Bulevardi | Мария Касимова-Моасе | Podcast

Днес от мен една суперпрозаична, но показателна истинска случка от последните дни.

Беше през юни 2006. Майка ми си беше отишла напълно неочаквано, а след смъртта й аз като единствена наследница трябваше да се погрижа за нейните собствености. Сред тях влизаше и едно тясно мазе, побрало знайни и незнайни артефакти на няколко човешки живота в семейството, плюс куп други спомени и знаци, загубили значението си заедно с маминия край...

www.bulevardi.bg

Е така е - такива текстове се пишат в началото на лятото. Тогава, когато започнат из мрежата да се появяват първо плахо, а после една след друга снимки на пусти плажове, приятели с усмивки и разрошени перчеми в очите и надути от вятъра якета. После, някъде през юли, идва ред на другите, съвсем летни фотографии - боси крака в пясъка (някои хора така и не разбраха, че това не е най-естетичната част от телата ни, но карай, лятото всичко е по-позволено), студени, запотени менти в пластмасови чаши, залези, снимани през чаши розе, лунни пътеки, мидички по дланите, деца с пояси и беззъби усти, заровени в пясъка членове на фамилията, надути фламинга и разтечени по бузите сладоледи…

www.bulevardi.bg

В средата на октомври се прибрах в България. След шест години извън нея като съпруга на чужденец, с когото бяхме устроили някак битието си отвъд. Цялата система около внедряването на здравни мерки и рестрикции в Европа застрашаваше да ми отнеме възможността да се прибирам в родината, а за мен това не само означаваше реално да спра работата си, но и да не мога да виждам децата си. Знаете, когато става дума за децата, цялата ти перспектива се преподрежда и си в състояние да прекроиш всичките си планове, да се убедиш в съвсем нови намерения или просто да предприемеш действия, пък каквото ще да става.

Ами е така и ние.

www.bulevardi.bg

Вишеград в средата на бунището

Една запечатана съвременна картина на вековната крепост, където братът на Балдуин е коронясан за император

Случвало ли ви се е някой да ви похвали нещо, ама много силно и много искрено да го похвали, вие да тръгнете да го обследвате с голямата кошница и накрая да се окаже, че тая кошница можете да си я нахлупите на главата, защото никаква работа не върши? Случвало ви се е, разбира се.
Аз пък наскоро се вързах на един телевизионен репортаж от разкопки покрай крепостта Вишеград до Кърджали, в който показаха новонамерени оръжия, остриета и дори защитна бойна метална маска. Преди този репортаж по-рано бях попадала в интернет на видеоклипче, промотиращо тази археологическа забележителност като по-малко известно, но много интересно място за туристически посещения. В рамките на минута и нещо известният археолог Николай Овчаров, докато вървеше покрай внушителна полуразрушена средновековна стена, разказваше как на това място се водели исторически битки, как в подножието на вишеградската крепост Хенрих, братът на пленения и убит от цар Калоян император Балдуин научил за трагичната му смърт и как целите Източни Родопи векове се управлявали именно оттук. В клипа имаше няколко кадъра към язовира, който се намира под върха, където се е издигал някогашният замък, наоколо се виждаха зелени поляни, синьо небе и причудливи каменни останки. Археологът каза още, че (след като бъде напълно разкрит и проучен), този обект ще стане бъде поредният бисер в короната важни исторически паметници на югоизточна България, наравно с “Перперикон”, село Татул и храма на Орфей. Нямам никакви основания да не му вярвам, още повече, че от безкрайните си пътувания из България знам как у нас почти под всяко възвишение се крие неразровена археологическа находка. Затова и на своя пътешественическа глава решавам да видя лично вълшебния Вишеград, намиращ се само на четири километра от Кърджали.

Речено - сторено...

www.bulevardi.bg

По следите на едни истории и техните автори, напълно забравени днес

Наскоро се разрових в мазето на семейната вила. Тя е от тези къщи, дето едно време родителите ни ги строяха с невъзможни лишения и мисия да ни оставят “нещо стабилно”. Тъй като през социализма нищо не се хвърляше, понеже никога не можеше да си сигурен, че няма един ден да ти потрябва, навлезлите в неактивна употреба вещи биваха командировани първо в мазето, а после на вилата. Вилите бяха онези буфери на семейния бит и история, където се съхраняваха родовата памет и нейните сантиментални артефакти. Там, където моите родители построиха неголямата си вила, разбира се, първо имаше бараки. Бяха две, с малко коридорче в средата. Беше ги строил дядо ми по майчина линия, бяха сухи, топли и… натъпкани с всякакво предметно съдържимо - юргани от петдесетте, миниатюрни ракиени сервизчета, огледалца и стари ножчета за бръснене, тежки бюфети със стъклени витрини, зверски неудобни разтегателни дивани, кушетки, гардероби с вид на партизански монументи. С годините и постепенното ми влизане във власт на имота процесът на разчистване беше повлякъл към сметището почти всичко. Първо си отидоха тежките комунистически мебели и завивки, след тях дребните, грозновати сервизчета, металните комплекти прибори за хранене с надпис МВР, ножчетата, а накрая и самите бараки. Тъжно - нетъжно, животът трябва да се освобождава от предметността, за да отваря място за дишане. Пък и всяко поколение си носи своите нещица, които също един ден ще полетят към поредното сметище на новите хора.
Това, което никога не изхвърлихме обаче, са книгите...

www.bulevardi.bg

Наскоро напуснахме един апартамент, в който живяхме под наем. Не ни понесе нещо центърът на София с мръсния си въздух, разнебитените тротоари и съкварталците с прещипани от лошо настроение физиономии, които по-скоро биха се изпарили от лицето на земята, отколкото да ти кажат добър ден. Както и да е, това са още поне три теми, по които мисля да говоря, но не сега. Сега друго имам да кажа. И то започва с това напускане.

www.bulevardi.bg

На осми март тази година и аз бях на ресторант. Поводът - рожденият ден на съпруга ми, който празнуваме в тесен семеен кръг, но навън. Съвестно се бях обадила два дни по-рано да резервирам маса, сигурна, че точно на този ден напливът ще е огромен. Според обявените противоепидемични мерки залата трябваше да работи на половина от своя капацитет и съответно да се вмъкна в тези специални 50% също ми беше важно. Знаех и че след дългото затваряне преди това на всеки да му е залипсвало да излезе да хапне сред хора. Не очаквах обаче, че ще се окажем гости в претъпкан ресторант, в който буквално нямаше и един свободен стол. Сигурно е излишно да казвам, но разстоянията между масите си бяха точно такива, каквито ги знам от създаването му. Изобщо, станалата вече епидемична класика - има някакви мерки, ама зад тях има и други и всички тихичко знаят това.

www.bulevardi.bg

“Най-високият резултат от образованието е толерантността.”
Сетих се за тези думи покрай последната седмица, в която дъвчем един задочен и неосъществил се разговор между уважаван професор и неговата успяла студентка. Не смятам дори да спомена имената на участниците в тази виртуална драма - от посочването и конкретиката често се стига до един яхниен битовизъм, от който никой няма полза. Много по-важно ми се струва да си вдигнем малко главите от ухаещите на надомни караници паници, да спрем да движим поглед по оста “низко - високо” и да се огледаме. Винаги съм била сигурна, че по-добрата видимост се постига не с вирване на нос или забиване на чело в земята, а с любознателно въртене на очните ябълки във всички посоки. Важи не само за безопасното каране на автомобили и движението по повърхността на земята. Важи и за онези многопланови повърхности, които, предполага се, носим в умовете си. Затова и днес посвещавам този текст на темата за учителството. С цялото лично уважение, което изпитвам към десетките учители в моя живот, появили се волю или неволю на пътя ми и озарили с душите си мрачните петна на укрепващата ми човешка същност.

www.bulevardi.bg

С това свое произведение Хари О’Нийл доказа, че светът има остра нужда от работата на модерните артисти, които не правеха нищо друго, освен да измислят нови светове.

Из “Чудна лятна нощ” от Яна Борисова


Понякога пишем разни неща, за да убеждаваме другите да мислят като нас. Но само понякога. Смисълът на моята работа, на журналистиката, такава, каквато си я представям и каквато се опитвам да я упражнявам толкова години и с истинска любов, е просто да пробужда мислене. Това се опитвам да правя. Да подлагам на съмнение. Да обръщам нещата. Така се надявам, че покрай мен и и другите ще го направят. Така заедно ще работим за установяването на критическото мислене.

www.bulevardi.bg

През 1992 година бивш бос на мафиотската организация Camorra казва пред разследващите органи следното: “Не се занимавам с наркотици. Сега имам друг бизнес. От него се печели повече при по-малък риск. Нарича се “боклук”. За нас боклукът е злато”.
Знам, че ви е трудно да си представите как така пластмасовите кофички, сламките и бъркалките, памперсите, торбичките, опаковките от вафли, тубите, разбриданите мокети, изпотрошените микровълнови, ръждясалите перални, разпарчетосаните бебешки колички и епидемичните маски, дето ни се мотаят ежедневно я в краката, я в реките и язовирите, от които пием вода, са злато, ама си е факт. Знаят го както големите мафиоти на Италия, така и българските им партньори. Най-малкото, защото са в тесни колегиално-търговски взаимоотношения, при които нашата земя функционира като тяхно евтино сметище. Ако не сте наясно как така боклученият бизнес е толкова печеливш, нека ви дам най-простата схема за успеха му.
Аз в лицето на предприятието Х произвеждам някакви тонове отпадъци, сред които, да кажем, и много токсични. Според законите в една цивилизована и правова държава тези отпадъци трябва да се разпределят на съответните места, където да се преработят, за да не замърсяват, тровят и пречат. Част от тях, разбира се, могат да се рециклират. Пак в развитите страни има създадена сравнително добра и работеща организация това да се случва, като услугата естествено струва пари. Така аз като предприятието Х плащам на държавата примерно 100 лв. на тон от моя боклук. Да, но в един момент при мен идва фирмата У, която ми казва, че може да изкупи целия ми боклук само срещу 10 лв. на тон. Разбира се, че плесвам с ръце от икономически просперитет, плащам на фирмата У дължимото и повече не му мисля. Не ме интересува нито дали тя е извозила отпадъците ми при нужните условия, нито къде ги е закарала, нито дали ги е разпределила по тип и качество или пък ги е рециклирала. За мен е важно, че в двора си вече нямам боклук, при това на десеторно по-ниска цена от тази за държавата с всичките й такси.

www.bulevardi.bg