Днешната музикална история разказва
за един от най-популярните хитове
в САЩ. Това е „Those Were the Days“ на Mary Hopkin от
друг път сме говорили за руското влияние
върху западната култура. И тук историята
започва в Русия през 1924 година. Тогава
Борис Фомин пише музиката за „Дорогой
длинною“. Песента се приема много топло
от руската диаспора по света не само
заради простотата на мелодията и текста,
но и поради усещането, че има нещо
антисъветско. Може би проблемът е в
споменатата вътре тройка. Трудно е
накратко да се обяснят десетките
асоциации за тройката в руската култура,
където от Николай Гогол та до Александър
Блок тя символизира много неща. Нещо
като нашия Балкан, но по-силно. Руската
емиграция, част от която е с дворянски
корени, я свързва с тъгата по старото
време, но и със свобода и революция,
което стряска съветската власт. Песента
често е изпълнявана в ресторанта на
Настя Полякова в Париж, където се събират
много руски емигранти. Там се предполага,
че я е чул и Александър Вертински.
Проникването на песента в Америка може
да е по много начини. Вертински прави
голямо турне там през 1934 година. Смята
се, че текстът е писан конкретно за
певицата Елизавета Белогорская. На
места се твърди, че първата версия на
текста е на самия Фомин и той го посвещава
на циганката Маня, с която има страстна
любов. Но няма доказателства, така че
това си остава таблоиден мит. Покрай
всеки руски романс обикновено има някоя
сладникава историйка. Действителният
автор на текста е Константин Николаевич
Подревски. Първият официален запис на
песента е на Александър Вертински от
1926 година, направен в парижко студио, а
вторият - на Тамара Церетели от 1929 година.
Хронологично обаче Тамара първа я
изпълнява още от есента на 1925 година.
Има и варианти с друг текст, писан пък
от Павел Герман. Версията на Вертински
става много популярна и доста хора
мислят, че той я е писал. Вертински не
отрича този мит, но негови приятели му
устройват среща със самия Борис Фомин,
след която нещата се променят. През
следващите десетилетия много руски
певци, основно емигранти, изпълняват
песента по целия свят. Сред тях са Юрий
Морфеси, Пьотр Лещенко, Стефан Данилевски,
Людмила Лопато. Включвана е и във филми.
Но и не само руснаци я пеят. Тя е припозната
от поляци, грузинци, дори сърби. Изпълняват
я и солово, но и цели естрадни оркестри.
Така песента става неизменна част от
градския фолклор на руснаците по света.
Вертински прави няколко версии на
„Дорогой длинною“ с най-различни
оркестри и записвани в много държави.
Но както често става, руска култура не
се припокрива с руска политика. През
1929 година, на Всерусийската музикална
конференция в Ленинград, днес Санкт
Петербург, се решава естрадният репертоар
да се раздели на четири групи. В четвъртата
група попадат т. нар. контрареволюционни
песни, между които са и тези на Борис
Фомин. А една от тях е „Дорогой длинною“.
Но как можеш да спреш нещо, извиращо
дълбоко от руската душа? Нещо, с което
руския народ се гордее и представя по
целия свят? А и текстът не обижда никого,
нито директно споменава нещо против
властта. Простичък текст, в който един
човек си спомня за своята младост,
гледайки как приятелите му летят в руска
тройка. В началото на 60-те песента
получава нов живот. Русия не смее първа
да я подхване отново, а това правят
най-вече грузинци и поляци. Когато
грузинката Нани Брегвадзе я записва,
тя продава милионен тираж. Не е известно
колко точно е той. Примерът е последван
от десетки други певци и оркестри. В
Съветския съюз се налага мнението, че
това е руска народна песен, за да не се
буди интерес към нейните автори и как
властта се е отнесла към тях. Даже
повечето руски версии след 1968 година
възпроизвеждат варианта на Мери Хопкин,
а не началната мелодия на Борис Фомин.
