Вмного епизоди на рубриката ще разгръщаме богатата история на „Бийтълс“ и най-вече този период на бум буквално в рамките на една година. За тях са писани хиляди книги, монографии, статии и какво ли не. Тяхното място в световната култура е съизмеримо с това на Бах, Моцарт и Бетовен, макар почитателите на класическата музика да изпитват неприятни чувства от това. Но и тези млади момчета са се учили много от класиката преди тях. Може би след години те ще бъдат отбелязвани като най-важното музикално явление за целия XX век и изобщо за цялата модерност. Но песента, която дава началото на британската инвазия в американската музика и след която цял свят разбира за „Бийтълс“ е именно „I Want To Hold Your Hand“, в превод „Искам да държа ръката ти“.

Много хора са търсили разковничето на бийтълманията. Тя има своите много обяснения в цялостното развитие на историята и културата. Всички благоприятни условия са използвани максимално. И музиката тогава е в застой, и младото поколение иска да се бунтува срещу условностите, налагани от възрастните, и политическата ситуация в САЩ предполага началото на много движения, започващи като контракултура и превръщащи се в масова култура. Широко прокламираният идеал за „американска мечта“ изглежда на младите в САЩ като надуто, лицемерно и изпразнено от съдържание понятие. Те се отвращават от войната във Виетнам и не искат ядрено въоръжаване. Всеки в онзи период се бори за нещо. Жените се борят за повече права, цветнокожите, начело с Мартин Лутър Кинг, протестират срещу расовата дискриминация, зелените бранят природата от вредните индустрии. Младите хора като цяло са все по-разочаровани от консуматорството и все повече се обръщат към природата и свободата. Те не се подчиняват на авторитети, а издигат в култ независимостта. В този период да говориш и да твориш свободно е най-важното нещо. А музиката е най-лесно достъпният начин да се изразява култа към творческата свобода и свободата на изказ. Тя насърчава разкрепостяването в модата, дава началото на хипи движението, насърчава модата на джинсите. А „Бийтълс“ от своя страна се превръщат в нещо като символ на поколението и на епохата, който рязко задвижва и десетки други културни явления в зародиш, придавайки им масов характер. Пресилено е да се каже, че Пол Маккартни, Джон Ленън и останалите поставят началото на сексуалната революция, променила цялостно отношението на младите хора към секса и любовта. Този процес е назрявал още от 20-те години и първите трудове на Фройд по темата. През 1953 година започва да излиза списание „Плейбой“, а до края на 50-те Мерилин Монро е вече секссимвол. Част от този процес е и рокендролът, който в самото си название носи недвусмислена сексуална препратка. Буквалният превод от английски жаргон е „клатя се, люшкам се“. Пресилено е „Бийтълс“ да се обвиняват също, че първи експериментират с наркотици, когато в началото на 60-те халюциногените са вече доста популярни. „Бийтълс“ са катализатор на всички тези процеси и ги правят по-видими, по-безобидни и привлекателни за младите. Често ще се връщаме на събитията от този период, затова сега ви даваме само най-важните ориентири.

Най-вероятно началото на тази история е някъде след 1833 година - годината, в която Великобритания окончателно отменя робството със специален закон. В продължение на повече от три века търговци на роби отиват с британски кораби до Западна Африка. Там разменят стоки за роби, след това натоварват робите и през Атлантическия океан ги извозват до Карибския регион, и по-точно до т. нар. „Западни Индии“ - Ямайка, Барбадос и Британски Вирджински острови, където ги продават на плантатори. Над десет милиона души са превозени така за период от три века. От тях половината са продадени, а други около пет милиона умират по пътя, или поради лошите условия на труд и от различни болести. Основното предназначение на робите е да работят за големи плантации за захар, памук, кафе, тютюн, ром и други. Търговците натоварват стоките, създадени чрез робски труд, и се връщат в Англия, където реализират продукцията. С парите купуват нови стоки за Западна Африка и всичко започва отначало. Първите в Англия, които яростно се обявяват срещу продажбата на роби, са протестантите. Най-известен техен представител е Alan Wilberforce (Алън Уилбърфорс), който става депутат в британския парламент и тринайсет години се бори за закон срещу робството. Законът е приет, а търговците на роби и плантаторите са компенсирани с огромни суми заради нарушената си търговия. Но за да няма сериозни сътресения в империята, робите не са компенсирани по никакъв начин и даже са принудени да работят безплатно по 45 часа седмично за уж вече бившите си господари. Група недоволни роби успява да избяга от своите господари и да се пресели в Нова Скотия, Канада. Там тези хора пренасят една песен, наречена „No More Auction Block (For Me)“. Може да се преведе като „Няма повече да съм за продан“. Auction Block е наричана през XIX век платформата, върху която са заставали търговците на роби, за да обявят и покажат стоката си. След известно време песента се запява от тъмнокожите активисти в Гражданската война в САЩ през 60-те години на XIX век и се превръща в един от химните на тази борба, какъвто е и „Aura Lea“, станала по-късно основа на „Love Me Tender“ на Elvis Presley. След това песента се пренася в църквите и университетите. Има множество записани версии на „No More Auction Block (For Me)“, измежду които е и тази на Odett (Одет).

В началото на 60-те години на XX век пък един от най-популярните кънтри певци, който е вдъхновител на движението за граждански права в САЩ, е Woody Guthrie (Уди Гътри). През 1961 година, докато той лежи в психиатрична клиника в Ню Йорк, където се лекува от Болестта на Хънтингтън, го посещават множество млади музиканти. Сред тях е и деветнайсет годишният Robert Allen Zimmerman (Робърт Алън Цимерман). И двамата родители на момчето са евреи, Баща му е наследник на литовски евреи от Одеса. По-редовните ни слушатели помнят, че едни други литовски евреи от Одеса вдъхновяват Луис Армстронг да пее руски песни. Е, тук вдъхновенията са малко по-различни. Когато през януари 1961 година Робърт се запознава с Гътри, той става най-верния му последовател. Така Цимерман, известен по-късно като Боб Дилън, започва живо да се интересува от движението за граждански права в САЩ, което по онова време е в пика на популярността си. От февруари 1961 година Боб започва да свири в нюйоркски клубове и там се запознава с много тъмнокожи певци, от които чува доста американски народни песни.

За да вникнем в историята на композицията, преди всичко ни е нужно да навлезем в киноконтекста, в който е създадена. „Once Upon A Time In The West“ (в превод „Имало едно време на запад“) е много популярен американски филм, който доста отдавна достига и до българските зрители. Мястото, където се развива историята, е т.нар. „див запад“. Дивият запад е едно условно понятие за дивите предели на САЩ от втората половина на XIX век. То е свързано с мечтата на американците за Обетована земя, където всички граждани са свободни и равноправни. Филмът се запомня с играта на Henry Fonda (Хенри Фонда) и Claudia Cardinale (Клаудия Кардинале). Жанрът му е спагети уестърн. Така са наричани уестърните, снимани в Италия и режисирани от италианци, или със силно италианско участие.

А тук има много италианци. Като се започне от режисьора Sergio Leone (Серджо Леоне), мине се през помощник-режисьора Sergio Donati (Серджо Донати), след това през авторите на сценария Dario Argento (Дарио Ардженто) и Bernardo Bertolucci (Бернардо Бертолучи), и се стигне до автора на музиката за филма Ennio Morricone (Енио Мориконе). Леоне получава офертата за филма от „Paramount Pictures“. Това е същата филмова компания, чрез която през 50-те години Elvis Presley (Елвис Пресли) пробива в киното. На 21 декември 1968 година филмът е пуснат по европейските кина. Пет месеца по-късно, на 28 май 1969 година, е представен и на американска публика. Независимо, че е с дължина почти три часа, филмът става един от най-гледаните на европейския континент. В Америка, макар да е пусната с 20 минути по-къса версия, филмът е приет зле. Критиката твърди, че авторите не са запознати с културните и исторически корени на нацията. Така първоначално филмът не успява да спечели големи приходи, но по-късно е оценен като една от най-великите холивудски продукции, включена и в Националния регистър с американско културно наследство в Библиотеката на Конгреса на САЩ.

„Имало едно време на запад“ е един от онези филми, които стават класически, без дори да ги усетим. Той не е носител на нито една престижна награда за своето време и се счита за търговски провал в САЩ, особено на фона на предишните уестърни, правени от същите хора. Никой не очаква, че един ден този филм ще присъства в авторитетните списъци с най-великите световни филми за всички времена. Двете основни теми на филма са покоряването на запада и темата за отмъщението. Сюжетът върви плавно и с чести връщания в миналото, където спомените на персонажите разкриват тяхната мотивация и посока. Няма да можем да ви разкажем тук сюжета, тъй като той е доста дълъг и наситен, но можем да кажем някои важни неща, свързани с музиката.

Роман Енио Мориконе, както е рожденото му име, от много ранни години проявява силен интерес към свиренето. Това не е учудващо, тъй като баща му е известен тромпетист и дори синът също започва кариерата си, свирейки на тромпет. На 31 години Енио пише и първата си музика за цял филм. Случва се така, че макар да е написал едни от най-великите музикални произведения за филми, той не получава „Оскар“ чак до 2007 година.

Серджо Леоне и Енио Мориконе за известно време са съученици в музикално училище, но когато по-късно за пръв път се срещат по работа, Серджо първоначално не може да познае Енио. Сътрудничеството между Мориконе и Леоне е едно от най-плодотворните за световното кино. Работили са заедно по музиката за общо шест филма. Те вече имат доста сериозен успех със съвместната работа по три уестърна с Clint Eastwood (Клинт Истууд), известни като „Dollars Trilogy“ („Трилогия за долари“). Саундтракът към третата част от трилогията, „The Good, The Bad And The Ugly“ („Добрият, лошият и злият“), продава милиони албуми, а тематичната песен става международен хит.

3 кила култура - предаване за всичко онова, което ни прави хора.

Не забравяйте да следите профилите на предаването в социалните мрежи, както и да се абонирате за канала на “3 кила култура” в YouTube!

Биографии за ценители

Песента е описана като съвместно дело на цялата група, но истината е по-различна. В началото на 1966 година почти никой не познава „The Doors“ („Дъ Дорс“). Бандата е на няколко месеца и има малко фенове в Лос Анджелис. „Light My Fire“ (в превод „Запали ми огъня“) е песента, дала известност на групата. През тези първи месеци основен автор на песните е вокалистът Jim Morrison (Джим Морисън). Един ден групата открива, че вече няма мелодии и Морисън приканва и останалите да напишат по нещо, за да не свирят кавъри пред публиката. Китаристът Robby Krieger (Роби Крийгър) го пита за какво да пише, а той му отговаря:

Едва двадесетгодишният тогава Крийгър се прибира в дома на родителите си в Пасифик Палисейдс, Лос Анджелис, и решава да пише за някой от четирите елемента - огън, вода, земя, въздух. Избира огъня, вдъхновен от „Play With Fire“ (Игра с огъня) на „The Rolling Stones“. Огънят стопля, но и изгаря. Това е метафора как градивната любов може да се превърне в унищожителна страст. След куплет в стил фолкрок, песента се развива стихийно. Същата вечер Крийгър е готов с идеята си. За музиката е вдъхновен от хита на Jimi Hendrix (Джими Хендрикс) „Hey Joe“. На следващата им репетиция Крийгър представя новата композиция. Барабанистът John Densmore (Джон Денсмор) предлага куплетите да са с латино ритъм, а Морисън дописва текста, добавяйки и елемент за погребална клада (funeral pyre). Крийгър е против такава препратка към смъртта, но това е любима тема на Морисън и той държи на нея. Така вторият куплет става еталон за поетичния талант на Морисън.

Крийгър предлага последната реплика да е „Come on baby light my fire.“ („Хайде, скъпа, запали ми огъня.“). Но Морисън настоява за по-поетичното и провокативно „Try to set the night on fire.“ (Да опитаме да запалим нощта.). По-късно Крийгър открива, че цитатът е от стихотворение на Морисън от тетрадка, писана в ученическите му години. Четвъртият в групата Ray Manzarek (Рей Манзарек), свирещ на клавишни, предлага началото, повлияно от фугите на Йохан Себастиан Бах, което усъвършенства в месеците след това. Органът му „Вокс Континентал“ е същият вид, какъвто ползва Alan Price (Алън Прайс) в „The House Of The Rising Sun“ на „The Animals“, за която вече сме говорили. Продуцентът Paul A. Rothchild (Пол А. Родшийлд) предлага началото да стане и финал. Солото по средата е чиста импровизация, каквито много са обичали да правят, докато свирят в популярния холивудски клуб „Whisky a Go Go“. По-късно Крийгър се дразни от това колко малко се знае, че той е основен автор на песента. Дотогава всяка от песните на групата е била конструирана върху три акорда, а на него му се е искало да направи нещо по-разчупено.

През април „The Doors“ вече изпълняват „Light My Fire“ в концерти, разширявайки я постепенно с импровизации. В това им помага и познаването от Крийгър на фламенко стила и лекото му приплъзване по струните на китарата „Gibson SG“. Използват модерната за жанра полиритмия. При нея ударните и солото са в два различни ритъма, застъпващи се на определени интервали. А Манзарек свири в концертите с лява ръка на „Fender Rhodes“, а с дясната солира на органа. При студийната версия продуцентът Пол. А. Родшийлд) привиква басиста Larry Knechtel (Лари Кнехтел) да дублира бас линията върху тази на клавишните. Има предположения, че баскитарата е изсвирена от Carol Kaye (Каръл Кей), основани на нейни думи, но те не са потвърдени.

Песента е записана през август 1966 година в „Sunset Sound Studios“ в Холивуд, Лос Анджелис, Калифорния. Тя е над седем минути, а средищната част от над четири минути е от сола на Манзарек - на органа и Крийгър - на китарата. Концертните версии понякога са по 14 минути. Това е смятаната за първа рок песен с инструментална част от електрическа китара и клавишни. Жанрът на „Light My Fire“ е психеделичен рок, но това не изчерпва стила на „The Doors“.

Има песни, които носят отпечатъка на своето време. За една от тях ще си говорим днес – „El Condor Pasa“ на „Simon and Garfunkel“ от 1967 година.

Историята зад песента всъщност е разказ за един живот, посветен на музиката. Daniel Alomía Robles (Даниел Аломия Роблес) се ражда през 1871 година в Уануко, Перу, в семейство на френски мигранти. Още от ученик той проявява силен интерес към музиката на индианските племена, обитаващи пределите на родната му страна. През 1894 година, при едно пътуване до Амазонка, той се запознава с католика мисионер Габриел Сала. Сред джунглата на Амазонка Сала е създал градче, в което 400 души работят на полето и сами изкарват прехраната си. А в неделните следобеди всички се събират, за да пеят и танцуват, припомняйки си стари песни. Може би нещо в дивата атмосфера на градчето сред джунглата, или в характера на Габриел Сала, подтиква Даниел да зареже медицината, към която го тласкат родителите му, и да се посвети изцяло на музиката. Оттогава започват неговите обиколки из Андите и Амазонка, за да се среща с хора в най-затънтените места и да записва от тях народни песни и митовете около появата им. По-късно в архивите на Даниел, дарени на Католическия университет в Перу, са намерени над 700 традиционни перуански песни, плюс още около 230 негови авторски произведения. Вдъхновен от фолклора на Андите, Даниел решава да напише музикална пиеса, в която да вгради фолклора на Перу.

Така през 1913 година се ражда зарзуелата „El Condor Pasa“, в превод от испански „Полетът на кондора“. Зарзуела (или още сарсуела) е нещо като фолклорна оперета, характерна като жанр за някои латиноамерикански народи. Либретото е дело на Хулио де Ла Пас (псевдоним на драматурга от Лима - Хулио Бодуен). Действието се развива в миньорско селище в Перу от началото на XX век. Младият Франк е против малтретирането на работниците в мината от нейните собственици, но другите го обвиняват, че е неблагодарен към техните покровители. Той иска да напусне мината и се скарва с двамата собственици. Те са решени да накажат Франк, но единият от тях се оказва негов биологичен баща и това го възпира. Докато върви разказа за миньорите, които са роби на труда, тече и историята на двама пастири - момче и момиче -, които преживяват предбрачни вълнения. Денят на сватбата е празник за всички в града, но не и за онези в мината, защото те не могат да изоставят работата си.