднини и други болни.

В католическото училище „Санта Мария“ Донка е научена да проявява състрадание и да помага на всички нуждаещи се. Но в началото на своя професионален път, след като завършва немска филология в Софийския университет, тя работи като гимназиална учителка. След това продължава да изучава социални науки в Люцерн, Швейцария, където се запознава с организацията на социалните грижи и в редица други европейски държави:

„Имах щастието да проуча социалната дейност, не само в Германия, където най-често съм била, но и във Франция, Белгия, Италия, Швейцария, в които социалната дейност е много разпространена. Всяка фабрика имаше социален работник, всяка болница, училищата, поликлиниките, дори в затвора“. За два месеца работи като социален съветник във фабрика, но след 9 септември 1944 година тя е национализирана, а длъжността, която Донка Паприкова заема е преустановена.

През 1950 година се омъжва за преводача Асен Паприков, а година по-късно се ражда и дъщеря им Зоя. За примера на своята свекърва, която се грижи за сираци и вдовици на военни чрез своето дружество „Милосърдие“ Донка Паприкова разказва с уважение и признателност.

Затова и „Хоспис Милосърдие“, който получава лиценз от Министерството на труда и социалната политика през 1994 година е естественият правоприемник на дружеството. Преди обаче да посвети последните години от живота си на доброволната грижа за другите баба Донка, както я наричат всички, се установява за постоянно в България и започва да събира около себе си съкооператорите от блока. И тази ежедневна съседска среща прераства в организиране на всекидневната необходимост от обгрижване на възрастни и болни хора. За началото на своята хуманитарна работа Донка Паприкова разказва в интервю за БНР, записано през 2000 година.

„Това, което съм научила от моята майка е, че човек се чувства наистина щастлив, когато дава от себе си. Някак си осмисля живота си“, казва за майка си Зоя Паприкова, която продължава делото ѝ в хосписа за възрастни и самотни хора „Милосърдие“ и създава клуба за възрастни интелектуалци „Сребърна есен“. Тази семейна традиция, която се утвърждава и възпитава у следващите поколения на рода Паприкови ангажира не само членовете на фамилията, но привлича и съпричастни към доброволческата дейност хора от различни възрасти.

За своята мисия – да помага Донка Паприкова е носител на най-високото отличие в социалните дейности наградата „Elisabeth Norgall-Preis“ на Международния женски клуб във Франкфурт на Майн. През същата 1997 година е наградена и за принос в развитието на гражданското общество в България. Получава и награда от Националния център за социална рехабилитация за „Принос за доброто на инвалидите“. Година по-късно списание „Таймс“ включва Паприкова в галерията си личности „Бъдещето на Европа“. Носител е на наградата „За човечност, хуманност и добролюбие“ и орден „Стара планина“.

Любов, усмивка, доброта, уважение и съпричастност към болката на другите. Това са добродетелите, които Донка Паприкова желае обществото и българските семейства да запазят. „Във всеки човек има искрица в сърцето, която е добра. Нека тези работи да поддържаме, а не лошите“, е посланието, което оправя към слушателите на БНР.

„Ето сега на стари години ми се даде колкото искам да работя. Добре, че още съм здрава. Дърветата умират прави, дано и при мен да е така“, си пожелава в края на своя живот Донка Паприкова.

Материалът Милосърдието на баба Донка е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.

Има писатели, за които литературата е сцена. Има и такива, за които сцената е литература. Зад тази привидно клиширана антиметабола ясно се откроява дръзката фигура на Гор Видал (3 октомври 1925 – 31 юли 2012). Той  е от вторият тип писатели. Възприема Америка така, както театралът гледа сцената: какъв е декорът, кой държи прожектора, кой участва в зрелището – и какво остава премълчано. Романите му, есеистиката и словесните му схватки очертават един голям и прост мотив: как Съединените щати мигрират от република към империя и как това променя гражданите, институциите и публичното говорене.

Баща му, Юджийн Видал, е звезда по футбол и състезател по лека атлетика, а след това и треньор и преподавател по авиация във Военната академия в Уест Пойнт, щата Ню Йорк. Нарежда се сред пионерите на американската гражданска авиация по времето на Рузвелт и работи в тясно сътрудничество с Амелия Еърхарт. Краят на 20-те и 30-те години е повратен период за САЩ. Голямата депресия ражда Ню дийл-а (Нов курс), който задвижва модерната федерална държава  – регулатори, социална мрежа и инфраструктура – и ускорява възхода на нови индустрии като гражданската авиация, докато радиото и телевизията превръщат политиката в масов спектакъл и усилват президентската власт. В такава полюсна среда израства и малкият Гор, който започва да гледа на властта като сплав от правила и представление – перспектива, която по-късно заляга в творчеството му.

Майка му, Нина Гор, е бродуейска актриса, известна не само със светските си изяви и с трите си брака, но и като дъщеря на сенатор Томас Гор – най-важният човек в интелектуалното израстване на малкото момче. Гор съзрява под наставничеството на дядо си по майчина линия – магнетичен оратор, популист от стария тип, с чувствителни антивоенни възгледи. Момчето буквално расте в неговата библиотека. Поради влошеното зрение на сенатора внукът чете на глас Римската история на Херодот и Едуард Гибън, както и томовете на Хенри Адамс за ранната американска република. Преглежда официалния вестник на Конгерса и папките на сенатската Финансова комисия. „Бях единственият деветгодишен в Съединените щати, който знаеше какво е биметализъм“,  често казва Видал, като има предвид изсичането на монетите както от злато, така и от сребро. Ранните му спомени са свързани със стъпалата на Капитолия и залата на Сената, където попива речите Хюи Лонг и Уилям Бора, чиято реториката изказва подозрение към изпълнителната власт и защитава гражданските свободи.

В същите години вижда (от) другата страна на демокрацията. През 1932 г. семейството му преминава покрай лагера на десетките хиляди ветерани от Първата световна война, настояващи за предсрочно изплащане на обещаните бонуси. Армията отвръща с кавалерия, танкове и сълзотворен газ, шатрите пламват. През лятото на 1939 г. тинейджърът прекосява Атлантика с гимназиална група. След Париж и Версай посещава Рим, където на Капитолийския хълм „среща“ Цицерон и Ливий – героите от книгите в дядовата библиотека, а на площадите маршируват черноризците на Мусолини. Последвалото „бягство“ към Лондон и отплаването на 3 септември – когато въжетата падат в мътната вода, сирената прорязва въздуха и радиото съобщава за влизането на Великобритания във войната – окончателно закотвят в съзнанието му сблъсъка между класическата мярка и тоталитарната сила. Този сблъсък се превръща в лична и творческа ос на историческо ориентиране. Двата кадъра – бедност и репресия у дома и диктатура в Европа – се сливат в един устойчив скепсис към властта, независимо в каква униформа пристига тя.

По време на Втората световна война Видал служи на Алеутските острови, северната акватория на Тихия океан – мраз, мъгли и williwaws (внезапни студени пориви на вятъра), които вдъхновяват дебютния му роман Williwaw (1946): трезва история, в която войната е логистика и мълчание, а сюжетът – моралните колебания на мъжете в малък кораб, притиснати от природните стихии и дисциплиниращия дълг. Тук се ражда неговата антигероична призма: вълнува се по-скоро как властта действа на съзнанието, отколкото как хората се подчиняват на властта. Фокусът на книгата е не патосът, а амбивалентността, самотата и пропукващият се лед на цивилизацията.

Скоро след това пише The City and the Pillar (1948). Романът скандализира американското общество, което все още живее в следвоенен морален консерватизъм, а откритото говорене за хомосексуалността е тема табу. Критиката замлъква, а издателите се дистанцират. Видал обаче проявява хладнокръвен професионализъм и под псевдонима Едгар Бокс публикува три успешни криминални романа, които го задържат на литературния пазар, докато той тихо усъвършенства занаята.

В началото на 50-те Видал пише сценарии за т.нар. „жива телевизия“ – драматични пиеси, излъчвани в реално време, които изследват морални избори, лични дилеми и социални напрежения в следвоенна Америка. Форматът го дисциплинира: изисква точен диалог, ясна структура и темпо, което да държи зрителя нащрек. Работи с разбирането, че добрата идея оцелява само ако е добре построена.

През 1960 г. Видал превръща големия партиен конгрес, на който се избира кандидат-президент в сцена за политически трилър на идеи. Поставена за първи път на Бродуей, пиесата The Best Man изправя един срещу друг два архетипа: интелектуалец идеалист (политик с принципи и колебания) срещу амбициозен опортюнист (готов на всичко за победа). Между тях кръжат лобисти, компромати и показен идеализъм (публични речи за „висши ценности“, зад които се прикриват големи сделки). Пиесата е едновременно забавна и изобличаваща: разкрива как политиката се прави от характери под натиск и как криворазбрано представеният морал купува гласове.

Паралелно с работата си за театъра Видал започва да пише есета и статии за водещи културни списания като Esquire. Именно там оформя характерен стил: точни наблюдения и хаплив език; глас, който не се колебае да поставя под въпрос национални митове, морални догми и политически елити. Живеейки известно време в Италия, далеч от шумната американска сцена, той се обръща към Античността и написва историческия роман „Юлиан“ (1964), преведен и у нас, – за римския император, който се опитва да възстанови езическите култове срещу настъпващото християнство. Романът съчетава историческа прецизност с философски размисъл за властта, вярата и свободата на мисълта, като му носи признанието на критиката, която го изстрелва на върха на американската литература.

Краят на 60-те идва с двойна експлозия. Романът Myra Breckinridge (1968) проследява историята на транс жена в Лос Анджелис, решена да разклати нормите за „мъжествено“ и „женствено“ чрез игра на съблазняване и власт. Текстът е остра сатира на холивудската фабрика за мечти. Превръща се в бестселър, но е и широко оспорван. Същото лято американската телевизионна мрежа Ей Би Си противопоставя Видал на консерватора Уилям Ф. Бъкли в серия от остри дебати по време на националните конгреси в Маями и Чикаго. На фона на Виетнам, протестите и сблъсъка между поколенията двамата не просто спорят, а задават стандарта на модерната телевизионна полемика. Оттук нататък Видал вече е не само писател, а и разпознаваемо лице на либералната опозиция, а телевизионният спор се превръща в жанр, който майсторски владее.

Началото на 70-те носи серия от неуспехи. Експерименталният Two Sisters (1970) – хибрид между роман и мемоар, смесващ фикция с есе за любов, секс, литература и политика – не намира своя читател, а филмираният Myra Breckinridge (1970) шумно се проваля. За кратко Видал се включва в People’s Party „Народна партия“ – антивоенна коалиция за изборите през 1972 г., която издига д-р Бенджамин Спок (известен педиатър и активист срещу войната) за кандидат-президент, но бързо се оттегля, когато реалната политика надделява над каузата. От това разочарование се ражда An Evening with Richard Nixon „Вечер с Ричард Никсън“ (1972) – колаж от автентични президентски цитати, поставен на Бродуей в самата изборна година. След кратък цикъл представления постановката е свалена от афиша.

Именно тогава Видал се връща към историческия роман. Книги като „Вицепрезидентът Бър“ (1973), „1876“ (1976) и „Линкълн“ (1984) – в превод и на български – не митологизират Америка, а я показват като сцена, на която хората игарят със своите сделки, страхове и амбиции. Линкълн, например, не е представен чрез очакван монолог, а е „изигран“ през очите на своите секретари, генерали и противници – как говори и как решава. Четенето без поучения, с живи герои и ясни мотиви само увеличават тиражите.

През 1977 г. Гор Видал пристига в София, която е домакин на Първата международна писателска среща „Писателят и мирът: Духът на Хелзинки и дългът на майсторите на културата“. Мотото гласи „Мирът – надежда на планетата“. В Парк-хотел „Москва“ се събират 128 писатели от 36 страни. Сред тях са и Джани Родари, Марио Варгас Льоса и Евгений Евтушенко. Срещата има за цел да изгради положителен образ на България в световната културна през късната Студена война. Дотогава българският читател познава американският писател единствено с „Юлиан“.

В изказване за Българското национално радио Гор Видал споделя:

„Винаги съм смятал, че големият проблем в света през последните 300 години е националната държава. Считам националната държава –  така, както е въплътена във всяка позната ни страна –  за грешка. Хората са хора. Групите са групи – било то украинци, бретонци или южняци. Затова си представям свят, в който всяка група е хармонично представена в някакъв световен ред, който по най-добрия възможен начин прави съвместния живот приемлив за всички. Ето това за мен е хуманизъм. Следователно аз не съм центробежен, а тъкмо обратното – центростремителен.“

В края на 80-те и през 90-те Видал се утвърждава като един от най-острите американски есеисти. Големият сборник от 114 есета United States: Essays 1952–1992 му носи Националната награда за документалистика и – по-важното – показва ясно метода му: сваля лъскавите етикети като „национална сигурност“ и „семейни ценности“, за да покаже как често те прикриват други цели; разобличава евфемизми, неясни формулировки и „лъскави“ термини; пази хладна ирония там, където телевизията предпочита лозунги и патос. Тези есета обясняват как работят думите, с които властта си купува тишина.

Атаките от 2001 г. връщат Видал към памфлета. В полемичната си проза авторът засяга познатия мотив: републиката не е застрашена само отвън, а и отвътре – от навика към безкрайни войни, от ерозия на гражданските свободи, от медиен театър, в който страхът е главен герой. В същото време в историческата си монография Inventing a Nation Видал „сваля“ от бронзовите постаменти статуите на Вашингтон, Адамс и Джеферсън (бащите основатели), за да попита: как се опазва републиката от собствената ѝ мечта да е велика?

Портретът, който близките му рисуват, е амбивалентен. Видал е остроумен, изобретателен и възпламеняващ с идеите си, с великолепно езиково умение и необятна памет, но и свадлив, сприхав, понякога невъзпитан, дребнав и труден; винаги изискващ съгласие и покорство от околните, но и срамежлив автодидакт, обичащ алкохола и снобските обноски. Дългогодишният му спътник Хауърд Остин поддържа този труден баланс повече от половин век – рядко партньорство, което позволява на писателя да остане продуктивен. В биографичната книга на Джей Парини Empire of Self: A Life of Gore Vidal (2015) четем за имперско му Аз:

„Нито Хемингуей, нито Фицджералд можеха да напишат пиеса или сценарий, въпреки дарбата им за диалог, който да се чете. Фокнър, чийто диалог е труден за възприемане на хартия, имаше дар за драматургично писане – както в „Големият сън“. Аз винаги съм можел и двете, в което приличам на Торнтън Уайлдър повече от всеки друг и, може би, на Стайнбек. Не говорим за гений, а за многопластовост.“

„Този знаещ, урбанизиран и иронично озадачен глас беше дар за късния XX век и отвъд него. Гневът му имаше значение не по-малко от хумора му. Ежедневните несправедливости на тази голяма сцена на човешката глупост му причиняваха болка. Като пишеше тези есета, той се опитваше да достигне разбиране, дори състрадание.“

„Гор разбираше сексуалността и политиката на пола по начини, невиждани дотогава – и вероятно все още невиждани. Сигурно ще е нужно време, докато културата е готова да ги възприеме.“

„Приносът му към биографичния роман вероятно ще се окаже най-устойчивото му наследство. Той поведе старомодния исторически роман в нови посоки. (…) Заслужава да се отбележи, че през осемдесетте и деветдесетте се появиха поредица биографични романи, много от които (съзнателно или не) отразяват напредъка, който Гор постигна в жанра – готовността му да приеме историческата фикция сериозно и да я поведе в неочаквани посоки. (…) Приливна вълна от биографична проза заля англо-американската сцена през последните десетилетия и Гор остава един от бащите основатели в тази област.

„Гор значеше много за мен и за мнозина други – като писател и човек на идеите. Беше смел участник в политическата сцена, който отстояваше важното за него и излагаше тезите си красноречиво пред широка публика. По природа беше провокатор и наставник  –  и това не бива да се смята за грях. Американската сцена е по-бедна без него, а човек напразно се оглежда за негови наследници.“

Материалът Гор Видал – студеният порив на американската проза е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.