По междуселските пътчета на Франция може често да се види един странен знак. Представлява правоъгълник с размерите на капак от кутия за обувки, върху който е нарисувано широко отворено око. Не си представяйте някакъв институционално изработен знак в бяло и синьо – него го няма в нито един закон за движение по пътищата, нито пък в административната система от приети и утвърдени визуални послания. Бих казала даже, че като символ е твърде наивистичен, защото окото е изрисувано с толкова щръкнали, несъразмерни и подредени горни и долни мигли, че все едно е извадено от момичешка рисунка на принцеса. Фонът е леко розовеещ се, зеницата е синя, а най-отгоре пише или “солидарни съседи”, или “будни съседи”, или “будно общество”. Знак, направен от хората, не от институциите.

www.bulevardi.bg

Скоро отново ще бъде модерно да си възпитан.

Всеки път, когато имам обучения по социален или бизнес етикет и умения за общуване, казвам на участниците това. Наистина го вярвам. Те – не толкова, съдейки по леко повдигнатите им вежди и съчувствени усмивки. То и как да е иначе – във време, в което министър-председателят ти дори не счита за необходимо да обяснява просташкия си език и си го ползва със здраве, където намери за добре, няма как да живееш с идеята, че възпитанието се приема за стойност.

www.bulevardi.bg

Онлайн чат. Човек с никнейм Nike пита “Тия поемат ли го?”. Слага смеещо се до сълзи емотиконче. Отговаря му Кико Чепа: “О нз брат…даже нз кои са и защо я имам тая във фб.” Nike, отново: “Аз имам тая Патриция, но същия случай”. Профил с име Cobra 2 дава свой отговор на въпроса на Nike за “поемането”. Cobra 2: “Не съществуват такива дето не го поемат”...

www.bulevardi.bg

Наричам ги “моите момичета”. Четири прекрасни жени, които – сигурна съм – бихте се радвали да познавате лично. Срещнах ги през март, точно когато стояхме залостени у дома. Свърза ни един проект, в който изключително силно вярвам и по който работя. Създаден е от асоциация „Анимус“ и е предназначен, след всички истерични, объркани и непродуктивни крясъци около Истанбулската конвенция и темата за насилието над жени, да върне нещата в един нормален, човешки разговор. Поканиха ме да работя с няколко жени, които са готови да говорят публично за насилието, от първо лице. Така, както им се е случило. Моята задача е да дам най-доброто, което знам и мога, за да им помогна в тази комуникация. Да бъдат достатъчно емоционални, но да държат юздите на чувствата си под контрол. Да бъдат искрени, но да не допускат някой да манипулира мислите им. Да превъзмогнат обичайното притеснение около темата за насилието, особено у тези други, които са го преживявали на свой гръб, и да говорят за него конструктивно. Полезно. Честно. И, разбира се, вдъхновяващо. Пред един, десет или хиляди човека.

www.bulevardi.bg

Тази история все не я разказвам. Или а претупвам. Винаги съм била готова да си споделя целия живот, с най-срамните или трудни епизоди от него, но ето тази толкова важна част, не. Защото основният герой в нея ми е дъщеря. При това днес тя е вече млада жена, която има своите права над същата част от общата ни биография и аз, разбира се, донякъде се съобразявам с неудобството й да бъде обсъждана. Сега обаче мисля да не се съобразя чак толкова. Защото всъщност историята на моето дете е история за това как в този живот смисълът е да правим каквото трябва, за да стане което е по-добре. И тя ще разбере…

www.bulevardi.bg

Имахме една съседка по вила, леля Маринова. Работлива и сладкодумна жена, често идваше да си почива на нашата тераса, където кафето беше консуматив и вървеше със задушевни разговори по общочовешки теми. Била съм на двайсетина години, когато един път бъбренето се завъртя около това колко трае животът и кога започваш да се чувстваш извън него. Разбира се, че темата беше на светлинни години от нещата, които ме вълнуваха тогава. Днес обаче, след поредното ми двуседмично пребиваване в България след четиримесечен период на изолация извън нея, една реплика от онзи разговор изневиделица изскочи в паметта ми. “Идва един момент – каза тогава леля Маринова – в който твоята пътека става все по-тясна, а това, което се случва наоколо е все едно седиш и го гледаш от прозорец.”...

www.bulevardi.bg

От една седмица съм вкъщи, в София. Да се прибереш у дома винаги е приятно, независимо какво заварваш там след четири месеца принудителна изолация отвъд границите на страната си. Хубава е София през ранното лято – навсякъде мирише на липи, дъждовете са топли и кратки, а след тях във въздуха се носи нежен аромат на чай и облаци. След стоенетно вкъщи хората са се разщъкали навсякъде с усърдието на мравки, закъснели с природните си графици. Животът се опитва да компенсира пропуснатото от пролетта и го прави на почти опасни обороти. Празнува се истерично, с карнавален инат, ресторантите и баровете са пълни като за последно, а задръстеният от автомобили път за гръцките плажове е най-неоспоримото доказателство, че у нас празникът винаги ще бъде по-важен от разума...

bulevardi.bg

ep. 04 | Нещата и животът: За маските и хората

Спонтанен репортаж от едно двудневно пътуване от Франция до България

Днес е един малко по-особен репортаж. Ще ви предавам почти директно, макар че ще го четете индиректно – какво се случва по време на моето пътуване от Франция – там, където понастоящем живея – до България. Пътуването ще се осъществи в два дни, тъй като самолетът ми е много рано утре сутринта на 23 юни и нямаше как – трябваше да си взема и билет за влак и хотел, където да преспя на летището. Прецених, че не е време да се разхождам из Париж, така че ще остана на летището. В момента часът е два, двайсет и втори юни, намирам се на гарата на град Поатие, откъдето ще тръгне моят влак. Вътре свети от чистота, не е възможно да влезеш без маска, въпреки че вътре по коридорите има хора, които се движат с маска под брадата си или изобщо без маска, спазва се дистанция, не можеш да седнеш до друг човек на място. Всички заведения, с изключение на едно-единствено за напитки и храна, при това изцяло пакетирана, само то е отворено. Сега очаквам да видя какво ще се случи във влака и оттам също ще направя следващия си запис.

Вече на перона. Самият той е чудесно разчертан така, че да не се засичат двата потока на пристигащи и заминаващи. Има също разчертани кръгове, в които да застават хората, така че да могат да спазват дистанция помежду си.

Два часа по-късно вече съм на летището. Не посмях да записвам във влака, защото имаше доста хора, а тук не е обичайно някой във влака да притеснява останалите, като говори по телефон, пък всичко се чува. Трябва да ви кажа, че всички във вагоните бяха с маски. Факт е обаче, че хората седят по седалките така, както седяха и преди пандемията и особената ситуация. Така че разстояние между тях няма, ползват се абсолютно всички седалки и влакът беше забележително пълен, макар и не препълнен. Продължавам нататък, в момента вече съм на летището, където целият персонал е с маски, забелязвам, че има тук-таме из фоайетата диспенсъри за дезинфектанти. Ще видим как ще се развият нещата по-нататък, доколкото разбирам, няма шатъли, така че до хотела трябва да стигна с нещо като градски транспорт, с такси или с юбер, но фактически това не ме притеснява. До след малко, ще се обадя отново от хотела.

Включвам се отново, защото съм изумена колко малко хора може да има на такова огромно и по принцип доста претоварено летище, каквото е това в Париж – “Шарл дьо Гол”. Може би в момента сме пет човека, които чакаме за влакчето до другия терминал. Хората стоят на разстояние един от друг, дори се изчакват да излязат тези, които вече се возят във влакчето, за да могат да влязат новите. Така че нищо вече не е такова, каквото аз си го спомням отпреди четири месеца. Поне що се отнася до европейския режим на пътуване и това, с което бяхме свикнали.

Вече съм в автобуса към хотела, който е градски автобус. Спира като всички градски автобуси на малка автогара на летището. Това, което ме изненада, е, че в момента няма билети за автобусите, всичко е безплатно с оглед на това хората да могат да си свършат работата и да се придвижат от летището към Париж или към съответните хотели, които обслужват и тези автобуси в момента.

И така, в хотела. Шумът, който чувате, е отвън. Когато затворя двата прозореца – два двойни прозореца – не се чува абсолютно нищо, въпреки че самолети прелитат. Аз съм от около половин час в стаята и вече видях около два или три самолета, което е ненормално малко за летище като това в Париж – едно от най-големите европейски летища. Иначе в хотела не мога да кажа, че съм изумена от спазването на мерките. Във фоайето чакаше прилична група младежи без маски, никой не им направи забележка. Иначе хората, които работят на рецепцията, са отделени със специално плексигласово стъкло от нас, останалите. Така че в този случай нещата са добре. В самата стая всичко изглежда доста чисто и добре подредено. Аз, когато пътувам така, никога не взимам скъпи хотели. Напротив – гледам да е малък, близо до летището и евтин. Така че в “Премиер клас хотелс” въпреки голямото и тежко име всъщност живееш в една малка стая с баня, подобна на каюта. Въпросът е обаче, че е изключително чисто, доста поддържано, навсякъде има табла, на които пише какво и как се препоръчва да правиш, за да се опазиш от коронавирус, включително как да кихаш, дали да се ръкуваш, колко често да си дезинфекцираш ръцете и така нататък. Продължавам утре с този така разтеглил се във времето репортаж с реалната обстановка на летището, когато, надявам се, ще мога да се кача на българския самолет и да се прибера. До скоро!

Добро утро! Кратък първи репортаж в деня, в който трябва да хвана самолета за България и да се прибера. Приятен и сравнително тих хотел. Сутринта ползвах своето право да имам закуска – малка зала, в която отново всичко е организирано така, че хората, които влизат в залата, и хората, които излизат от нея, да не се засичат. Няма никаква храна, която да трябва да взимаш с ръце без прибори. Така че всичко е пакетирано освен хляба и кроасаните, които взимаш с ръкавица и щипка. Засега е това, очаквам да видя какво ще се случи на самото летище и на терминала.

Вече в самолета. Посрещат ни стюардеси и стюарди с маски, водата ни чака на седалките, всичко минава много добре и бързо, може би просто защото няма много пътуващи хора. Ще видим как ще бъде нататък, самолетът е малък, с два реда двойни седалки.

И така моето пътуваме завърши. В момента чакаме паспортна проверка. Мога да кажа, че доста добре е организирано всичко на летището на пристигащи. Хората са разделени, първоначално има медицински преглед – бързо измерване на температурата. Организирано е добре, в няколко потока, така че хората не се бутат и има достатъчно хора, които припомнят да се спазва дистанция от един метър. След това има специално организирани места, на които хората, които ще останат под карантина, записват адресите, на които казват, че ще бъдат. Предаваме декларации, които подписахме в самолета, че нямаме симптоми на КОВИД-19, че пътуваме на собствен риск и отговорност и още няколко такива неща. Предадохме ги на местните власти. Какъв е поводът за пътуването също е една от точките, които трябва да се попълнят. Така ме мога да кажа, че всичко за момента върви много спокойно и добре организирано. Работят четири гишета, което е сравнително достатъчно за малкия трафик в сравнение с предишни години.

Вече у дома, ден по-късно.

След излизането ми от летището доброто впечатление, което бях придобила от организацията при пристигане, полека започна да се спихва. Нищо изненадващо – нали ние все така правим нещата, че да са наполовина – от законите, през магистралите та до управлението на кризи като тази с КОВИД-19.

Таксиметровият шофьор, който ме взе от летището, смяташе, че маските са “тъпа работа”. На таблото му беше написана онази мъдра мисъл, че били, за да мълчим. Попитах го дали маската е, което би му попречило да говори и да протестира. Не ме разбра. Вместо това разви обичайната конспиративна приказва, в която всичко това е измислица, а ние сме хамстери в зловещ експеримент. Попитах го кой има интерес от подобно нещо, каза, че “еба ли му майката”. Нататък предпочетох да не задълбавам, защото разговорът щеше да прелее в нескончаем монолог, от който вече истински ми става лошо. И който, знам си, няма как да завърши с признаване и зачитане на аргументи, затова и воденето му е безсмислено. Дипломатичното ми мълчание логично беше прието като някакъв вид съпротива и неубеденост, затова и скоро захвърчаха стреличките на дебелашкия хумор с претенции за иронизиране и черната маска на моето лице стана неин обект. Шофьорът на таксито каза, че съм била женски, ама… така, нали… страхлив Зоро. Сетих се, че това за страхливите с маските го бях чула от премиера неотдавна. Ето как овластените дават право на неовластените публично да наричат хората, които се грижат за здравето си и това на околните, предпазвайки ги, страхливци.

Впоследствие навън из улиците на София видях това, което очаквах. Обществото класически е разделено на две и относно новото връщане на мерки. Едни носят маски и по празните тротоари, други пък демонстрират криворазбрана гражданска “смелост”, като не носят нищо. Като си помислих, че вероятно и ръцете си не мият, за да се почувстват дисиденти, ми стана страшно.

Но не толкова страшно, колкото вечерта, когато чух новините. Според поредно обществено проучване цели 45 процента от българските граждани искат на върха на държавната управленческа пирамида да застане… диктатор. Те не го наричат така, разбира се. Но са посочили, че желаят този ръководител да не се съобразява с Народното събрание. Нека им обясня! Народното събрание е съставено от депутати. Депутатите са хора, които ние, гражданите, избираме, за да ни представляват и от наше име да защитават интересите ни, като създават закони и следят изпълнителната власт да ги спазва. Да поискаш да имаш първи човек в държавата, който да НЕ се съобразява с парламента, означава, да искаш този човек да не се съобразява с нас, гражданите. Такъв човек си има име. Тиранин. Диктатор. А формата на управление на една държава, водена от диктатор, е диктатура. Така че почти половината от българските граждани искат да са ръководени от тиранин, да са тъпкани. Не знам дали ще ми повярвате, но за първи път в съвременната обществена история чувам гражданите на една избрала демокрацията (по принцип) държава, след 45 години социалистически тоталитаризъм, да искат да са нечии слуги. Нечии плебеи. Нечии роби.

От това вече ми стана страшно. Защото това с КОВИД-19 в някакъв момент ще стане история. Ще отмине все някак, все някога. Но маските няма как да запушат една уста, когато тя никога не е произнасяла и стон на съпротива. Опустошителното мълчание в гражданската съвест не е заради маските. То е заради онези четиридесет и пет процента родени да бъдат роби. Със или без маски, за съжаление те ще си останат такива. Защото това не е временно епидемично състояние – то е манталитет. Когато той е изтъкан от страх, сляпото подчи

Няма да им говоря за социални и политически неща другия път! Ей това си виках миналата седмица, планирайки какво да коментирам тук на глас днес. За морето ще приказвам, за лятото, за почивките. Имам си и списък с интересни хора, сами по себе си цели вселени, за които да ви разкажа. Пък и малко да помълчим по разни разбридани от обговаряне теми, малко да съзерцаваме, малко да ни е тихо някак в този безспирен обществен брътвеж.
Ами… не би!
Такова обществено крещене ни е заляло, че нямаме възможност да чуем мислите си. Всяка сутрин получаваме свежа доза дубайски хумор с елементи на лично мачкане на мъжки правителствени ризи. Резултатът от това е едно всенародно очакване на новия епизод от сериала, вече без грам усет, че цялото това нещо всъщност е чалга политика, която пряко ни засяга. Покрай коронавируса пък крясъците са толкова разнопосочни, че всеки чува това, което го устройва. Резултатът от това масово крещене е един четиридесет и една годишен мъж, който си отиде след къмпинг и с убеждение, че “такова животно като КОВИД-19 нема”. И един запис се появи на хоризонта. Там пък премиерът или някой, който звучи като него, обсъжда важни политически и обществени неща с език, достоен за улична разпра. Не че сме изненадани, разбира се - стилът на говорене е пряко зависим от броя и вида на прочетени текстове. Хайде, виках си, и това ще мине, няма смисъл и аз да се включвам в хора. Ама и то не мина и замина. Появиха се снимки - спящ премиер, чекмеджета с пари, пистолети на нощни шкафчета. Върхът в цялото това безумие беше и нарочната пресконференция от вчера, където коскоджамите и министър-председател обяснява публично и в обкръжението на цялата си свита колко е клет, набеден и горък. И как президентът по цял ден виси с две пръстчета връз дистанционно на дрон, с който следи от метър разстояние премиера. Селска идилична приказка, от Елин-Пелиновите! Възрожденска драма от типа “въх, уби ма”. При това съпроводена с бурни ръкоплещения на определени премиерски реплики - нещо, което истински ми припомни пионерските ми години и дружинните ръководителки, които бодро даваха команди кога и по колко да се аплодира…
Е, седмицата ни определено не мина в ползотворна и съсредоточена тишина. А имаме нужда. Не толкова ние, обикновените хора, колкото онези, които ни крещят глупости в ушите, защото публичните им позиции им дават това право.
Не знам за вас, но лично аз се уморих.
И искам да чувам гласа си, мислите си, себе си.
Затова днес, на фона на всички пулсиращи децибели, аз ще ви говоря за стойността на мълчанието.
Имам дъщеря, която се роди практически без слух. Покрай нейното отглеждане разбрах, че мълчанието има много и различни същности. То може да е съгласие, но може да е протест. Може да е нежелание за споделяне, но може да е красноречив начин именно да споделиш. Мълчанието е злато, но не и когато имаш нужда от по-обикновени и по-делнични неща, например от доказателства, подкрепа или протест. Мълчанието може и да е протест. То противостои на бърборенето, на дудненето. Мълчанието може да е и класа. Да замълчиш тогава, когато се очаква да крещиш, е комуникационен трик, който, ако е преценен добре, може да те върне отново във високите орбити.
Да се върна обаче на моето дете. Да, докато другите деца проговаряха, моето мълчеше. Побираше света изцяло през очите и тялото си и дори не подозираше, че в него има и звуци. Реагираше с изражения, противопоставяше се с плач, радваше се със смях. Иначе мълчеше. Нямаше арсенал от думи, защото просто не разполагаше със знанието за съществуването на такъв код. Аз като обичащ езика и определено говорещ човек приех мълчанието и глухотата на детето си за предизвикателство. За подхвърлена ръкавица от съдбата, която искаше да ме научи да ценя и разчитам моментите на нечия тишина. Така постепенно разбрах каква е стойността на думите. Осъзнах, че в едно струпване на гласни и съгласни звукове сме събрали представите си за най-различни неща и категории. Д, О, Б, Ъ и Р правят думата добър. Това е хубава дума, за хубаво качество. По същия принцип обаче са създадени всички думи - от струпване на звуци, чието общо звучене изразява условното име, което ние, хората, сме избрали за отличително. Моето дете нямаше как да подозира за този древен човешки заговор - езика ни, базиран на звуците, които можем да издаваме. И аз като чуващ човек смятах, че след като не владее лексиката, не познава и същността. Ами не е вярно.
Години след като детето ми влезе в света на чуващите хора благодарение на съвременната медицина и кохлеарния имплант, точно от него разбрах, че мислите, логиката и причинно-следствените връзки, както и емоционалността са нещо, което съществува и в мълчанието. Дъщеря ми ми разказваше някакъв свой детски спомен и какво си е мислела в момента, в който той се е формирал. Била е на две години и малко, но не само е изпитвала яд, възторг, самота, радост или недоволство, но и тези нейни чувства някак са се разписали в паметта й като логически, езикови конструкции. “Когато онова дете ми счупи играчката, си мислех колко е тъжно, че то не може да й се радва, защото предпочита да я счупи”, ми казва моята пораснала дъщеря, а аз оставам безмълвна и с чувство за вина, че тогава, някога, съм определяла мълчанието й само като недъг, като липса на възможност за говорене и мислене. Колко съм била ограничена в представите си само! И колко мъдър е животът, който винаги ти предлага да изживееш това, което може да ти открие неоткрито знание. Така през моето нечуващо дете аз осъзнах скритата сила на мълчанието. Думите в тишината.
Да изляза малко от домашните си примери обаче. Миналата седмица министър-председателят на Канада Джъстин Трюдо беше запитан от журналисти какво мисли за поведението на Доналд Тръмп, когато пътят на последния беше разчистен със сълзотворен газ от демонстранти, за да може американският президент да позира пред медиите с Библия в ръка, също безмълвно. Трюдо отговори на този въпрос с 21 секунди пълно мълчание. Мълчание, в което имаше повече смисъл, отколкото в която и да е изказана дума. Мълчание, което пряко кореспондира с ПР трика на Тръмп да забърше имиджа си, размахвайки Библия като индулгенция. Ето така безличното, позьорско мълчание на един беше оценено, подиграно и буквално смачкано като нелепо от едно друго мълчание. Мълчание, пълно със смисъл и неизречени на глас неща, които... всички разчитаме. За такова мълчание обаче не е достатъчна само храброст. Трябва и ум, за да можеш да вложиш в него точния смисъл. Иначе… ами иначе мълчиш кат пукал, както се казва у нас. Всъщност знаете ли какво е пукал? Това си е чисто и просто бухал, по народному. Пукалът се пули, но не защото не знае какво да каже, а за да отвори очите си в тъмнината и да види възможно най-добре всичко. Затова и пукалът мълчи - трябва да се концентрира в научаването и изучаването на видимото, а и на невидимото. Говоренето идва след това. То е следствие от тихото съзерцание и логичното подреждане. Именно мълчаливото наблюдение е спечелило на бухала пукал славата на мъдрец.
Бъбривци сме си ние. И не че е лошо да говориш - лошо е да говориш, когато нямаш какво да кажеш. В този смисъл и смехотворната пресконференция от вчера, когато цялата държава трябваше да слуша за душевните трепети на първия министър, да съчувства на човешкото му неудобство да е сниман, осмиван, критикуван и мразен, си беше едно лошо говорене. Вместо това тук трябваше да се мълчи. Да се стимулират съответните институции да си вършат работата, докато министър-председателят се грижи за държавни дела, не за това дали го снимали полугол и дали хърка. Ами нас не ни интересува дали хърка. Интересува ни дали толкова си е повярвал, че наистина приема държавата като негова губерния, нас - като лични негови подданици, а журналистите - като миманс, който трябва да ръкопляска. Само че до подобно отличаване на важните от по-малко важните реалности се стига точно след мълчание. И им се отговаря с едно друго мълчание. Мълчание, породено от чиста съвест, от спокоен сън, от открито чело.
Сега, когато аз лично изговорих толкова много, със сигурност ще се намерят гласове, които да ме попитат защо аз не се изразявам с мълчание. Веднага отговарям - защото съм си избрала професия, в която оръдието на труда е говоренето. Но за да стигна до това да кажа нещо на глас, се е налагало доста чесове преди това да прекарам в мълчаливо събиране на доказателства и мислене. Така са ме учили по-големите от мен в професията. Това изповядвам и днес, когато съм се убедила, че наистина понякога, когато мълчиш, крещиш. Толкова мъдро и точно го е казал Цицерон, не аз. Предполагам, че защото и той е знаел кога, къде и по какви причини е по-добре просто да се стои в тишина.
Така че хайде малко да спихнем децибелите. И да утихнем, за да се чуем. И за да помислим. След това, убедена съм, ще действаме далеч по-смислено. Шшшшшт…

Аз съм Мария Касимова-Моасе, а това е подкастът “Нещата и животът”.

“Хайде да предположим, че Бог е черен! Какво ще стане, ако отидем на Небето и през целия си живот сме се отнасяли към негъра като към по-долен от нас, а се окаже, че когато погледнем нагоре към Бог, той не е бял? Какво ще му обясним?”

Това така красноречиво предположение принадлежи на Робърт Кенеди. Самият той е един от най-отявлените защитници на равноправието между белите и чернокожите хора, посветил цялата си политическа и обществена дейност на тази идея. А е бял, от добро и проспериращо американско семейство, с брат президент. И говорим за 60-те години на миналия век…

Сега да се върнем в нашето “днес”. То се намира на близо 60 години разстояние от времето на Робърт Кенеди и онази прословута реч на големия Мартин Летър Кинг, водещата фигура в Авроамериканското движение за граждански права, I Have A Dream, “Имам една мечта”. За тези шейсет години Америка постигна доста в борбата си срещу расизма. Всичко постигнато обаче се оказва крехко, недостатъчно и доста лицемерно, когато някой “не може да диша”, защото е черен. “Не мога да дишам!” бяха думите, с които един мъж в разцвета на силите си, но с “неправилния” цвят на кожата, се опитваше да спаси живота си, затиснат от полицейско коляно. Не успя. Джордж Флойд издъхваше цели осем минути и четиресет и шест секунди. Знаете ли с коя песен се конкурира това време? С “Дете на времето” на Дийп Пърпъл. Sweet child in time - една от най-силно възпяващите хуманизма балади в съвременната световна музика - трае мъничко повече - около 10 минути. Намирам това “съвпадение” за особен знак. Знак, че нещо объркахме по пътя. Че се върнахме назад. Толкова назад, колкото дори през 1970-та година, когато е създадено парчето, едва ли някой си е представял. Сладките деца на времето трябваше да разпознаят линията между доброто и злото. Трябваше да видят слепия, който стреля на посоки по света и да не склоняват глава пред хвърчащото му олово, защото това означаваше покорно да очакват рикушета. Рикушетът, който да ги убие.
И рикушетът наистина уби. Уби Джордж Флойд. Но заедно с него уби и излюзиите, че живеем в един толерантен свят, където човеците се съпоставят според човечността си. Не живеем в такъв свят. Не само в Америка, но и тук не живеем.
Хайде сега да се огледаме ние си, българите. И да премерим нашия си, локален расизъм.
Спомняте ли си откога не сте виждали хора с черен цвят на кожата в България? Аз си спомням - от детските ми години, когато към Студентски град в София ежедневно пътувах в автобуса заедно със студенти от Африка. С демокрацията и политическите промени те изчезнаха, а в маломерния роден пейзаж полека-лека “различният” по външен вид започна да става подозрителен, защото беше непознат.
Имах осиновена братовчедка, която беше мулатка. През 70-те години на миналия век, дори в провинциален град като Бургас, където живееше семейството на чичо ми, това не беше “чудо голямо”. Да, след братовчедка ми се обръщаха на улицата, често молеха да й пипнат къдравата коса, но всичко това се случваше просто с чистосърдечно любопитство, не с погнуса или омраза. Вероятно, за да ме предпази от детски прояви на расизъм, въпреки че хората не се раждат расисти, а стават такива, баба ми разказваше приказка за американчетата Джими и Джеки. Джими беше бяло момченце, а Джеки - чернокожо. Разбира се, в историята на баба всички в училище се подиграваха на Джеки, заради къдравата му коса и големите му устни. Той обаче се оказваше единственият, осмелил се да скочи в океана, за да спаси давещия се Джими. И така накрая на приказката двамата ставаха първи приятели, а баба завършваше с поуката, че не е важно как изглеждаш и откъде идваш, а колко си човек.

Колко сме човеци днес?

Мога да ви кажа в цифри. Според европейско проучване относно дискриминацията в Европейския съюз от 2018 година 21 % от българите нямат нищо против детето им да има връзка с чернокож. Само 21%. За сравнение, в старите европейски демокрации този процент е около 64. Расисти сме не само спрямо чернокожите, които у нас все още често наричаме с обидното по цял свят “негри”. Двайсет и седем процента от българите не биха се възпротивили, ако синът или дъщеря им е в любовни отношения с азиатец. Виж, към евреите, сме по ”толерантни” - там положението е почти 50 на 50. Вероятно това странно предпочитание идва от един друг напълно безпочвен, но устойчив мит - че евреите непременно са богати, защото били владеели света…

Да продължа още малко със статистиката. Според данни на института “Отворено общество” от 2012та година цели шейсет процента от българите са съгласни да работят с чернокожи и азиатци (китайци и виетнамци), но само ако те са им подчинени или са чистачи във фирмата им.
Да погледнем нещата и без статистика. Как наричаме у нас чернокожите хора? За “негър” вече казахме - то ние и бисквити с име “Негърче” имахме в магазините. А другите? “Чернилка”? “Мурзилка”? Дивак? “Печка”? “Маймуна”? “Слязъл вчера от клона”?… Ползваме и разни други речеви конструкти от типа “аз съм малко расист”… което звучи като “аз съм малко бременна” - или си расист или не си, защото кое му е малкото на расизма?! Мразиш ги, ама няма да ги убиеш, може би… Имам и още едно любимо обяснение в “нерасизъм” - “не, че съм расист - даже имам приятел негър, ама…” Не знам защо това така специално “приятелство” следва да се изтъква като аргумент в полза на антисегрегацията, след като самото му позициониране като довод го вади изобщо от идеята за нормалност. Един вид “то не е нормално да сме приятели с черни, но въпреки това аз имам такъв приятел, ама…” Дааа, това АМА…!
“Нямам нищо против чернокожите, но посочи ми един учен чернокож от древността!”, казва ми веднъж една прозрачноруса българка с претенции за широкоскроен човек. За да отговоря на това нейно нефелно предизвикателство, трябва да я разведа в цялата история на Африка и нейната култура, като обърна особено голямо внимание на европейските колонизатори. Като че в българската история бъка от учени в древността! Тя обаче, тънейки в собствената си безпросветност, има самочувствието от неговата тъмнина широко да осветлява мнението си и да го слага на масата като меродавно. Защото, за да си аргументиран, трябва да знаеш, пък знание се постига с усилие, не с декларации и фашизоидни лозунги. И когато узнаеш за хилядите хора с различен звят на кожата, които са постигнали повече от теб, белия, може би ще си дадеш сметка, че онова, което ви разделя, не е количеството на пигменно вещество в кожата, не е формата на носа и големината на устата, не е и къдравата или правата коса. То е в способностите на ума. В таланта. И в трудолюбието. Все човешки качества, които нямат нито цвят, нито мирис.
В България си нямаме “негри”, но си имаме “мангали”. Те са нашите чернокожи, които обаче, оказва се, предпочитаме пред африканците. Ето на - имаме си йерархия! И в тази йерархия ние сме начелото! Най-после! Отгоре съм аз - белият “расов” българин. Колкото и да е свехотворно това понятие, то си се заформя съвсем сериозо в последните години. Гради си измислена патриотарска история, прави си национални паркове с бутафорни герои, бори се за някакви “изконни ценности”, които обича да демонстрира физически в предмети и обредност от типа “Балкантурист”. След “расовия българин” идва по-малко българинът. Като… мен например. С дядо турчин и баба полугъркиня. И душманка, и византийка! На всичкото отгоре и омъжена за някой с подозрително по еврейски звучащо име, значи и чифутка! Но… все пак все още бяла, нали… След мен и такива като мен идват онези, родени от неправилната любов с някой от “друга раса”. “Никога не мога да си легна с негър, защото ме е гнус!” Това нали сте го чували? И аз, много пъти. И не само от девойчета с напомпани усти и глави, в които има постоянно течение. И от хора с много претенции и международни гранични печати в паспортите си. Веднъж не се сдържах и казах на една такава “А ти защо си мислиш, че пък чернокожия човек няма да го е гнус да си летне с теб?” По настъпилото мълчание разбрах, че под бялата й главица никога не се е раждало такова предположение. Защото тя априори се приема за по-висша! Така, както масовият българин се приема. Защото най-после, в нещо, някъде си, той може да се изяви като“по-специален”, “по-съвършен”. Най-после и той, тънещият в своята вечна недоволност обитател на панелка и собственик на клавиатура и интернет, може да бъде “висш” спрямо някого. Затова на него, белият българин изобщо не му пука за чернокожите. И за циганите не му пука, и за инвалидите не му пука, и за старите хора не му пука, и за наркозависимите не му пука, и за пребитите от мъжете им жени не му пука, и за психичноболните не му пука. То на него по принцип за нищо не му пука - пукането създава шум, а той иска да му тихо, да не го притесняват, да си кюта. Да си е там, в своята царствена панелка, откъдето да знае, че в тоя живот има поне едно качество, което го прави по-важен от друг - белотата на собствената му кожа. Колко тъжно само това да ти е човешкото “достижение”! И колко страшно да не си даваш сметка в каква кибритена кутийка се е превърнала черната ти душа…
След убийството на Джордж Флойд по цял свят се организираха спонтанни демонстрации срещу расизма. У нас, да кажем, също. Може би стотина човека, предимно чужденци, живеещи у нас. Останалите не виждат смисъл в подобни публични изяви, защото нямат усещането, че нещо не е наред. И че това нещо, дето не е наред, днес е обърнато срещу тези с други физически белези, но утре ще се обърне към всички, принцип все ще се намери - високи и ниски, руси и тъмнокоси, дебели и слаби, столичани и провинциалисти, граждани и селяни, жени и мъже, българи и… други. Така добре ли е? Ами не, не е. Особено, когато се окаже, че да си българин е като да си негър. “Жената е негърът на света” пееше Джон Ленън. Бъдете като Джон Ленън - не приемайте никой да е “негърът” на този свят.

Този текст чухте за около 12 минути. Малко повече време, от това, в което един човек умираше от задушаване, защото беше черен. Предлагам ви да помислите за това. Най-добре става на фона на “Суит чайлд ин та