Бен Кристо е китарист, певец и автор на песни, добре познат на феновете на алтернативната сцена като част от легендарната британска група The Sisters of Mercy. Поводът за този разговор е именно предстоящото участие на бандата в България по повод пет годишнината  Rebel Rebel – фестивалът за алтернативна музика у нас. Той носи името на едноименния хит на Дейвид Боуи и е символ на бунта срещу всичко предвидимо в музиката. Всяка година Rebel Rebel събира групи, които носят духа на независимата сцена и превръща София в център на смелите и различните гласове.

The Sisters of Mercy често са наричани аутсайдери в музикалната индустрия. Започвам със следния въпрос, защото ще идвате в България за фестивала Rebel Rebel, чиято същност е бунтът, та: виждаш ли пърформанса ви като форма на протест - не толкова политически, а може би срещу самодоволството?

Определено има политически заряд в музиката и текстовете на групата ни. В едни песни повече, в други по-малко. Но според мен една от най-важните черти в етиката на The Sisters of Mercy е усещането за „сигурно място“. Място, което е отворено за всички, които някога са се чувствали социално пренебрегнати по някаква причина. Те могат да дойдат на наш концерт и да усетят, че са част от нещо. Това е много важно послание. Радваме се да виждаме колко разнообразна е нашата публика - по пол, поколения, жанрови интереси... Много пъстра картина, може би най-разнообразната, която съм срещал в кариерата си досега. И мисля, че именно това е истински ценното.

Самото име на фестивала - Rebel Rebel ни напомня за предизвикателния дух на Боуи. Какво означава бунтът в музиката за теб днес?

Доста дълбок и сложен въпрос. Ако говорим за рок музиката, тя винаги се е дефинирала като „другата“ музика. Тя съществува именно защото е против нещо, против мейнстрийма. Това е в основата ѝ - да се противопоставя на популярното и удобното.

Разликата днес е, че има огромно смесване на жанрове и елементи от всеки стил се вливат един в друг. Така че, може би вече не става дума толкова за конкретно звучене, а за нагласа. Една група може да бъде бунтарска, дори ако има поп елементи, стига посланието и духът ѝ да са автентични.

Разбира се, винаги стои въпросът доколко „бунтарската природа“ не е изкуствено изградена, за да поддържа артиста определен имидж. Но според мен най-бунтарското нещо, което човек може да направи, е да бъде истински себе си,  без срам,  и да следва този път, независимо от това колко успех носи.

Със Sisters of Mercy вече сте били в България. Има ли конкретен момент от шоуто ви тук или от престоя ви тук, който се е запечатал в съзнанието ти?

О, да, няколко неща. Спомням си, че правих радио интервюта, които наистина много ми харесаха. В хотела пък за първи път видях един от онези роботи за напитки. Тези, от  които можеш да поръчаш румсървиз и той ти носи напитката директно в стаята. Видях го как се разхожда в лобито и си казах: „Какво по дяволите е това? “.

Също така тогава срещнах музикант от група, която много уважавам. Бях супер развълнуван и си казах: „Ще отида да поговоря с него“. Отидох, попитах дали мога да си направя снимка с него и той каза „не“. Почувствах се ужасно неловко, че изобщо попитах, и още повече, че отговорът беше „не“. Но после, когато се замислих, осъзнах, че най-важното е, че попитах, че намерих смелостта и увереността да го направя.

Наскоро прочетох нещо много хубаво: „Не е толкова важно дали получаваме това, което искаме, когато го поискаме. Важно е самото действие на това да поискаме“. Това изпраща сигнал към мозъка ни, че ти заслужаваш да поискаш нещо, дори да не го получиш. Аз самият съм прекарал голяма част от живота си твърде уплашен да помоля за нещата, които искам, от страх от отхвърляне или осъждане.

Така че, да….. Виж, започнахме с уж лека тема, но дори този отговор се превърна в дълбок разговор.

Но да, срещата ми с този човек беше урок. Първо за това колко е важно човек да има граници, и второто за силата да поискаш нещо, без да се привързваш към резултата.

Това е чудесна терапия срещу страха от отхвърляне, с който всеки се бори, така че напълно те разбирам.

Определящият момент, в който си решил да станеш китарист, е бил на 10-годишна възраст, когато си гледал Judas Priest и AC/DC на живо. Случва ли ти се днес като музикант да се връщаш към техни песни? Още ли откриваш онази първоначална искра?

Да, определено. Това са две банди, които и до днес слушам всяка седмица. Всъщност точно тук до мен имам чаша и подложка с техните лога, така че е забавно, че ги спомена. Постоянно са около мен и редовно си пускам албумите им. Наскоро дори започнах отново да слушам концертния запис на AC/DC от турнето, на което ги гледах тогава за първи път, за да се свържа отново с онова време, с начина, по който са звучали. Гледах и сетлистите на онези концерти, защото се чудех: „Добре, какво всъщност свириха и в какъв ред?“. И това е като машина на времето. Толкова е вълнуващо да се върнеш към онзи момент. Сега всичко това можеш просто да намериш в интернет, което е невероятно.

И още нещо, наскоро записах кавър на песен на Judas Priest заедно с няколко други музиканти, които са доста успешни и известни в своите сфери. Ще го издадем в някакъв момент и аз съм наистина много развълнуван за това.

Очаквам го с интерес. Скоро ли ще е?

Надявам се да стане през ноември. Макар че реално проектът започна преди пет години, защото беше едно от онези „локдаун“ неща. Просто ми хрумна. Знаете как е, пиеш си кафето и изведнъж: „О, Боже, мога да направя това!“. Обикновено такива идеи бързо изчезват нанякъде, но тази път не беше така.

Обадих се на един приятел от друга банда и му казах: „Хей, и двамата обожаваме Judas Priest и този албум. Искаш ли да направим кавър, така и така сме в локдаун и няма какво да правим?“. Той каза: „Да!“. И в крайна сметка привлякохме и други много талантливи музиканти.

Но тъй като за всички това беше просто забавен страничен проект, реализацията отне години, за да запишем и видеото, и всичко да изглежда и да звучи както трябва. Сега вече е готово и аз съм страшно развълнуван за резултата.

Страхотно. Историята с прослушването ти също е доста впечатляваща. Свирил си „Dr. Jeep“ неочаквано… ако можеше да се върнеш в онази стая по време на прослушването ти и да зададеш един въпрос на тогавашното ти Аз, какво би го попитал?

Бих попитал: „Как би описал начина, по който функционираш в динамиката на една група?“ Защото според мен това е наистина важен въпрос. Може би също толкова важен, а понякога и по-важен от това колко добре свириш на инструмента. Как успяваш да се справяш със собствените си тревожности и със своите проблеми, когато трябва да работиш с други хора? И да, мисля, че по онова време бях доста наивен. Всъщност и сега съм доста наивен, просто малко по-малко. Но едно от нещата, които наистина научих, е как да съжителствам с други хора в условията на турне.

По-рано спомена идеите, които идват на човек докато си пие кафето.  Четох в едно интервю, че понякога „откриваш“ мелодии, докато се разхождаш навън. Кое е най-неочакваното публично място, където си имал нещо като „еврика“ момент и си намерил нова идея?

Хм, ами най-нестандартното…не беше на публично място, а беше момент, в който изобщо не мислех за музика. Гледах един филм от 2008 г., наречен „TransSiberian“ - криминална мистерия, развиваща се на Транссибирския влак. И имаше една реплика, в която един от героите каза: „Ако убиеш моите демони, може би и моите ангели ще умрат.“ (“If you kill my demons, my angels might die too”.)

Аз си помислих: „О, Боже, това е невероятно!“

И това беше вдъхновението, от което после написах песен за бандата ми Diamond Black, на базата на това изречение. Мислех, че е изключително вдъхновяващо.

Друго вдъхновение за мен е техниката, която и Десмънд Чайлд използва - авторът на песни като „Poison“ на Alice Cooper и „Living on a Prayer“ и още куп хитове. Той започва текста на една песен единствено от идеята за заглавието ѝ. Първо заглавието, после всичко останало! Това е супер откачено и много интересно.

Реших да пробвам и  взех една книга, „Generation X“ на Дъглас Купланд… и отворих книгата с мисълта: „Добре, първата фраза, която видя, ще стане заглавие на песен!“ И, разбира се, първото, което видях, беше: „Той обува обувките си с чувство на благоговение“, и си казах: „Не, това няма да стане…“. Отворих книгата отново няколко пъти, получавах все не съвсем добри варианти. И накрая попаднах на „Time to Escape“. Казах си: „Уау, това е невероятно! Time to Escape“. И написах цялата песен само на базата на това заглавие.

Можете да чуете песента онлайн. Тя е на бандата Night by Night, която беше моята предишна група. И е една от песните, с които съм най-горд. Наистина почувствах, че успяхме да вложим това усещане за „време за бягство“ в тези думи и значение, и да ги превърнем в нещо музикално и лирично.

Предполагам, че и все пак те спохожда writer’s block понякога, нали?

О, да.

Какво те вдъхновява най-често в такива моменти?

Мисля, че да излезеш от стаята е много полезно. Просто отиваш на разходка и обикновено нещата идват сами, когато се откъснеш за малко. Аз правя нещо, което се нарича Помодоро: 25 минути концентрирана работа, после 5 минути почивка. Настройвам таймер и работя интензивно 25 минути, после ставам, разтягам се, разхождам се. Често отговорът идва точно по време на разходката, защото си се отдалечил от екрана или листа хартия.

Но нещо, което научих през последните години за писането на текстове, и което тотално промени подхода ми, е техниката на един човек на име Пат Патерсън. Същността е в това, че често, когато пишем, или поне аз правех така, се взираме в мигащия курсор и всеки ред трябва да е перфектен от самото начало. Патерсън използва метода на свободния поток на съзнанието (stream of consciousness).

Избираш тема и имаш „отправни точки“, към които се връщаш. Например петте сетива, виждаш ги написани, цвят, движения на тялото, и започваш да пишеш всичко, което ти идва наум относно темата.

Представи си, че задачата е: “Трябва да напишеш песен за раздяла, която се случва в кафене през нощта в Париж.”

Добре, чудесно. Не пишеш текста от раз, а първо просто описваш всичко, което мислиш и чувстваш по темата. Ако зациклиш, гледаш към „отправните точки“: Какво мога да вкуся от тази атмосфера? Какво мога да усетя? И продължаваш. Имаш таймер и когато изтече, спираш и преглеждаш написаното. Повечето ще е несвързано и ще се чудиш „Какво по дяволите съм си мислил?“, но може да има моменти, които са наистина вдъхновяващи и които не би създал, ако веднага се опиташ да напишеш финалния продукт. Винаги използвам тази техника и ми помага да пиша текстове, с които съм наистина, наистина горд.

Освен Sisters of Mercy, имаш много проекти, в които участваш. Уморително ли е да жонглираш с толкова различни начинания?

Да, много е уморително психически, но нещо, което съм се опитал да възприема и адаптирам в начина си на живот, е концепцията за „компартментализиране“,а именно да разделяш задачите на по-големи части.

Например сега правим това интервю, преди него имах още няколко, така че сега съм в „интервю режим“. Преди да започнат интервютата, излязох за кафе, поговорих с приятел, изпих си кафето, и после се върнах. Имах 10 минути преди да започнат интервютата. Старото ми „аз“ щеше да си каже: „Мога да проверя няколко имейла в това време“. Но всичко това щеше просто да ме разсее, защото виждайки имейлите, ще искам да свърша работата, която е изникнала от тях;  щях да мисля за нови задачи или идеи, които нямат нищо общо интервютата и сега нямаше да съм 100% себе си.

Необходима е смелост да кажеш: „Сега няма да се занимавам с това, защото правя нещо друго“. Всички имаме чувството „Ами ако пропусна нещо?“ или „Ами ако някой се ядоса, че не съм отговорил?“, но е важно да се изгради умствена устойчивост, за да се фокусираш върху настоящата задача.

Когато работя върху нещо, имам „активен час“ сутрин. Обикновено изключвам телефона си два часа преди сън и го включвам едва след два часа след ставане. Първите два часа от деня ги посвещавам на разходка, медитация и после един “активен” час работа, без никакви външни контакти. Този първи час, независимо дали е творческа или административна работа, винаги е изключително продуктивен, защото нищо не ме разсейва. Наистина бих го препоръчал, ако работите върху нещо, опитайте се да се съсредоточите и да не проверявате телефона или имейли, докато не приключите с тази задача за деня.

Как социалните медии влияят на творчеството ти и на тази концепция за „компартментализиране”?

Ами, успях да развия доста добра дисциплина по отношение на социалните медии. Преди ги гледах без причина, почти като компулсивно поведение. Имам пет минути на автобусната спирка и ох, ще проверя, или докато вървя някъде, или пак, преди това интервю, ще хвърля бърз поглед в Инстаграм входящите си съобщения. Защо? Защо? Защо да го правя?

Вместо това, сега се справям много по-добре. Често излизам навън напълно без телефон. Ако знам къде отивам - магазин, кино, разходка с лодка за половин час, и знам как да се върна, защо ми е телефонът? Тази нова нагласа ми помогна много, защото вече не постъпвам компулсивно, защото просто нямам телефона си с мен. Понякога хората повдигат вежди и казват: „Хайде, извади си телефона и ще ти покажа нещо“. А аз отговарям: „Нямам“, и те се чудят: „Луд ли си?“

Но това ми е донесло много повече умствено спокойствие и ме е накарало да правя неща като да гледам през прозореца на влака какво минава или да слушам какво се случва около мен на улицата. Това наистина помогна за намаляване на нивата на тревожност, които сякаш не спираха да се трупат през последните години.

Музиката на Sisters of Mercy често е описвана като тъмна и безкомпромисна. Смяташ ли, че в това да прегърнеш тази тъмнина има вид бунт, особено в днешно време, когато постоянно присъства натиска да бъдеш позитивен и да споделяш хубавите моменти, както в социалните мрежи, така и като цяло? Сякаш хората се опитват да избягват лошите неща, които се случват около нас, защото са твърде много и е по-лесно?

Ами, мисля, че има малко погрешно схващане, което е много често срещано. И аз самият го имах, преди да се присъединя към бандата, че е тъмна и мрачна група. Аз мисля, че голяма част от музиката на Sisters of Mercy е завладяваща и вдъхва кураж. Когато мисля за Sisters of Mercy, не мисля за това да седиш в ъгъла и да плачеш.

Аз мисля как ще облека коженото си яке, ще вървя по улицата и ще се чувствам смел като бунтар. Макар че всъщност изобщо не съм бунтар. Но усещам, че музиката винаги е обхващала този елемент, за разлика може би от други банди, които се слагат в подобна категория и се смятат за тъжни. Ние не сме тъжна група. Музиката е вдъхновяваща и дава сила. Не е весела по смисъла на думата, но вдъхва кураж. И мисля, че това е една важна кауза за бандата. И когато погледнете текстовете на Андрю, винаги има мисия, има цел, има намерение в тези текстове. Дори и да не разбираме напълно значението им, усещаме, че темата и чувството им са силни и изразителни.

Искам да поговорим и за Diamond Black и Lord of the Lost. Ако трябв да продуцираш песен, която смесва Sisters of Mercyи тяхната сила на мрака, с усещането на стила музика на Diamond Black, какъв би бил началния акорд или текст?

Трябва да доста прост акорд, може би три или четири ноти, но подредени по и изсвирени по интересен начин. Но това би била доста сложна комбинация, що се отнася за текстовете. Наистина, мисля, че пиша от много, много лична, интуитивна позиция, за моите реални преживявания, дори когато са обвити в известна абстракция. Мисля, че те са много, много лични. Не знам дали Андрю винаги пише от позицията на „това е нещото, което ми се случи“, вместо „това е моето наблюдение на нещо“. И не съм сигурен. Но когато мисля за смесване на двата стила, усещам, че моят „това е нещо, което ми се случи“ и силното „това е нещо, което наблюдавам“ на Sisters of Mercy, се сблъскват малко и си противоречат.

Има логика. Има ли нещо вълнуващо около другите ти проекти, които не са Sisters of Mercy, което би искал да споделиш?

Да, с Diamond Black току-що издадохме сингъл, наречен Fall into the Silence. F-A-L-L, не „fool“, защото много хора се смеят на акцента ми. Беше забавно с един швед, който ме попита „F-O-O-L?“, а аз му казах „Не, F-A-L-L“. Той се обърка: „F-U-L-L?“. „Не, fall!. Накрая се разбрахме. Така че, песента се казва Fall into the Silence. Тя е писана за преживяното от мен във връзка с алкохолизма и излезе съвсем наскоро. Можете да я намерите в YouTube и Spotify. Предстои ни да направим турне из Великобритания с една фантастична канадска банда, The Birthday Massacre, която много харесвам, и турнето ще е през октомври и ноември.

И последният ми въпрос, всъщност, защото това е за подкаст, който се казва “Звук”. Кой е любимият ти звук?

Дъжд, определено дъжд. Звукът на дъжда, когато си вътре, а той вали навън е толкова утешителен. Винаги ме кара да се чувствам някак си в безопасност. Често го използвам, за да заспивам.

Когато в началото на 90-те Clawfinger се появяват със смесица от хип-хоп ритъм, метъл китари и провокативни политически текстове, светът още не е готов за тях. Но фронтменът Зак Тел никога не е чакал светът да бъде готов. И днес той пише това, което мисли – без филтър, без план, просто с нуждата да казва неща, които имат смисъл.

Каква енергия или послание искате да донесете на публиката през 2025 г., особено на фестивал, чиято същност е бунтът и съпротивата?

Честно казано, фестивалът Rebel Rebel звучи точно като за нас, съдейки по историята ни, начина, по който правим нещата, стила на концертите ни и като цяло музиката и посланията, които винаги сме имали. Но ако трябва да съм напълно честен, нашият подход и отношение са еднакви, без значение къде свирим. Винаги се стараем да носим със себе си позитивна енергия, да дадем най-доброто от себе си на живо. Всичко се свежда до хумор, любов и връзка с хората. Просто… мисля, че с възрастта, или поне с навлизането в средната възраст, станахме по-спокойни. Преди, когато бяхме по-млади, изпитвахме нуждата да сме винаги сериозни, ядосани, да натякваме посланието „мамка ѝ на системата“ и такива неща.

И честно казано, много повече ми харесва да свиря сега, отколкото през 90-те. Може би точно заради това, че всичко е по-уравновесено. Вече не е въпрос на живот и смърт. ОК е да се посмееш, да изпиеш една бира и все пак да кажеш нещо, което има смисъл. Няма противоречие в това. Но на 24 години си мислех, че трябва да съм като „RAAARRR!“ (ядосано).

Да, напрежението да те вземат насериозно.

Аз все още обичам да съм “RAAARRR!”, но сега мога да го правя с усмивка.

Разбира се. Винаги трябва да има баланс между двете.

Да, точно това се опитвах да кажа. Балансът е ключов.

Ако някой никога не е слушал Clawfinger, кои три песни би му препоръчал да чуе веднага и защо?

Ами, първо трябва да се засрами, че не ни е чувал! Шегувам се. Кои три песни… хм… Най-вероятно бих избрал някои от по-ранните ни сингли, защото добре отразяват времето, в което израснахме, и посланията, които имахме. Първа трябва да е песента с думата, започваща с N, както я наричаме в днешно време. Може и да не е остаряла съвсем добре, но посланието си е все същото — антирасистко, с важен заряд, макар и да е написана доста несръчно от едно 21-годишно момче. В днешно време може би се изисква да я съпровожда обяснение, защото светът е много по-различен. Преди я нямаше тази „woke“ култура и начин на мислене, и политическият климат беше друг. През 1993-а беше различна епоха и това трябва да се вземе предвид, когато се разглежда контекстът на песента. Особено ако слушателят е от TikTok поколението, с внимание, което трае изключително кратко, и не знае, че тогава нашата информация идваше само от телевизията и вестниците, но и четяхме нещата от край до край…

Втората песен трябва да е “Tomorrow” от втория ни албум. Въпреки че е за това колко е сбъркан светът и колко сме тъпи ние, хората, все пак носи надежда. Харесва ми, когато има нотка надежда, въпреки че аз самият съм един доста негативен глупак в моите собствени текстове.

Третата песен? Може би “Warfair” от първия албум, защото нищо не се е променило оттогава. Светът още е същата каша. Песента описва нещо, което продължава да се случва и днес.

Страхотно. За да разчистим въздуха около първата песен, въпросът ми към нея беше: ако беше написал тази песен днес, щеше ли да я напишеш по същия начин?

Хм, ами най-вероятно не, не бих я написал по същия начин. На първо място, защото съм с около 33 години по-възрастен. Малко по-зрял съм — не много, но поне малко. И защото, да, както казах, времената са напълно различни. Няма да е най-умното нещо, ако го напиша така днес. И най-вероятно дори няма да може да се пусне по много от музикалните платформи.

Но точно затова съм някак доволен, че го написахме тогава. Радвам се, че бях млад и наивен. Радвам се, че се опитвах да кажа твърде много. И се радвам, че не разбирах напълно колко силна, но и чувствителна е темата. Защото това означава, че песента е излязла напълно честно и искрено.

Все още се гордеем с тази песен и заставаме зад посланието ѝ, но, честно казано, не сме я свирили от 2021-ва именно поради тези причини. Защото, извън контекста и в по-широк мащаб, темата е много по-важна от една три и половина минутна рок песен. И звучи някак глупаво да мислим, че нашето мнение е по-значимо от всичко, което се случва с Black Lives Matter и тази нова социална осъзнатост, която някои наричат woke култура.

Докато слушах отговора ти, се зачудих — използваш wokeness в позитивен или негативен смисъл? Смяташ ли, че хората в днешно време са по-отворени да вникнат в дълбочината на текста, вместо просто да бъдат критични?

Темата е адски сложна. Вярвам, че хората ще интерпретират думата „woke“ както си искат. Някои се дразнят, някои я намират за нещо страхотно, а трети смятат, че „woke“ хората са пълни идиоти. За мен, когато се интересуваш от това, което се случва по света, и си отворен към промените, това означава, че имаш мозък и сърце, които работят заедно, и че гледаш с широко отворени очи на нещата. И ако това значи да си буден, тогава нямам проблем. Това просто значи, че ти пука.

Но ние сме хора, а хората обичат да изпадат в крайности. Затова има и такива, които се обиждат от абсолютно всичко. Дори от неща, за които те лично няма нужда да вдигат много шум — неща, които не заслужават вниманието им, камо ли енергията им. Така че да си „woke“ не е едно конкретно нещо. То е нещо лично и зависи от това как мозъкът ти е свързан с чувствата ти и обратното.

Малко се разсеях, извинявай. Връщам се към оригиналните въпроси – как обикновено се раждат песните на Clawfinger? Първо идва политическото послание или музиката и емоцията?

Не знам дали бих го нарекъл политическо послание. Но се старая. Харесва ми да пиша неща, които имат някакъв смисъл. А това понякога означава, че може да клони малко в политическа посока. От друга страна, аз не съм особено политически човек. Никога не бих спечелил политически дебат с никого. Имам тревоги, имам чувства, имам неща, за които мисля. И всичко идва повече от начина, по който разсъждавам, отколкото от това, че наистина знам какво казвам.

Но за да отговоря на въпроса – нямаме някакъв конкретен, фиксиран начин на работа. Бих казал, че в около 75%, може би дори 80% от случаите, музиката идва първа – било то бийт на барабани, китарен риф или цяла структура на песен… обикновено тръгва оттам. Понякога обаче написвам някакъв текст и дори не знам дали това е „текст за песен“ или просто разхвърляни мисли. Показвам го на китариста ни, а той казва: „Ей, това ще стане супер песен!“ – и започва да гради нещо около него.

Така че може да е и по двата начина. Но в повечето случаи, да – музиката е първа. В крайна сметка, за нас важното е да има песен, без значение откъде е започнала. Може да тръгне от каквото и да е. Важното е крайният резултат да е това, което търсим, и ако стане – сме доволни.

Какво правиш, когато не се занимаваш с музика?

Тоест…през по-голямата част от времето?

Да.

Ами имам си нормална работа от 9 до 5. Работя в училище, в нещо като занималня, а следобед водя клубна програма за четвърти и пети клас. Това правя, когато не съм рок звезда.

Странно ли е да превключваш между класната стая и сцената?

Свикнал съм. Това са два напълно различни свята. И се старая да ги държа отделно, защото там не съм „онзи пич от една полуизвестна рок група от 90-те“. Това не ми е ролята. Понякога, естествено, се разчува – някой от родителите ме разпознава или някое дете намира нещо в YouTube. Но аз сам не говоря за това, не го споменавам и не мисля, че е нещо важно. В крайна сметка, аз съм там като възрастен човек, не като рокер. И всъщност ми харесва, че имам и двете страни, защото… не че едното е по-важно от другото, но създава някакъв баланс. Точно това е хубавото – мисля, че така всъщност им се радвам и на двете повече.

Ако бях останал само с едното, щеше да стане уморително, предсказуемо… не точно скучно, но… да го кажем така – в онези стари времена, когато имахме турнета по седем седмици, с по пет-шест концерта на седмица, един ден почивка, а останалите – живот в автобус… в един момент започваш да се чувстваш като жив джубокс. Колкото и да е готино, след няколко години разбрахме, че след третата седмица на път изпадаш в нещо като роботски режим. От една страна е удобно, но от друга е опасно, защото спираш да присъстваш съзнателно по време на концертите. Спираш да обръщаш внимание. И на сцената започваш да изпускаш дребни, но важни детайли. А това не е приятно чувство.

В идеалния свят бих искал да мога да живея само от музика, но без да свирим всяка седмица, целогодишно. Така ще имаме време да пишем песни. Защото една от причините, поради която не сме писали толкова много в последните години, е, че вече не можем да живеем само от музиката.

Изведнъж 8–9 часа на ден отиват за работа. После се прибираш вкъщи – пералня, семейство, готвене… нормалният живот. И това ти открадва по-голямата част от времето, което преди беше време за творчество.

Така че да – бих искал да мога да живея от музика, но не и ако това означава да съм по турнета цяла година. Защото и тогава пак няма време за писане, за творчество, за нещата, които всъщност правят музиката смислена.

Виждаш ли музиката, особено рап метъла, като форма на протест и бунт, чрез който можеш да се изразиш?

Честно казано, никога не ми е пукало особено за етикета „рап метъл“. В един момент започнахме да го използваме по банери, фонове и такива неща, просто защото всички така или иначе го наричаха така.

Но да… Аз израснах с любов към пънка и олд скуул рапа като тийнейджър. Не идвам от метъл средите, честно казано. Винаги съм имал нужда да пиша текстове, които имат някакъв смисъл. Израснах с банди като Dead Kennedys, Crass, дори старите неща на Sex Pistols и Public Enemy. А ако се върнем още по-назад – Джон Ленън, Боб Дилън… Винаги съм харесвал артисти, които имат какво да кажат, които искат да изразят нещо. И мисля, че това е основната причина да пиша текстовете така, както ги пиша. Всеки е свободен да твори както си иска, разбира се. Но лично аз не мога да слушам неща като Mötley Crüe, просто защото не казват нищо съществено. Харесва ми, когато има някакво послание.

А дали жанрът е метъл, фолк или реге – изобщо не ме интересува. Важното е да ми носи някакво усещане, някаква емоция. И ако ме кара да почувствам нещо – тогава съм доволен. Та, с Clawfinger се опитвам да правя същото.

Тогава тези артисти са имали силата да променят света.

Абсолютно. Все още вярвам, че музиката им има тази сила и днес. Просто сега има и повече разводнена мейнстрийм музика. Има повече музика като количество, но сякаш се казва по-малко с нея. Но винаги има добра музика някъде, винаги има алтернативна сцена. Ако си любопитен, ако си на възраст, в която търсиш себе си, винаги можеш да откриеш нещо. Но мисля, че нещата наистина се промениха с TikTok и това краткотрайно внимание, което владее света. Промениха се доста неща.

Да, особено пък и в ера на политическата апатия, която е настанала…

Да. Определено.

А според теб има ли все още музика, която има силата да променя, да събужда хората към действие?

Мисля, че сега вече се изисква повече. Хората в много отношения знаят повече, защото имат достъп до повече информация, но същевременно са по-объркани. Не са сигурни на чия страна искат да застанат. Страх ги е да не бъдат възприети като „такива“ или „онакива“. Лично аз не мисля, че има нещо лошо в това. Ако знаеш какво харесваш и какво не, застани зад него. Ако смяташ, че някой е манипулативен, сексистки, нарцистичен идиот – вероятно е точно такъв. Освен ако ти самият не си същият, разбира се.

Сякаш хората вече ги е страх да бъдат себе си, да казват какво мислят. С изключение на тези, които говорят твърде много през цялото време, без да казват нищо. Няма да споменавам имена, но има такива хора. И някои са на доста високи позиции.

Хората ще се досетят кои са. Абсолютно.  Какво най-много те вбесява в света в момента? И вдъхновява ли те, или се опитваш да го игнорираш?

О, Боже… хората. Човечеството. Просто сме абсурдно тъпи, неуки, глупави… всички онези думи, които уж не трябва да казвам. Понякога, в лошите дни, се чудя как изобщо още съществуваме. Нивото на тъпота е потресаващо. И това важи за всички – от най-високопоставените политици до последния човек на улицата. Не се отнася само за една група или общност. Разбира се, винаги е по-лесно да риташ „нагоре“ – по тези във властта, които са откровено корумпирани – отколкото да риташ „надолу“. И има смисъл да се рита нагоре, честно казано… Но да, сякаш сме заседнали в някакъв безкраен цикъл. Знаеш как казват: „Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.“

Просто повтаряме едни и същи грешки през историята, само че в нови форми. Същата омраза, същата алчност… Не мога да избера само едно нещо, което ме вбесява. Твърде много са. Но, както вече казах, смятам, че като вид се надценяваме ужасно много – броя себе си включително, разбира се.

Ако можеше да се върнеш назад към себе си на 21, когато пишеше онези наивни текстове, или ако можеше да дадеш съвет на млади музиканти, които се чудят дали да изразяват мнението си чрез музика, какво би им казал?

Все още пиша такива наивни текстове. Какво бих им казал? Да не мислят прекалено много. Да не се вълнуват прекалено много какво ще кажат другите. Просто… „по дяволите, направи го“. Както казах по-рано, радвам се, че бях млад и наивен, когато писах тези провокативни текстове. Радвам се, че никой не ми каза: „Не можеш да кажеш това“. Защото така всичко звучи и е автентично.

Може и да не е най-зрелият или най-умният начин, но ако го правиш така, поне е искрено. А според мен честността може да те отведе доста далеч.

И също, за да запазиш оригиналността на музиката си, не гледай твърде много наляво и надясно. И не говоря политически, а като: „Какво правят другите?“, „Как го свирят те?“. Повярвай, че имаш нещо свое, нещо уникално. Всички сме вдъхновени от банди, които обичаме. И няма нищо лошо в това да си вземеш парченца оттук и оттам. Всички групи го правят. Но не се страхувай да направиш нещо свое. И не се опитвай прекалено много да приличаш на някой друг, защото така се прецакваш още от началото. Или просто бих казал: „Увеличи звука!“

Били сте по турнета в много страни. Имало ли е неочаквани реакции от публиката?

Ами… веднъж свирихме в Япония и беше интересно. Аплодираха много учтиво около десет секунди след всяка песен и после – пълна тишина. Просто си стояха културно и чакаха следващата песен да започне. Беше странно. Но, като започне музиката, се мятаха в погото като навсякъде другаде. След това пак културно си чакаха за автографи. Съвсем различно от, да речем, Испания.

Но като цяло, докато свирим, публиките са горе-долу еднакви. По-рано имаше тази тенденция, че колкото по-надолу отиваш на юг, толкова по-емоционални и диви са хората. Примерно в Испания се качват на сцената, свалят си гащите и показват задници на публиката… такива неща. Но това си беше и част от времето – пика на кросоувър сцената. Тогава сякаш всичко беше по-диво.

Но иначе публиките си приличат. И нашата работа, без значение къде сме, е да създадем връзка и атмосфера. Понякога в някои страни трябва да се постараеш повече. В Скандинавия, например, хората са по-затворени и те гледат със скръстени ръце. Или в Англия публиката е по-глезена, защото са виждали всичко и имат широка гама от артисти. Гледат те малко сякаш ти казват: „Впечатлете ме. Хайде, Clawfinger, не сте толкова добри. Впечатлете ме.“

Така че да, има различия, но ние се опитваме да минем отвъд тях и да хванем всички. Понякога е по-трудно, но точно това е готиното – не знаеш какво те чака и трябва да го разбереш в движение. Това е предизвикателството.

Държи те буден, нали? Да усещаш публиката.

О, абсолютно.

Последен въпрос: както казах в началото, подкастът се казва „Звук“. Кой е твоят любим звук?

Любим звук? Музикално бих казал основата, която имат записите от 70-те. Този аналогов бас, тази плътност…няма значение дали е Frank Zappa или Parliament, има нещо топло и дълбоко в продукцията от онова време.

А иначе звукът, когато падне първият сняг и стъпиш за първи път в него. Онзи пропукващ звук под обувките. Много ми харесва. И усещането как снегът потъва под краката ти. Не знам дали има смисъл, това което казвам, но всяка зима си мисля за това. Искам просто да изляза навън и да направя „крррц“. И ако температурата на снега е точната - оставя супер отпечатъци.

Днес ще си говорим за първото използване на хаптичните костюми Music: Not Impossible в България и на Балканите като цяло. Колко значимо е за вас, лично и професионално, да видите дебюта на тази революционна технология точно тук?

От десетилетия съм голям фен на Мистерията на българските гласове. Имам си даже диск с традиционна вокална музика на тези невероятни жени, които пеят, и много ми харесва как са вдъхновили Björk и други артисти.

Когато преди години пишех вокални аранжименти, бях силно повлиян от такъв тип музика. И на класическата музика също съм голям фен. Работя с композитори от много години. Така че за мен е много вълнуващо да донеса тази технология в страна с толкова богата музикална култура. Мисля, че ще е нещо наистина интересно.

Защо мислите е важно големи промоутъри, в случая като Fest Team, да поемат тази дългосрочна мисия да направят концертните изживявания по-достъпни?

Този проект започна преди 11 години като начин глухите хора да усещат вибрации по кожата си. В основата на проекта беше заложено да даде достъп на хора, които иначе не биха могли да изживеят нещо такова. Но по пътя открихме, че и хората, които чуват, също много харесват изживяването. Имали сме събития без нито един глух посетител. И това за нас стана една много красива част от проекта - да свържем хора, които чуват, с хора, които не чуват. На много събития разликата изчезва и всички просто се забавляват заедно.

Това за нас беше огромно постижение, защото преди беше тъжно да гледаш как глухите се опитват да се насладят на концерт като усещат само ниските честоти, често боси пред колоните или много близо до тях. На специални събития само за глухи пък музиката е супер силна, с много бас, което дразни хората, които чуват.

Затова вярвам, че бъдещето е технологията да се използва на всички събития като нещо напълно нормално.

Какво всъщност ви вдъхнови да започнете този проект преди 11 години?

Първоначалната идея дойде от нашия CEO в Not Impossible Labs, Мик Ебелинг. Той беше вдъхновен от глух DJ и неговата глуха публика и си каза “защо тези хора са изолирани и получават втора или трета категория изживяване от музика, която е толкова важна за човешката комуникация и изразяване?”. Той започна да търси хора, които да превърнат идеята в реалност, а именно да заместим ушите с кожата, чрез вибрации. Аз започнах като доброволец близо година. И тогава открих как можем да направим нещо, което може да се ползва без предварителни инструкции.

В началото хората казваха, че това ще е новият тактилен език, нещо като Морзов код. Но за мен това не звучеше правилно. Винаги съм бил артист, който се интересува от пресечните точки на технология и изкуство. Ако трябва да минеш през някакъв дълъг процес на учене или да ходиш на курс и да учиш две години в университет, все едно е нов вербален език, за мен това напълно обезсмисля цялата идея. Eдно артистично изживяване трябва да те удари веднага. Може да ти хареса, може да го намразиш, но трябва да те докосне веднага.

Исках да създам отделна форма на изкуство, която е близка до музиката, но черпи и от визуалните изкуства, защото кожата възприема по различен начин от ушите.

Как вашият музикален опит оформя развитието на тази технология?

Музикалната ми култура беше абсолютно фундаментална. Начинът, по който разработих технологията е уникален и няма друга такава, която прави същото нещо. Подходих към нея като към музикален инструмент. Исках да премахна онези евтини трикове тип земетресение в увеселителен парк или динозавърски стъпки. Исках да предам сложността и емоционалната дълбочина на една музикална творба. Като композитор винаги съм се гордял с това да каня хората на преживяване, което надхвърля базовите емоции. Исках да ги накарам да плачат, да се смеят и да преживеят нещо истински емоционално.

В момента имаме 24 точки по тялото, които работят като 24-гласов хор, като всяка се контролира отделно. Можем да правим много сложни неща. Това налага и много мислене за дизайна и понякога дори правене на всичко в реално време, както ще стане и в България. Ще е концерт на живо и ще правим това, което наричам вибро-диджействане, а именно да „диджействаме“ вибрациите така, че да засилват музикалното изживяване, без да разсейват. Най-доброто сравнение е със саундтрака на филм - ако е добър, дори няма да се замислиш, че е част от филма.

Как балансирате тази артистична интерпретация с технологичната прецизност, която се изисква от вас?

Да, абсолютно. Това е като да си DJ - има опит, има вкус, има и личен прочит. Една песен може да е тежък метъл с много интензивни вибрации, друга да е нежен пиано-вокал и ще ги преведем по съвсем различен начин.

В бъдеще тази интерпретация ще може да се прави и автоматично чрез AI. Но засега е много персонализирано и зависи от този, който прави, това което аз наричам, вибро-диджеинг. Тук не става дума само за жанра, а за много повече, тъй като всяка песен има различна аура и емоционален пейзаж. Дори да вземем за пример само една банда - самите те имат някои по-енергични и други по-романтични песни и всяка изисква различна настройка за най-добър ефект върху публиката.

Не мога дори да си представя изживяването, но звучи невероятно. Кои бяха най-големите предизвикателства при създаването на костюма така, че да е едновременно удобен и ефективен за концертна среда?

Много добър въпрос. Но първо да кажа нещо много интересно, казахте „не мога дори да си го представя“. Много отдавна имахме демонстрация с Pharrell Williams. Прототипът беше много ранен, с кабели и всичко. И той каза нещо, което се запечата в съзнанието ми: „Докато не го почувстваш, не го разбираш“. После ни каза: „Вие виждате бъдещето.“ Това беше много яко. Наистина е така. Мислиш си, че го схващаш, но като облечеш костюма чувството е съвсем различно и ново и не можеш да чуеш музиката по същия начин и тогава разбираш.

А предизвикателствата бяха много. Трябваше системата да е бърза, защото музиката се случва на живо. Това изискваше много сериозна безжична комуникация с ниско забавяне и голям обхват за фестивали. Другият голям проблем беше носенето. Работихме с две компании. Едната направи самата технология, а другата проучи материите и дизайна. Те правят и скафандрите за НАСА! Имаха отдел с висока секретност и беше напълно невероятно да работим с тях.

Това е десетата версия на костюма. Предишните бяха по-затворени, като жилетки, но хората казваха: „Ние се обличаме с хубавите си дрехи за концерт, а вие ни криете под тези костюми.“ Затова направихме по-отворен дизайн. Трябваше да решим и разликите между мъжете и жените. Не искахме отделни модели за всеки пол. Искахме едно решение за всички тела - по-високи, по-ниски, по-пълни, по-слаби. Сега имаме само два размера и от 2018 няма тяло, на което да не пасне. Гордея се и с малките детайли. Примерно катарамите отпред са различни, за да не можеш да ги сбъркаш при закопчаване. Има хиляди такива дребни неща, които правят костюма лесен за ползване и много интуитивен.

Еха, има толкова неша, които трябва да се обмислят. На музикално ниво има ли елементи, които трудно се превеждат чрез вибрация и как се справяте с това?

Да, не бих казал, че има конкретен жанр, който не се „превежда“ добре, но има по-предизвикателни, например класическата музика. Ако имаш цигулка, която прави едно такова дън-дън-дън-дън-дън-дън-дън, вибрациите обикновено излизат доста плоски и скучни, защото кожата не може да различи толкова фини разлики в амплитудата.

С други думи, открихме, че понякога един много добре изпипан звук всъщност дава много лошо вибрационно изживяване и обратното. Понякога, ако чуеш какво сме направили със звука, ще си кажеш „О, Боже, това звучи ужасно!“, направо изкривено и странно, но вибрациите са страхотни! Затова го наричам „изкуство на хаптик костюмите“,  защото понякога трябва буквално да разрушиш музиката, за да я пресъздадеш за кожата, и тогава тя се усеща перфектно.

Най-вероятно има жанрове, които всъщност ще ни харесат да усещаме чрез вибрации, въпреки че не ги харесваме когато ги слушаме, което е странно. Това е нов начин да преоткриеш музиката, така да се каже.

Абсолютно! Да, да.

Да, вземи за пример супер агресивната електронна музика, която хората слушат на рейв събитиия и по-възрастните често казват „Ох, тази музика е ужасна“. Но когато усетят вибрациите, много се радват, започват да танцуват и е много забавно.

А кое е най-разтърсващото или изненадващо нещо, което са ви казвали, след ползване на костюма на шоу?

Това, което за мен лично беше огромен „аха!“ момент е, когато в Лос Анджелис имахме група глухи хора, които се забавляваха на шоуто. Това беше първият път, когато и групата на сцената носеше костюмите, и усещаха и това, което и публиката. Беше супер яко. В един момент те се затичаха към мен. Аз не знам жестомимичен език, но имаше преводач, и ме попитаха: „Даниел, можем ли да усещаме барабаните на китките си?“ Аз много се обърках, защото обикновено слагам барабаните на гърба или на глезените, защото си мисля, че обикновено биха искали да танцуват и да тропат. Промених настройките и те започнаха да усещат барабаните на китките. В края на концерта ги попитах „Защо искахте да са на китките?“. И те казаха: „Защото всички вдигат ръце във въздуха и искахме да усетим ритъма, за да можем да го правим с тях.“

И големият „аха!“ момент за мен беше, че осъзнах, че не става дума само за музиката. Става дума за усещането за общност и за това да се почувстваш приет. И тогава започнахме да мечтаем за такова преживяване, където глухи и чуващи хора ще са заедно.

Какъв съвет бихте дали на организатори и артисти, които искат да направят събитията си по-достъпни и да дадат това изживяване на феновете си?

Ще цитирам глухата общност, защото сме им огромни фенове и много благодарни за всичко, което ни дадоха. Всеки път когато имаме контрол върху събитието, слагаме в договора изискване глухите посетители да не се таксуват за преживяването. Това е нашият малък начин да им благодарим, защото много ни помогнаха.

Едно нещо, което ни казаха още в началото и никога няма да забравя, беше: „Нищо за нас без нас. Защото толкова много компании казват „правим това за глухите, ще подобрим живота им“ и напълно изпускат смисъла, просто защото не говорят с нас. Не разбират реалните ни нужди. Примерно, знаете ли кое е най-доброто изобретение за нас през последните десетилетия?” Аз казах, „Не.“ - „Видеоразговорите.“ И аз: „Видеоразговори?“. „Да, защото сега можем да общуваме. Дори текстовите съобщения бяха огромна промяна. И хората не осъзнават, не са създадени за нас, а за всички, но ние извлякохме огромна полза, защото можем да комуникираме”.

А ние тръгнахме в обратната посока, започнахме със 100% фокус върху глухите и после започнахме да включваме и всички останали.

Какви подобрения или следващо поколение функции разработвате?

О, Боже, имам около 150 функции в главата си. Все едно съм пет версии напред. Например облачна система за дистанционно управление и наблюдение на всяко устройство. Персонализиране чрез Bluetooth за всеки потребител. В момента имаме три нива на интензитет, които се управляват с бутон, но виждам много по-напреднали възможности за персонализиране. По-бързи, по-малки, по-елегантни, по-леки преносими устройства. Списъкът е огромен.

И последен въпрос, който задавам на всички: кой е любимият ти звук?

Това е особено интересен въпрос за мен, защото целият ми живот е свързан със звука. Още от тригодишен свирех в църквата без никой да ми казва, свирех на пиано, слушах. И магистърската ми теза е за слушането. Това е много важна тема за мен.

Ще ти кажа нещо, което ми изниква. Когато се женех за жена ми, поканих много музикални приятели. Един мой приятел, невероятен електроакустичен композитор, направи 4.1 инсталация за сватбата. Имахме и безжична колонка, която пусках, докато вървях. После имаше пиано и свирех, имаше банда. Изобщо всякакви звуци и лудории.

Но в един момент говорех пред всички 500 човека и казах: „Слушайте… ще замълча сега.“ И замълчах. Бяхме в селски район на юг в Бразилия. И жабите започнаха - (имитира звуци на жаби) - всякакви луди звуци. Беше невероятно! Изобщо не го бях планирал. Правех нещо като версия на „4 минути и 33 секунди“ на Джон Кейдж, мълчаливото парче, и просто исках хората да се отпуснат, да се вслушат. Жабите обаче бяха великолепни, направо избухнаха.

И най-интересното беше, че после, когато говорех с хората, всички мислеха, че това е било част от инсталацията, записан звук. „О, онази част със звуците беше страхотна!“ А аз отговарях: „Не, това бяха просто жабите отзад, където седяхме.“

Нека да започнем от твоята кариера. Тя обхваща почти четири десетилетия със Sepultura. Какво продължава да те вдъхновява творчески след всички тези години?

Всеки нов ден. Обожавам това, което правя. Имам привилегията наистина да правя това, което обичам – да свиря на китара, да бъда музикант, да обикалям света и да се изправям пред предизвикателствата да бъда артист, да намирам нови начини да се изразявам. Това е постоянен процес на учене.

Все още уча музика. Слушам нова музика, която никога не съм слушал преди и чета нови книги. Всеки ден е нещо ново - бяло платно, на което можеш да нарисуваш каквото и както си поискаш. Чудесно е да съм тук след 41 години, да свиря музика, да пътувам и да празнувам. Това е като едно голямо „благодаря“ към феновете ни, които поддържат групата толкова актуална и действаща вече 41 години, въпреки всички промени в състава и т.н.

Фантастично е. Истинска привилегия да си част от тази общност. Това ме вдъхновява всеки ден. Много съм мотивиран да правя това, което правя, и въпреки че сме на прощалното турне на Sepultura, аз съм много мотивиран да продължа да търся нови неща и предизвикателства за в бъдеще. В музиката, разбира се планирам да опитвам различни неща и да излизам от зоната си на комфорт. 

Това беше доста дълбок първи въпрос, но с много добър отговор. Благодаря ти. Знам, че първо си изучавал класическа китара. Как би описал влиянието на класиката върху начина ти на свирене в метъл жанра?

О, всичко помага. Все още свиря на класическа китара и то много сериозно. Имам нов преподавател, с когото започнах в началото на годината, и е страхотно. Ученето е най-доброто нещо, което човек може да направи за себе си, защото отваря толкова много различни врати, дава нови идеи, нови посоки, нов поглед дори към старите неща и ти помага да се отървеш от някои вредни навици, които натрупваш с времето, когато свириш толокова много.

Чудесно е и когато свириш музика, писана преди 400-500 години, от времето на Барока например. Хващаш нещо на Бах, което никога не си чувал, и имаш възможността да прочетеш нотите и да ги изсвириш на своя инструмент. Чувството е невероятно. Помага ти да разбереш и самите композитори, контекста на времето, в което са живели, защо са писали определени неща под натиска на политика, войни и т.н.

Чудесно е да учиш за Бах и Бетовен, както и за великите композитори на класическа китара като Фернандо Сор, Франсиско Тарега, Мануел Тедеско. Има толкова различни личности - Андрес Сеговия, Джон Уилямс, Джулиан Брийм - велики изпълнители, които са издигнали класическата китара на друго ниво. Благодарение на тях виждаме толкова много млади таланти днес, които свирят и пишат нова музика и това е страхотно. 

Много съм развълнуван да бъда част от точно това. Когато приключим със Sepultura искам да инвестирам още повече време в класическа китара и инструменталната музика и кой знае?!

Звучи чудесно. Като говорим за нови неща, какво е чувството да чуеш млади банди да цитират някои от вашите най-големи албуми като ключово вдъхновение за своята музика? Все пак албуми като „Roots“ и „Chaos A.D.“ все още са много влиятелни днес.

Невероятно е. Изглежда, че правим нещо значимо за някого, което е страхотно. Нещо, което достига до хора навсякъде по света. Идеята, че нещо което сме написали в една малка стая в Сао Пауло или Бело Оризонте, достига до целия свят, независимо от политика или религия. Дори в Иран има толкова много банди, които свирят метъл, въпреки че е забранено, а те продължават да се съпротивляват чрез музиката. Sepultura, заедно с всички метъл групи, сме част от това и е изключително въздействащо.

Страхотно е да чуеш банди като Slipknot или Deftones, или дори Limp Bizkit и Judas Priest да споменават Sepultura. Преди няколко години говорих с Глен Типтън и той ми каза, че „Chaos A.D.“, албумът, който ти спомена, го е вдъхновил страшно много. Това направо ми взриви ума, защото Глен Типтън е един от метал боговете, човекът-създател на тези легендарни рифове в музиката на Judas Priest и този, който вдъхнови мен да стана китарист. Фактът, че той самият е бил повлиян от музиката, която ние сме правили - това е невероятно чувство. Кара те да мислиш, че си направил нещо както трябва, каквото и да значи това.

Спомена Иран и това, че този тип музика е забранена там. Мислиш ли, че метълът често е бил глас за социални и политически теми? Каква според теб е ролята на тежката музика днес в посрещането на предизвикателствата по света?

Да, определено. Метълът е много демократичен. Връщам се към Роб Халфорд от Judas Priest - когато той обяви публично, че е хомосексуален, феновете му не се отрякоха от него, не го бойкотират и не правят кампании срещу него. Ако сравняваме метъла с други стилове музика ще видим, че има и много повече жени, членове на групи, в сравнение със соловите кариери и то не само като вокали или пиано, а наистина цели групи, които се реализират. В Бразилия имаме Nervosa, Krypta и други банди, които правят впечатляваща международна кариера. Мисля, че метълът е мястото, което приема всички независимо от религия, цвят на кожата, раса или пол. Метълът е за всички, включително и за нас от Бразилия. Хората питат „Ама има ли метъл в Бразилия?“ – да, има!

Когато започвахме, всички си мислеха, че Бразилия е само самба и момичета по бански на плажа. Да, имаме го и това, но и не само. В текстовете си започнахме да говорим за нашата собствена реалност, особено в Beneath the Remains, Inner Self и други подобни песни. Опитахме се да покажем, че Бразилия не е само красива природа, а има и много проблеми в големите градове и предразсъдъци към нас като музиканти с дълги коси и татуировки в един много религиозен град като Бело Оризонте, откъдето сме. Това също ни вдъхнови да сме такива, каквито сме.

Да, вашата музика често отразява теми за борба и съпротива. Според теб какви теми днес заслужават повече внимание от музикалната общност?

Мисля, че трябва да вдъхновяваме феновете да бъдат себе си. Това е тайната. Разбира се, коментираме много различни политически теми, срещу войната например. Това е постоянна тема в текстовете ни - ужасите и глупостта на войната. И за съжаление днес виждаме все по-ужасяващи неща да се случват по света. Когато писах текста на „Territory“ през 1993 г., вдъхновението беше, разбира се, конфликтът Израел-Палестина и виж къде сме сега. Нищо не се е променило. 

Мисля си, че музиката вдъхновява да бъдеш себе си, да откриеш себе си, да се научиш на инструмент, да рисуваш, да пишеш, да станеш актьор, да се изразяваш и да се намериш. Всеки ден медиите, семейството, традициите, културата ни ни бомбардират с информация и се опитват да ни оформят да бъдем нещо, което обществото иска да бъдем, независимо дали си жена, мъж или каквото и да е. А всеки може да бъде това, което поиска.

Виждам толкова много млади хора днес, които тръгват по пътя на музиката, не само чрез метъл и китари, а млади хора от фавелите в Бразилия, които иначе нямат никакви възможности, но чрез музиката, успяват да се изразят, да намерят своя път и да свирят на различни места по света. Чудесно е да си свидетел на тази промяна и вдъхновение. 

Да, напълно съм съгласна. Ще ни пренеса в България, тъй като ви предстои със Sepultura да свирите на „Hills of Rock“ през юли в Пловдив.

Да, това е страхотно.

Какво най-много очакваш от това участие, като ще ви е трети път тук? Номер три късметлийско изпълнение ли ще бъде?

Жалко, че ще ни е едва за трети път, но е страхотно, че ще сме на фестивал. Това ни дава възможност не само да свирим пред нашите фенове, но и пред хора, които иначе не биха дошли на самостоятелен концерт на Sepultura. Фенове на други банди ще имат шанс да ни видят за първи път, а това винаги е много вълнуващо. Много сме щастливи, че ще можем да празнуваме това прощално турне и 41 години Sepultura в България на толкова як фестивал. Много се радваме, че се връщаме и нямаме търпение. Ще е страхотно.

Аз всъщност се изненадах, че първият ви концерт тук е бил още през 2007-а в Каварна.

Каварна, да, да!

Помниш ли?

Прекрасно място! Да, помня го. Беше много хубав ден. Мисля, че имахме и почивен ден и успяхме да посетим плажа. Но да, 2007-а… Не знам защо ни отне толкова време, защото още след падането на Берлинската стената през 1989 започнахме да обикаляме всички тези държави в района - Полша, Чехия, Украйна и т.н. Но България беше някак трудно да я включим, не знам защо. Но ето ни, ще наваксаме. Ще направим грандиозно шоу, за да отпразнуваме тези 41 години на Sepultura. Ще бъде вълнуващо.

И последен въпрос: кой е любимият ти звук? Не говоря за музика. Може да е каквото и да е - звукът на кафе машина, на птичките сутрин.

Ха, това е въпрос, за който не бях подготвен. Мисля, че звукът на морето! В момента съм в град близо до плажа и тази сутрин си направих разходка. Беше малко дъждовно, но много хубаво. Звукът на морето, на вълните... няма значение дали си в Сао Пауло, в Маями или на плаж в Холандия, този звук е много успокояващ и наистина ме вдъхновява. Много приятен звук.

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.

ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. Във втори епизод от сезон 2 на ZVUK се срещаме с тонрежисьорът, който дълго време следва мечтите си и ги реализира точно когато удря дъното. След няколко неуспешни кариерни опита, Иван решава да се посвети на това, което обича – музиката. 

В забравена индустриална зона на София, зад тухлени стени и стари железни врати, тупти сърцето на българската алтернативна сцена – Заводъ 33. Това не е просто пространство за репетиции или студио. Това е дом. Дом за различни музиканти, артисти и творци, които създават, експериментират и живеят чрез музиката. Но преди да стане символ на културно възраждане, Заводъ 33 е бил само идея, родена спонтанно, и една полуразрушена сграда, в която малцина биха видели потенциал. Днес Иван ни развежда из това пространство и разказва за историята му. 

Какво е Заводъ 33?

Идеята му за Заводъ 33 се ражда съвсем спонтанно – и така той намира сграда, която тъне в разруха. Но Иван вижда потенциал там, където другите виждат само руини и днес пространството се превръща в живо доказателство за визията и упоритостта му. Зад всичко това обаче стои и нещо много по-дълбоко – споменът за родния му град, пълен с фабрики и заводи, където някога всичко е кипяло от работа. Днес, вместо машини, в своеобразния завод на Иван работят усилено идеи и звуци.

Историята започва от една репетиционна в Красна поляна. „После станаха две“, разказва създателят на пространството. След неуспешен опит да работи на летище край Монтана и с новоосъзнатата идея, че това, което върви на малък мащаб, може да се развие в нещо по-голямо, той се впуска в търсене на ново място. И така стига до сграда от 30-те години – „абсолютна съборетина“ без прозорци, врати и дори здрав под. „Тук беше все едно е гръмнала бомба, но аз видях потенциал.“

Тази сграда крие своя собствена история – била е шивашка фабрика по царско време, парфюмиерна, склад за авточасти. След години на пустота, тя отново оживява благодарение на визията и упоритостта на човек, който вярва, че всяко пространство може да се превърне в културен център, ако зад него стои правилната идея.

Но как се изгражда такова място? За Иван музиката винаги е била пътеводна светлина. Свири от четиригодишен – цигулка, гъдулка, класическа китара и бас китара – преминавайки през любовта към народната музика и неприязънта към комерсиалния поп фолк. През годините минава през трудности и разочарования, но вярата в доброто и в хората, които споделят същата страст, го задържа на пътя.

„Тук през Заводъ 33 минаха много хора – и надменни, и ценни. Но мястото само изхвърли тези, които не пасваха. Останаха само истинските.“, споделя Иван. 

Поддържането на подобен проект обаче не е лесно. „Особено с две деца вкъщи“, споделя той с усмивка. Съпругата му е опора, а балансът между семейство и бизнес е постоянна борба. Но най-важното е изграждането на доверие – „да знаят хората, че дори ако направя грешка, тя е честна.“

Заводъ 33 е дом за всякакви стилове и енергии – от пънкари, хеви метъли и рок барабанисти до диджеи и преподаватели по тъпани, та дори представители на африканската музика намират своя дом в това пространство. Тук няма място за разделения, защото музиката е универсален език. Гледайки на музикайлния пейзаж преди и сега, обаче, Иван смята че той драстично се е променил през последните 15 години. Според него младите са все по-облъчени от мейнстрийма, въпреки че алтернативната сцена продължава да вдъхновява и подхранва нови идеи. 

„Ъндърграундът винаги е бил източникът, от който мейнстриймът черпи вдъхновение.“

Иван описва Заводъ 33 като място „от артист за артисти“ – култура, изградена с любов, труд и постоянство. За разлика от много наемодатели, които не се интересуват от съдържанието на пространствата си, той подхожда към всяка група с разбиране и желание да бъде полезен. „Най-добре се чувствам, когато озвучавам живи банди – знам какво искат музикантите, защото съм бил от тяхната страна.“ , споделя Иван, чиято най-голяма страст остава тонрежисурата, макар че страничните му хобита да варират от авиация и мотори до строителство и пещери.

Какво не е наред с културата у нас?

На въпроса какво би променил в културния живот на България, той отговаря директно: „Манталитетът. Всичко започва от дома и от училището. Имаме невероятна история, но трябва да я представим така, че да вдъхновява. Музиката, спортът, изкуствата трябва да се преподават по-алтернативно – да заведем децата в звукозаписно студио, да ги оставим да усетят енергията на живата музика.“

Темата за клубната култура у нас също намира място в разговора ни. Според Иван, проблемът не е само в липсата на култура от страна на публиката, а най-вече в самите собственици на клубове. „Рибата се вмирисва от към главата“, казва той с усмивка, но с ясен тон. Лошите практики – като концерти, които започват късно, за да се повиши оборотът на бара – рушат връзката между артисти и публика и създават порочен кръг. „Публиката идва с очакването, че концертът ще закъснее, защото това е масова практика, и съответно също закъснява. Оттам концертите започват все по-късно и това демотивира както музикантите, така и феновете.“

Това, което той има предвид е, че често концертът е обявен за 20:30 часа, но реално започва около 22:00, което принуждава хората да напуснат преди края на събитието, за да могат да хванат последното метро или автобус. „Случвало се е публиката да си тръгва по средата на най-яките сетове, просто защото няма друг избор. Това разваля цялостното преживяване и създава усещане за несигурност – хем знаеш, че ще закъснее, хем после бързаш да си тръгнеш.“

Неговият най-чест съвет към младите музиканти? „Ако нещо не се чува, значи нещо друго трябва да се намали.“ На пръв поглед това звучи като техническа забележка в света на тонрежисурата, но Иван обяснява, че всъщност това правило има много по-дълбок смисъл. „Особено младите музиканти често правят грешката да увеличават звука на инструмента, който не чуват добре – примерно казват: ‘Не си чувам китарата,’ и веднага усилват китарата. След това гласът потъва, вокалистът увеличава себе си и така нататък, докато накрая всичко става каша.“

Според него най-важното умение е не да добавяш още и още, а да намериш баланса, като намалиш излишното. „Това важи не само в музиката, но и в живота – когато нещо не върви, вместо да добавяш още задължения или шум, погледни какво можеш да намалиш, кое е излишно. Така намираш истинската стойност и чистия звук – и в музиката, и в ежедневието си.“

Като тонрежисьор той допълва, че обратната връзка също е ключова. Когато вижда, че нещо куца, винаги се опитва да го посочи по конструктивен начин, защото според него е ужасно да живееш с илюзията, че всичко ти е наред, без да се чуваш отстрани. Затова и похвалите, когато са заслужени, са също толкова важни  – често той се стреми да вдъхне увереност на младите да продължават напред.

Иван разсъждава, че в България все още битува поговорката „Музикант къща не храни“, но той е решен да промени това мислене. За него Заводъ 33 е не просто бизнес или място за репетиции, а цялостна философия и културна мисия. Неговата визия за бъдещето включва не просто разрастване на пространството, но и изграждане на общност, която вярва в стойността на изкуството и в силата на музиката да променя светове. Той споделя, че за него не е важно само името ти да остане – важно е какво ще оставиш след себе си като културен отпечатък, а неговата цел е да изгради среда, в която музикантите не се чувстват като втора ръка хора, а като важна и ценена част от обществото.

А защо именно името Заводъ 33? 

Името носи дълбок символизъм за Иван. Числото три винаги е било негово любимо – то носи усещане за завършеност и хармония. Когато на 33 години се ражда дъщеря му, това число добива още по-лично значение и се превръща в своеобразен талисман за новото начинание.

Думата „завод” е не по-малко значима. Тя е препратка към индустриалното минало на родния му град Плевен, към времената, когато там е кипяло производство и фабриките са били символ на развитие и стабилност. За Иван тази връзка е повече от сантиментална – тя е ироничен коментар към разпада на индустрията и същевременно заявка за нов вид „производство“. Вместо машини и стоки, Заводъ 33 „произвежда“ музика, култура и общност.

В очите му това е съвременното производство, което вдъхва живот на градската среда по същия начин, по който някога заводите са осигурявали прехрана и перспектива за хиляди хора. Сградата на Заводъ 33 буквално и метафорично е нова фабрика – място, където се кове нещо ценно и трайно: изкуството.

Така името съчетава лична история, социален коментар и визия за бъдещето – едно кратко, но мощно послание, че дори в свят на дигитализация и бързи промени, физическите пространства за творчество остават безценни.

И разбира се, любимият ЗВУК на един тонрежисьор?

Иван отговаря без колебание: „Звукът нарушава тишината – и точно това го прави специален. Но любимият ми звук? Капка, която пада в езеро в тишината на пещера.“

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.

ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus.

Цялото интервю може да прочетете тук.

Този епизод на ЗВУК решихме да кръстим отЗВУК, защото това, което се случва наблизо, има значение и за нас. Той е малко по-различен. Създадохме ЗВУК като творческа и музикална алтернатива, но тя може да бъде и социална, защото все пак живеем в реалността. И ако има нещо по-важно от съществуването ѝ, то е осъзнатият избор да я изградим заедно.

На 1 ноември в Нови Сад се срутва козирка на железопътна гара, която убива 15 души. Последват укрити документи, мълчание, властови схеми. Но този път – и нещо различно. През последните четири месеца в Сърбия се провеждат най-големите студентски протести от разпадането на Югославия насам. Всеки ден в 11:52 ч. страната притихва в 15-минутен траур. Хиляди вървят през градове, затварят булеварди, изискват промяна.

Надяваме се вече да сте чули за протестите. Ние искаме да обърнем внимание, че те не са  просто бунт. Те са съзнателният отказ да търпиш несправедливостта и да се примириш. Те са „човешки“ протести. И тази идея заслужава да бъде чута. Затова в този епизод решихме да ѝ дадем глас, защото смятаме, че е повече от идея -- посока, която зависи и от нас.

В този епизод на отЗВУК ви срещаме с Даниела Змайевич – концертен фотограф и филолог, която е завършила в България, но е от Сърбия и в момента живее в Белград, с Петар Шварц – китарист на групата ALI, който е от Сърбия, но живее в София и Ксения, студент от Факултета по биология в Белград, която е активна част от протестите.

Какво в случая с козирката на железопътната гара изкара особено младите хора на улицата в Сърбия?

Даниела: Те [студентите] протестират срещу нещо, което е грешно. И някакви хора идват и им говорят неща, които са абсурдни и ги нападат. Мисля, че те първоначално един друг искаха да се защитят. След това някакси като един камък, който тръгва да пада и след това вече няма спиране [потръгнаха]. Студентите винаги са били хора, които започват големите промени - 1968-а в Югославия още, след това 1991-а, срещу Милошевич.

Петар: Реакцията, която, както винаги е гарантирано неадекватна от правителството, които първо казваха, че съответната стряха въобще не е била част от реконструкцията, което беше чиста лъжа, но те вече толкова лъжат, че им става навик и не могат по никакъв начин да се самокоригират в това.

Ксения: Просто ни омръзна да ни заглушават и да си мълчим през всички тези години. От много години, от както съм самоозъснат човек, откакто съм се родила e така в страната ни и мисля, че това просто беше точката на кипене за всички нас и си казахме „Стига толкова, не искаме да мълчим и да се правим на глупави“. Това е.

Основната фирма, която е работила над реконструкцията на ЖП гарата е китайска компания, която е наела сръбски подизпълнители, за да извършат ремонта. Си Дзинпин и Александър Вучич са откровено близки,  поддържат отношенията между двете страни тесни и макар и от инцидента насам 11 души да са само задържани, а други - подали оставка, протестите продължават.

Даниела: Тези протести не са политически, те са човешки. Мисля, че мнозинството следят студентите в момента и всичко, което те правят. Мисля, че това е някаква кулминация. Нали знаеш приказката за жабата? Как сваряваш една жаба? Слагаш я в хладна вода и постепенно вдигаш температурата. Тя не се усеща, привиква, докато не се сварява. Е, така някак си сме и ние. Постоянно нещо се случва и ние привикваме на неща, на които нормални хора не трябва да са свикнали. Ти разбираш, че си свикнал, но по същото време се случва нещо такова. Всички реагират много емоционално, защото това е впоследствие на корупция. Тези хора биха могли да са живи сега. Не е нещастие, както те го представят. Мисля, че заради начина, по който студентите правят всичко и начина, по който карат хората да се чувстват солидарни към тях и едни към други, просто няма как нещата да са по-различни. За нас те са деца. Солидарност към тези деца е, според мен, причината. 

Петар: Те имат изисквания, които са към институциите, които в една нормална държава трябваше да си свършили работата вече по този казус. Те се опитват да изпълнят тези изисквания, обаче не ги изпълняват съвсем, защото това означава, че трябва да се прострелят в крака и че трябва да влязат всички по ред в затвора и те няма да го оправят. Но го правят шано начин, за да могат пред Запада и пред себе си и пред собствените си гласоподаватели да твърдят, че са изпълнали това, което искаме, обаче въобще не са го изпълнили. Например премиера ни подаде оставка - това въобще не е едно от изискванията.

И тези неща заедно с волята на студентите, които в момента са основната движеща сила на тези протести, понеже не съм го споменавал досега, са това, което ги държи още. И все по-ненадекватната реакция... Много се личи вече импотенцията на властта по някакъв начин да реагира на тези съвсем логични изисквания на студентите. И това, което също според мен помага е, че опозицията се държи леко встрани. Смисъл тя очевидно подкрепя протестите обаче не ги е яхнала така да се каже, което аз лично смятам за правилен ход да не се боядисва това като опит на вече застарели или може би, компрометирани  фигури да го опорочат това, бих казал, чисто движение.

Даниела: Това би било коренна промяна - да се обяват всички документи, да се накажат виновните, хората, които са в затвора в последствие на протестите да се пуснат, защото са безправно в затвора. И това е.

Протести сме виждали много. И добри и лоши. Впечатляващото този път е  как протестите в Сърбия напускат Белград и поглъщат страната, как случаите на пострадали и задържани са сведени до минимум предвид мащабите и как с всеки един, те стават по-креативни, по-силни, по-устойчиви. И отговорът, който намерихме е много прост – в основата на организацията стоят студентите.

Ксения: Организираме пленуми във факулетите и си споделяме информацията в социалните мрежи. Всеки факултет в Сърбия си има официален профил във всички социални мрежи и винаги може човек да намери полезна информация там. Срещаме се, планираме и обсъждаме неща, които са се случили или трябва да се случат. Има специални групи хора във всеки факултет, които комуникират с другите факултети, медии, охрана, логистика и всичко нужно.

Даниела: Социалните мрежи позволяват на хората да се организират и да им помагат. Организират дарения за тях, защото почти всички университети са под блокада. Организират помощ за хора, които са пострадали по време на протестите. Например, в Нови Сад на големия протест, който беше преди седмица-две, студентите са ходили от Белград до Нови Сад пеша. Това са 80 км, два дни. На втория ден дори хора с колела. И хората от градовете, през които студентите са минавали, пак, чрез социални мрежи, се бях организирали да ги посрещнат.  Като казвам посрещнат имам предвид храна, спане. Говорим за стотици хора, които са се организирали по какъвто и да е начин, за да им помогнат.

Ксения: Всеки може да прави всичко, честно казано. Ако искаш да помогнеш, можеш да отидеш в различни групи и да споделиш идеята си. Не е стриктно, но си имаме хора, които си вършат определена част от работата и така оставаме организирани. Социалните мрежи ни помагат много в този аспект. Няма един единствен човек, който организира всичко. Поддържаме нещата безопасни чрез т.нар. стюарди. Имаме охранителни групи и стюарди, които се грижат за безопаснотта. Както казах, те блокират пътищата, стоят отстрани. Можеш да ги заговориш и да ги попиташ въпрос. Ако се чувстваш застрашен, можеш да бъдеш с тях. Те са доброволци. Обикновено са студенти, разбира се, от съответните факултети. И ако нещо се случи, винаги те поемат удара първи. За мен те са истински герои. Наистина се грижат за безопасността ни. Особено след няколкото случая на нападения с коли. 

Освен движещата сила на студентите, кой друг се включва в протестите?

Даниела: Много хора. Мисля, че вече става въпрос за all walks of life. Хора, които нямат много общо един помежду си - адвокати, учители, таксиметрови шофьори, лекари, преподаватели, ученици, родители. Абсолютно всички. В този момент, мисля, че вече може би само не полицията, но дори и тя до известен степен вече е. 

Така ли?

Даниела: Да, да. Катарина Петрович, мисля, че се казва - тя е майор и първа говореше по телевизията за ролята на полицията, която не е такава каквато трябва да бъде в момента. Те я суспендираха и други полициаи ѝ оказаха подкрепа. В момента, мисля, че има към 500 подписа в нейна подкрепа, което е малко, но е нещо като става въпрос за полицаи.

А как хора, които са извън страната, могат да се включат в тази кауза?

Даниела: Споделянето може би е доста, доста важно. Важно е, защото може би най-малкото вдига нашето настроение. Аз съм на 45 години, повечето ми живот е минал през разни протести. Никога до сега не сме имали два вида подкрепа, която имаме сега. Едната е сърбската диаспора в чужбина. И другата голяма подкрепа, която имаме, е от съседните ни страни, от бившите югославянски страни, най-много бих казала от Хърватска, където във всеки голям град – Загреб, Осиек, Риека, Пула, във всички тези градове, редовно се организират протести. Словения, Босна.  Много е хубаво, просто да виждаш, че тези хора ни разбират. А разбират ни, според мен, просто, защото навсякъде е същото. Както и във България, доколкото съм информирана, а вярвам, че съм, защото имам доста приятели там. 

Докато сме на темата за мир, студентите са номинирани за Нобелова награда за мир. Какво мислиш?

Петар: Готино е като ПР. Дали ще спечелят, не знаем. Би било супер да спечелят. Много ме зарадва. Много ми затопли сърцето новината, но мисля, че всички много повече ще се зарадат, ако се получат исканията отколкото някакъв медал.

Можеш ли да ми опишеш атмосферата като на някой, който не е присъствал?  

Ксения: Чувството е едно по рода си когато отидеш на протест, особено на този тип протести, защото има много хора, доста е пренаселено, движиш се едва. Но никой не е стресиран, никой не юрка другите. Можеш да си говориш с всеки, да завържеш разговор. И ако не се чувстваш добре, всеки може да ти помогне. Имаме стюардите, които си вършат работата и са чудесни. Докато върви тълпата, те блокират пътищата, за да не бъде никой наранен, защото имаше и такива слаучи. Но като цяло има хора, които ликуват, млади и стари, хора които плачат, студенти, които плачат...Всички плачат понякога дори.

Петар: Изпълнено е само с положителни емоции, все едно си в края на 1960-те. Говори се за любов, за разбиране, за прочистване на националния дух и всякакви такива красиви неща и нещо, което за мен е супер показателно, е че след тези по-големи, по-масови събития, градът е по-чист от колкото е бил преди да започне този протест.

Ксения: Бих казала, че е едно красиво преживяване. Леко меланхолично, може би, но като цяло красиво. Но трябва да си там, за да го почувстваш. Не можеш да го видиш през камерата. Наистина е уникално по рода си.

Даниела: Даже между самите тях няма лидер, което според мен е изключителна сила, защото ако има лидер, той може да бъде подкупен, застрашен. Забелязала съм, че ако някой от тях изпъкне по някакъв начин, най-често това се случва на самите протести, където някой от тях се оказва изключително смел или защитава някой друг, те след това се оттеглят и не застават в медиите. 

Петар: Едновременно, на контра-протеста, който е организиран от правителството има снимки - това изглежда като депония. И тук [в България] е имало такива случаи. От едната страна на парламента потестират едни и разчистват, когато си тръгват, а от другата страна - все едно някакъв пластмасов астероид е гръмнал. Така че не знам, по-ясна картина от това, че е става въпрос за бинарен избор не се сещам в момента.

Даниела: Спомням си случаите на три студентки, които поотделно са атакувани, поотделно са били наранявани и въпреки, че хората ги считат за герои, на транспарентите, ако следите, можете да видите техни имена - казват се Кристина, Саня и Ана - тях самите не ги виждаш по медиите. Връщат се на протестите и това е. 

ОтЗВУКът е силен, макар и заглушен. Понякога изобщо не се споменава, дори по националната телевизия на страната,  все още – единственият легитимен канал за тези без достъп до социалните мрежи. Все едно живееш в различна реалност, описва го Ксения.  Споделя, че дори когато все пак покажат нещо от протестите, телевизията не просто изкривява думите на студентите –  изопачава исканията им така, че да им изнася. И така, много хора реално остават без другата гледна точка. Без фактите и информацията защо се случва, това което става в страната. Познато, нали?  

Ксения: Такъв е и случаят вкъщи. За щастие аз съм там, за да дам другата гледна точка, но много други хора нямат тази възможност. Те са възрастни хора, които живеят сами и не знаят какво се случва извън собствените им домове. Борим се да променим това, разбира се, но изглежда сякаш те не искат да ни чуят.

Петар: И в България, и всички тези превзети държави наоколо ти вече знаеш той [политикът] какво ще излезе да каже, ще обвинява другите за това, което той прави; всякакви схеми с вкарване на провокатори в протестите - всички тези неща са вече толкова пъти проиграни и тези сценарии са толкова изтъркани, че само хора, които не виждат абсолютно нищо извън тези, а тези съжаления са доста все още, медии и този начин на комуникация са тези, които още му се връзват на това.

Вучич е канил протестиращите за преговори, но те му отказват. Това е свързано ли с това, че никой не му вярва вече?

Даниела: Между другото. Другото нещо е, че самите студенти искат диалог с институциите, а не с него. Много често му казват „Не е в юрисдикцията ти“. Не ти е работа. Те до такава степен го отбягват, че ако трябва да кажат нещо за него, не казват даже името му. И в народа почахме да му викаме с една дума „Непоменик“. Този, на който името му не се казва. Като Волдеморт. Старо балканско вярване е че не трябва да се казва името на змията, примерно, защото те е страх от нея. Ако не ползваш на някой името, намаляваш мощта му над теб. Той кани на диалог, но по същото време праща хора, които вършат разни неща. Една от студентките, които споменах преди, беше пребита с палки. И челюстта и беше изкълчена. И всички казват: „С изкълчена челюст няма диалог“, защото няма диалог с човек, който постоянно върши натиск и агресия. Така че да, те искат диалог с институциите, с прокуратурата, искат демократични процеси, не безкрайни диалози с него, които, според мен, нямат никакъв смисъл и не водят до нищо. Това сме го видяли много пъти. 

Носталгията по миналото често надделява разума, замълглява хоризонта и поколенията израснали преди новия век сякаш са здраво стиснали да не изгубят облагите, които десетилетия наред са трупали. Те подкрепят Вучич. Директори на училища се опитват да саботират своите учители, ученици и студенти и да се върнат към живота със затворени очи и запушени уши. Но стената се пропуква. Студентите се надяват, че и ако върху тях се упражни достатъчно натиск, може би ще разберат, че пътят, по който държавата върви от години не е полегат, нито нагоре, а силата, с която Вучич е захапал кокъла – отслабва.  Често срещан плакат на протестите е  „Студентите ще ви съдят.“ Те ще станат прокурори един ден. Затова и изискванията на студентите са диалог не с Непоменика, а с институциите. Хората там имат семейства, деца, приятели, на които бъдещето принадлежи.

Протестите изглеждат сравнително мирни, с изключение на няколко случая, за които няма понесена отговорност, но кои са хората, които смятат, че такъв „проблем“ се решава чрез насилие?

Петар: Да, протестите са наистина мирни и това допълнително озадачава някои хора. Както преди споменах, имаше опит да се вкарат разни провокатори, обаче хората вече много лесно ги разпознават.

Даниела: Вучич няколко пъти по телевизията е заплашвал студентите и протестиращите. Казва например, че той може да изпрати „специалните си единици“, които могат да разбият протестите за секунди. Или казва, че лоялистите му (това са хора, които са му лоялни), са готови на оръжие. Това го казва по телевизията. На някои хора им плаща, някои хора са изнудени, опитват се да прегазят протестиращите, опитват се и по някакви по-дискретни начини да застрашат протестиращите. 

Чувстваш ли се застрашена, когато излизаш на протеста?

Ксения: Не мисля, че дори трябва да се говори за страх от това да излезеш на улицата и да кажеш това, което искаш и което мислиш. Но, за съжаление, това е случая и всеки страх е напълно оправдан в тази ситуация. Но веднъж след като излезеш и стъпиш сред тълпата, страхът изчезва. Поне за мен, защото виждам всички тези хора – млади и стари, които имат същите мечти като мен. Имаме споделена цел. Искаме едно и също нещо. И никой от тях не се страхува. Затова и аз не се страхувам.

Даниела: Студентите по изключителен начин реагират винаги. Тоест не реагират на провокации. Имаше един случай на едно момче, това беше в началото на протестите, когато един супер агресивен човек се опита да го нарани и в един момент застана точно пред лицето му и му викаше и го заплашваше, а момчето само стоеше и гледаше в него и не казваше нищо.

Петар: Междудругото имаше един много готин номер на предните големи протести в Сърбия, който е че в момента, в който такива провокатори започват да хвърлят неща или да бият някой или да нахлуват, всички останали просто сядат. И единствените, които остават да стоят са си те. Така че, да, добра практика.

Даниела: Имаше две случки на убити животни. Едното беше прегазено куче, което вървеше с протестиращите, което хората обичаха и му се радваха. Другото беше по-коварно и може би с някакви задни мисли - в Нови Сад, град на който белият заек е символ, бяха обесили бяло зайче пред входа на основно училище, където родители, учители и бивши ученици на училището протестират. И това си е заплаха към децата, към града, на който белият заек е символ. Така че той се опитва постоянно, по всякакви начини.

VO:  Музиката винаги е била част от протестни движения - тя поддържа духа жив и допълва лозунгите. И като подкаст, който говори основно за музика, нямаше как да не се спрем на този аспект.

Този път в Сърбия големи концерти по площадите няма, няма сцени и камиони с озвучаване, но музиката пак е тук – тя присъства като енергия и ритъм на протестите. Диджеи даряват техниката си, цели хорове пеят на 24-часовите блокади, а хип-хопът звучи в скандиранията като „Всички на блокади“.

Жанровете се преплитат, но въпросът остава – дали рокът все още е музиката на революцията? Или протестният звук се е променил?

Петар: Сега, въобще, пейзажът на жанровете е съвсем различен от тогава. И предполагам, че това се отразява и на това. За скрития въпрос дали рок-н-рола все още е музиката на революцията, за мен продължава да е най-подходящ, но вижте ме аз съм с бяла коса, бяла брада. Така че, по-важно е младите, какво слушат и какво ги вълнува. Както винаги казвам, жанровете за мен са голяма мистерия така или иначе. Много ми е трудно да се накарам да говоря за жанрове, но отсякъде идва. Надявам се рокът да не загуби титлата на двигателната сила в различни революции, но може би е време да си признаем, че не е задължително да е така.

Ксения: Бих казала че повечето, които очаквахме да ни подркепят го правят. Не мисля че е нещо необичайно, но бих посочила Konstrakta с песента In Corpore Sano, които ни отдават пълната си подкрепа. Дори ни дадоха разрешение да използваме техни песни и цитати от песни без права за протестите. Мисля, че Ana Štajdohar също публично по националната телевизия изрази подкрепата си за студентите, което е голяма работа. Мисля, че много пънк рок групи, почти всички, честно казано, са на наша страна и ги обичаме. Бих посочила Goblini като група, която се откроява. Много от техните песни се свирят на протестите и разбира се, са прекрасни.

Даниела: Мадона. Което всъщност е big deal, защото след нейната подкрепа в социалните мрежи повече се пише и говори за ситуацията в чуждите медии. Така че... Да, важно е. От самото начало театри, Филхармонията ни, етногрупа Коло, която е най-голямата у нас, подкрепят официално. Едно от нещата, които правят, което е доста важно според мен, е след представленията си излизат на сцената с червени ръце, защото един от транспарентите ни е „Ръцете са ви кървави.“

Ксения: Най-често песни за свободата, за свобода на словото са винаги добре приети на нашите протести също. Има много песни, било то сръбски или чужди, които се пеят. Имам чувството, че не се говори много са рок и метал жанра попринцип, но покрай протестите много песни стават отново известни, което е прекрасно. Има много пънк рок, хеви метал, олд скуул рок песни, Ex-Yu. Много. И това ме прави изключително горда, защото мисля че нашето поколение не слуша достатъчно от тази музика и сега имат повод да го направят.

Даниела: Някои групи, които са по-алтернативни, също като Šajzerbiterlemon, Hali Gali, Vizelj, Gazorpazorp, Sv. Pseta ако някои случайно ги знаят, оказват подкрепа.

Ксения: Мисля че песните на Bajaga i Instrukturi са химна на протестите и свободата. Бих казала, че те са най-популярни, но също пънк рок бандатата Goblini и Mortal Kombat.

Петар: Може би ме е изненада… тука хората, не знам ли знаят за Bajaga. Има някои изпълнители от старото югославско време - някои, които тук [в България] говорят много, като Bijelo Dugme - и други по-стари изпълнители, за които съм се изненадал, че са така излезли смело с позиция, защото това означава, че в повечето места за свирене вероятно няма да си повече добре дошъл във Сърбия.

Даниела: Аз се сещам 1991-а ли беше, когато бяха големите протести срещу Милошевич, някои групи пътуваха из цяла Сърбия и имаха концерти на самите протести. Една от тези групи беше Eyesburn. Убедена съм, че хората във България знаят за тази група. Една от техните песни, която всъщност е кавър на група Haustor, казва се Šejn. И тогава беше една от химните на протеста и сега отново е. 

В нея се пее „Izađi i bori se, u ovom gradu nema mesta za jednog od nas“ Тази песен и тогава и сега е популярна, сега вече и в социалните мрежи като бекграунд на постове. Имаше също една детска песничка, която студентите пееха, но малко променена. Тя е за едно животно, бръмбар, което казва, че ще дойде на ливадата и ще въдвори ред, защото всеки прави каквото си поиска. Студентите я бяха пренаписали за протестите и беше много симпатично. Стара една песен на група Alisa, която се казва „Саня“ я пеят като кавър, в която текстът е изменен и се пее за една от студентките, която беше атакувана, Саня, но и за другите студентки, по име. В нея има едно изречение, което доста ми харесва, променено. Казва „Mi smo jedni drugima redari“. Редари са студенти и ученици, които на протестите носят зелени жилетки и пазят всичко да е на ред. 

Кои са твоите три песни, които значат “бунт“ за теб?

Петар: Първите асоциации за бунта са винаги за Rage Against the Machine, която е да е песен, общо взето, при тях това просто си е така - Fistful of Steel, Freedom, Know Your Enemy са все неща, с които сме отраснали. След това се сещам за пънк-движението от края на 70те да речем, Sex Pistols - God Save The Queen, което тотално е цайтгайста на времето и мястото си. И всички неща, които са свирени на Woodstock - изпълнители като Джими Хендрикс, Джон Джоко, Джо Кокер.

Ксения: Eдна от песните определено е тази на Magnifico – Pukni Zoro. Това е химн на всички протести, според мен. Пеят я всеки път, а и аз обичам тази песне. Другата най-вероятно ще е на EKV (Ekaterina Velika) - Zemlja. Много популярна песен. И също така третата на Đorđe Balašević - Živjeti Slobodnо.

Даниела: Аз ако можех, щях да си пусна нещо на Atari Teenage Riot. Опитвала съм се, като поствам снимки от протеста, да сложа като бекграунд песен на Atari Teenage Riot - Revolution Action, или, може би, Kids Are United. Обаче, Atari Teenage Riot ги няма в Инстаграм, така че, не мога. Но, Šejn. Šejn и Eyesburn остават моите песни. Той, Kojot, освен във Eyesburn има и регегрупа, всъщност, проект – Hornsman Coyote. Той малко преди протестите беше написал нова песен, която е се казва „Инвеститорски багери“, която е срещу рушенето на сгради, които нямат право да се рушат, за да се гради нещо ново и това се прави от една криминална група, която доста действа у нас. Но тази песен, за съжаление, малко се загуби, защото студентските протести в момента са по-важни, може би.       

А коя е най-бунтарската песен на АЛИ?

Петар: Най-бунтарската песен на АЛИ за мен е Purification. Не знам колко хора са я чули, колко са обърнали внимание на текста и не искам никой сега да му променя значението, но за мен от пръв път като видях идеята за текста тя е точно това. Тя е прочистването на това зелодското в нас, т.е. покана за самокритичност, за бягане от ситуации, където твоята идентичност се размива в някаква групова идентичност и просто не води до нищо хубаво и понякога това трбява да се изрови с една много остра, дълбока лопата и да се затрие за малко, защото всички сме виждали до къде водят такива крайни мнения, основани на някакви илюзии общо взето.

Протести има и у нас - понякога за смислени каузи, понякога, повече от страх от някой измислен чип или директно – бягство от прогреса.  Да се бориш за нещо, в което вярваш е уморително, но е по-уморително, когато си сам. Затова надеждата на студентите в Сърбия е и наша надежда – припомня ни, че не сме безгласни, че изборът съществува и някой се е борил за това да имаме това право да избираме. Надяваме се, че и вие ще чуете това.

Даниела: Има една случка, с един човек в едно малко населено място, което се казва Ресавица. Този човек с дни, може би седмици, сам излиза да протестира, защото една от начините, по който хората излизат е, както казах, 11.52ч., просто спират, където се намират, мълчат 15 минути. Спират коли, спират хора на улиците. И той сам излиза и застава и така с дни, може би седмици. Обаче в един момент един негов приятел също застава до него и сега на всеки протест този човек споделя видео как той върви и зад него... Mass of people. Супер много хора. Така че както тези студенти от Факултета по актоьорско майсторство, които първи застанаха и след тях почти всички университети, почти всички средни училища, така и този човек беше сам и след това вече всички почти се включиха. Мисля, че само е може би въпрос на момент, в който един човек, една група хора да започнат и другите да го последват.

Петар: Много се старая да избегна да давам съвети и съм си обещал...аз нямам българско гражданство, нямам право да говоря какво трябва и какво не трябва да се случва, но това, което мога да кажа е, че същите неща, които сега чувам в България, че се говорят, съм чувал и в Сърбия да се говорят. "Тук няма надежда, няма кой да смени, тук всички сме овце." Другото, което ще кажа е, че всяко такова изявление не работи в полза на хората, които искат нещо да променят, защото се получава един такъв ноцебо ефект или пигмалион ефект. Представи си, че имаш едно момче, закоето всички смятат, че той не може да играе баскетбол. Когато той като отиде да играе мач, той ще се притеснява да играе добре, защото всички му говорят колко е зле, съответно ще играе зле, тоест пророчството ще стане от самосебе си истина. И така ще се получава за напред. И обратното, ако човек си повтаря, че нещо хубаво може да стане и че промяната е възможна и че на индивидуално и групово ниво трябва да се правят определени неща, хората почват да ги правят тези неща и всичко е възможно и то си става заразително.

Даниела: Според мен и според доста хора, с които съм си говорила в Сърбия, ако имаше политика, ако имаше опозиция, народът нямаше до такава степен да следва студентите- Те са по-искрени, ние тях ги виждаме като нашето бъдеще.  Те са нашето бъдеще, не само защото са образовани, млади, а също така са енергични, интелигентни, креативни. На всяко едно глупаво действие, което Непоменика прави, те реагират мигновено и то по гениални начини.

Петар: Имаше едно социално проучване, че за да се промени системата, трябва 3,5% от населението да излезе физически на улицата. Тоест, за България, това би означало нещо от сорта на 200 хиляди души да излязат по улиците и на теория има доста по-сериозен шанс да се изкорени това, което се случва.

Вярваш ли, че протестите обаче ще доведат до нуждата промяна или страхуваш ли се, че хората ще се уморят и корупцията отново ще надделее?

Даниела: Аз веднъж бях казала, че ако този път не стане, тогава студентите и учениците трябва просто да напуснат страната и да ни оставят в бърлогата, защото никога толкова шанс не сме имали. Студентите са без умора. Както казах, Непоменика нещо прави и те от това нещо правят автогол.

Ксения: Сигурно се повтарям, че казвам колко е красиво, но наистина е много красиво, това което се случва. Не мисля, че някой в тълпата се страхува. Да, не знаеш какво ще се случи с теб. Всичко може да стане, но не мисля, че този страх присъства с нас на улицата. Това е нещо по-голямо от страха. Ти самият се чувстваш по-голям. Нищо не може да те спре от това да направиш това, което искаш. И мисля че ще това ще доведе до нещо хубаво в някакъв момент.

Даниела: Вучич плаща на хората, това обикновено са необразовани, стари хора, по 20 евро и ги качва в автобуса, дава им по един сандвич. В същото време, студентите тръгват сами и са посрещани с гозби. Хората се разбират и правят всичко възможно на тях да им е удобно. Да ги нахранят, да ги настанят, да им помогнат с каквото могат. След като свърши протеста в Нови Сад, голяма група таксиметрови шофьори от Белград отидоха и прибраха студентите. На всички протести идват фермери, с трактори, които правят кръг около протестиращите. Пеменицата ми е в средно училище и съм доста съм запозната, че толкова много адвокати водят часове с тях, защото те са малки и не знаят до толкова добре на какво имат право, на какво нямат право. От нея и от моите ученици знам, че адвокати им пишат и им оставят контактите си, ако някой е арестуван, да им пише про боно. Така че, мисля, че всички правят каквото могат да направят. И това е, според това мисля, че шансът ни е голям сега.

Петар: Както всички обичат в момента да казват ние сме там, за да сме до студентите, зад студентите, за студентите да ги подкрепяме и го правим, защото вярваме и защото знаем, че има нужда. В същото време се страхуваме, защото не е ясно какъв ще е резултатът. Някъде прочетох много хубава метафора - единственото, което е ясно е това че за първи път нашият голям вожд играе мач, за който той самият не знае какъв ще е резултатът накрая и това е добро начало. Това не означава, че мачът е спечелен. Напротив, те първа играем за първи мач. Така че, ще видим какво ще стане, но и надеждата и страхът са силни мотиватори и не са взаимноизключващи се, напротив даже бих казал че обикновено като правиш нещо, което наистина има смисъл един от добрите критерии които можеш да намериш, за да видиш дали си струва и дали правиш нещо смиселно е да видиш колко хора ще ти правят контра.

И малките неща мога да имат сила. Една песен, един транспарант, един студент, който застава пръв. Ако 3,5% могат да променят системата, тогава остава само един въпрос – кой ще бъде част от тях?

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.

ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus.

На въпроса кой е Ангел, не получихме отговор от самия него, но в първия епизод от сезон 2 на ZVUK вие сами можете да решите кой е той – градски рокендрол герой, който никога не оставя публиката безразлична. Гневен и експресивен в Sepuko 6 и DDedstar, днес Ангел е уравновесеният, уверен и невъзмутим фронтмен на супергрупата Me And My Devil, където е заедно с Васил Първановски (китара) и Мартин Стоянов (бас) от Odd Crew, както и Деян Драгиев “Даката” на барабани. Можете да разчитате на Ангел за директно и честно мнение не само по музикални въпроси, но и по всякакви важни социални теми.

Me And My Devil носят мрачен и зловещ заряд – не защото го целят, а защото това е естественото им влечение. Ангел е израснал с музиката на 90-те, която сам определя като "dark", но въпреки това признава, че обича и по-светли, мажорни и позитивни звуци, макар и с нотка тъга.

Групата решава да пее на английски след вътрешно гласуване. За Ангел българският език е по-интуитивен, защото му дава повече възможности за игра с думите, но работи с Надя Здравкова, която му помага да запази оригиналния смисъл на текстовете, докато ги адаптира на английски. Много от текстовете му са вдъхновени от лични преживявания, включително - изследванията му на вътрешния свят по време на терапия. Надява се, че чрез тях феновете разпознават и своите собствени тъмни ъгли.

Текстовете идват на етапи. По време на записите на демота Ангел усеща настроението на парчето и нахвърля първите думи. После прекарва седмици, слушайки го отново и отново – поне 50-100 пъти, докато разхожда кучето си, преди да седне и да пише окончателната версия. Студиото е последната спирка, където всичко се подрежда и се излива върху белия лист. 

Me And My Devil обичат да провокират и да поставят важни теми в своите видеоклипове. Един от най-предизвикателните примери е "Dirt", чийто текст е едновременно сексуален и политически зареден. Ангел споделя:

“Най-общо казано политиците ни шибат зловещо – и клипът е такъв. Клипът е буквално реплика на ситуацията и на системата, в която живеем. Тя е тъмна, неясна и ни държи на повод като кучета и прави с нас каквото си иска. Кара ни да танцуваме, да се бием, поощрява ни, докато тя живее в някакво самозадоволяване през цялото време. И това всъщност беше идеята на самия клип, когато го правихме. Дори накрая има един кадър, в който се хвърля храна на кучетата и там има изрезки от вестници. И всъщност ние това ядем.” 

Ангел е наясно, че в България този жанр музика не е масов, но вярва, че феновете на Me And My Devil ги "надушват" и разбират скритите послания в текстовете.

Създаването на една дяволска песен е дълъг процес – от демото до мастеринга често минават месеци, понякога и години. Пример за това е "Sleep, Baby Sleep", която остава забравена в папките две години, преди Ангел случайно да го преоткрие. Вдъхновява се за вокалите от сериала "Daisy Jones & The Six" и 70-тарския му дух. След 20+ микса, песента най-накрая вижда бял свят. Но дори тогава, според Ангел, всяка песен остава "отворена" – винаги има потенциал за още.

В една алтернативна реалност, в която не се занимава с музика, Ангел би правил документални филми, би писал книги или би се фокусирал върху подкаста си "Остров". Креативността му намира безброй разклонения и дори ако музиката не беше неговото призвание, той със сигурност би канализирал енергията си в нещо друго. Въпреки това, ако можеше да избира, би правил само музика.

Между трибют концертите и тези с авторска музика, Ангел предпочита авторската музика, но не отрича, че изпълнения като Seattle Night намират своята публика, защото хората, които участват пазят своя сентимент към стила и горят за него. Той самият е имал период, в който е свирил в кавър банда, и макар да не го намира за своето сега, не намира лошо в нуждата на хората, които го правят и посещават да го случват. 

“Това е много дълго време воден спор, защото публиката, която обича да ходи по трибюти, една част от нея обича да ходи и на авторска музика. Но то е по-скоро въпрос на бюджет и график. Ако ти си ходиш редовно и този месец има нещо интересно, авторско и искаш да отидеш и да го слушаш, няма да те спре нищо. Ако просто пък ти се забавлява и петък или събота вечер и искаш да слушаш кавъри, отиваш и слушаш кавъри. Не мисля, че едното води до по-малък ефект към другото или обратното. В крайна сметка, това е пазарът. Пазарът сам определя. Ако бандите с авторска музика могат да събират повече хора, това означава, че музиката им е добра или пък означава, че интересът към тях е голям.”

За Ангел проблемът е по-скоро идва от събитията, които са с вход свободен. Според него това е лоша практика, защото по този начин не те оценява публиката, а собственикът на заведението/организаторът на събитието. Пътят, който един артист трябва да извърви от определения му хонорар, до това той сам да го определя, е дълъг и не винаги успешен. Дългият порочен кръг убива стимула и най-честният начин за един артист да получава това, което заслужава за работата си остава билетът, споделя Ангел. По този начин, той вярва, че групата много ясно може да си даде сметка за това къде се намира и каква цена на билет може да поиска от своите фенове.

Me And My Devil свирят на по-скъп билет, защото вярват, че музиката, която правят е висока, казва Ангел. Публиката често не си дава сметка, но за периода, в който групата не свири, има изключително много разходи и вложения в направата на видеоклипове, закупуването на нова техника, записи, наем на помещения, репетиции и още много други. Дори най-малкото - един пост в социалните мрежида достигне до достатъчен брой хора, изисква бюджет, който артистите влагат и разчитат на приходите си от билети, за да продължават напред. 

Любимият звук на Ангел - звукът на Revolut! 

“Толкова е благ, толкова е полиран, толкова е friendly, че… обичам го!”

Този епизод се осъществи с помощта на Деница Славова (продуцент) и Алекс Илиев (камера и звук).

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.

ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В първия епизод на ZVUK за 2025 г. гост е Даниел Томпкинс – харизматичният фронтмен на британската прогресив метъл банда TesseracT. В този откровен разговор той споделя за създаването на последния им албум "War of Being", както и за личнстното си пътуване като артист. TesseracT започнаха втората част от турнето си War of Being на 10 януари и ще направят своята втора спирка в България на 19 януари в Pirotska 5 Event Center. Билети за събитието може да намерите на сайта на ticketstation.bg, но преди това останете да чуете разговора ни с Даниел за влиянието на кариерата му като полицай върху текстовете му, борбата с несигурността в музикалната индустрия и какво означава да останеш земен след такава успешна кариера. 

M: Вълнуваш ли се за турнето? 

D: Да, трябва да кажа да.

M: Трябва ха-ха?

D: Трябва да кажа да. Да, малко сме уморени, но репетицията звучеше много добре. Продукцията ще бъде страхотна. Имахме генерална репетиция с осветление и екрани и всички миксове звучаха жестоко. Смятам, че ще покажем на Европа и Обединеното Кралство един вълнуващ сет. Песните са ни добре познати, което е страхотно, защото сме ги свирили последната година и половина, което ни кара да се чувстваме уверени в себе си.

M: Надявам се поне си си починал около празниците. 

D: Да, малко. Доста е заето вкъщи в момента защото се местя и местя и студиото си, така че е леко хаос. Много неща се случват наведнъж, но много хубави неща. 

M: Да, разбира се. Ти си имал доста интересен завой в кариерата си - преди да се отдадеш изцяло на музиката си бил полицай. Този ти опит повлиял ли е на перспективата ти като артист и как? 

D:  О, да определено. Спомням си първия ни албум. Напуснах полицията през 2009 г., когато и се присъединих към TesseracT. Тогава подписахме и първия си звукозаписен договор със Century Media. Беше супер вълнуващ период, но във времето ми като полицай се срещнах с много неприятни случки от живота. И много от тези преживявания са включени в първия ни албум като теми. Но за мен това е нещо хубаво, защото аз се потопих като артист, защото вярвам, че е важно да се говори за такива теми. Беше като катарзис за мен, защото не бих казал, че се чувствах много окей психически. Полицията не беше кариера, която харесвах, защото все пак винаги съм искал да бъда певец, но в същото време трябваше да се подсигуря ако нещата не се получат, та по-скоро беше странен план Б. Онзи ден всъщност си го мислих отново - една от основните песни в първия ни албум, One се казва April. Тя беше доста повлияна от опита ми като специалист в отдела за домашно насилие. И такава тежка тема доведе до толкова емоционално и лирично съдържание. През годините стана все по-трудно да пиша толкова въздействащи текстове, просто защото вече не ми се налага да се сблъсквам с такива травмиращи ситуации. След толкова албума е доста по-трудно да търсиш вдъхновението, въпреки че честно казано никога не ми е липсвало съвсем. Даже може би писането е станало по-механично с годините. Но да отговоря на въпроса ти, да, кариерата ми като полицай повлия творчеството ми, но ще отнеме твърде дълго време да мина през всяка една песен.

M: Говорейки си за влияния, споменавал си, че вокално те вдъхновяват изпълнители като Active Child и ANOHNI, които са доста различни жанрово. Как различните жанрове музика оказват влияние на подхода ти към TesseracT? 

D: О, чудесно. Аз не слушам само рок и метъл музика, а всякаква. Бих казал, че вкусът ми е доста еклектичен и съм сигурен, че аз не съм единствения вокалист, който го казва. Изминах едно пътуване към себеоткриването и се упражнявах доста упорито като вокалист. След първия албум се отдадох на открития, тъй като ми беше изключително трудно да изпълнявам много от песните на TesseracT по време на турне и се притеснявах. И това беше една от причините временно да напусна групата, защото ми беше трудно, както вокално така и финансово. Знаеш ли, когато направиш такава голяма жертва, за да посветиш живота си на музиката, трябва да се научиш по трудния начин, че трябва да мислиш извън рамките и да бъдеш умен, да имаш много странични приходи, например, за да се издържаш. 

Аз не исках да пропилявам шансовете си за кариера в музиката. Затова се превъзпитах като певец и се превърнах в собствения си вокален педагог през последните 15 - 16 години. Впоследствие започнах да преподавам и на други хора, но да се върна на темата - всички тези музикални вдъхновения имат голяма роля в това как звуча днес. Обичам съвременна музика, харесва ми това как изпълнители от различни жанрове могат да бъдат толкова различни в звученето си, да имат толкова вариращи цветове и форми и подходи. И мисля че един от хубавите аспекти на TesseracT е, че ние пишем доста комплексна музика, която обаче е силно свързана с вокалите. И смятам, че това идва от жанровите късчета, които нося в себе си, особено от съвременния поп, съчетан с откриване на крайностите на вокалните ми способности. Смятам, че съм намерил начин да оформя подхода си така, че да обхване всички особености на човешкия глас и смятам, че това е чудесно. 

М: Музиката на TesseracT съчетава както тежки така и атмосферни елементи. Какъв е процеса, чрез който намираш баланса, когато записваш вокалите? 

D: Интересно пътуване е. Мисля че в първия ни албум още се учех да пиша текстове, които да комплиментират сложната ни структурно музика. Начина, по който успях беше да отдам вниманието си на музиката и да използвам вокалите просто като допълнителен инструмент, вместо да се опитвам да изпъкна като изпълнител със силен и независим от инструментала глас. Стремях се гласът ми да е плаващ и ефимерен. Използвах мелодии тук и там, но не бяха толкова сложни, колкото музиката ни. Имах чувството, че трябва да използвам гласа си като помощно средство, което да опрости инструментала. Но с годините, особено последните пет, намерих и други интересни подходи, тъй като се занимавам много по-интензивно с музика. Всеки ден пиша музика и пея пред жива публика на лайв стрийм, което се превърна в чудесен начин да развивам гласа си. Честно казано, то е просто - колкото повече правиш нещо, толкова по-лесно става за правене. Сега, когато слушам песни, умът ми се пълни с мелодиите на вокала. Ще ти дам пример, преди няколко седмици написах песен с един приятел. Той имаше идея и ми я прати една сутрин. До вечерта имахме изцяло написаната песен, записана и миксирана. За един ден! Вместо месеци, вече ни отнема много по-малко време да творим, защото го правим толкова често и задобряваме. 

М: А и защото вече си открил стила си и знаеш какво търсиш, най-вероятно. Минавам от създаването на музика към изпълнението ѝ. Да си успешна банда, която турира е доста изискващо. Как поддържаш психичното си здраве в добро състояние с такава успешна кариера? Смяташ ли, че музиката е като отдушник за този стрес? Или всичко това ти причинява повече стрес. 

D: Причинява ми стрес само когато не съм достатъчно добре подготвен. В миналото сме записвали албуми и сме се отправяли на турне веднага след това без да сме достатъчно добре запознати с песните, за да ги изпълняваме на живо. Повечето артисти, особено тези, които искат да правят нещата по-правилния начин, ако въобще има “правилен” начин, прекарват много време на усъвършенстват и научат изпълнението на песните си, докато не го превърнат в интуиция. По този начин, когато стане време за записа, нещата могат да се получат много по-добре от когато си под напрежение и притиснат от времето, заради бизнес аспекта на индустрията. Например, когато бяхме към края на написването на Sonder, получихме невероятната възможност да турираме с Megadeth. Трябваше да съкратим звукозаписния процес, за да приемем тази възможност. И от гледна точка на финалния микс и текстовете в този албум, за мен това е един от по-слабите албуми на TesseracT, защото не вложихме цялото си внимание в него. Така че, да, има положителни и негативни страни. 

Опитвам се да стоя здраво стъпил на земята и да бъда свързан с хората, които ме чакат вкъщи и със семейството ми. Много е лесно за неопитни изпълнители и артисти да се отдадат на момента и да се самозабравят. Смятам, че бързо можеш да изгубиш скромността си. Но в нашата група ние сме зрели музиканти, всички сме над 40 годишни. Били сме на турне толкова много пъти и работим към шести албум като група. Иска ми се да вярвам, че сме доста спокойни хора и се подкрепяме един друг. Говорим си много. Смеем се заедно. Държим се здраво стъпили на земята и се стараем да се наслаждаваме на процеса. Да си на път е доста трудно, но когато сме заедно в бекстейджа или излезем на вечеря, или сме в тур буса, сме доста бдителни за това как се чувства всеки един от нас. Полагаме грижи един за друг и смятам, че това ни помага много. Ако си на турне с хора, с които не искаш да бъдеш на турне, ще е кошмарно, но ние сме много добри приятели и това определено помага. 

M: Има ли песни от това турне, които са източник на вдъхновение или някакъв вид утеха за теб лично? Какво сте подготвили за публиката този път?

D:  В сетлиста ни има песни, които не сме изпълнявали на живо досега, което за нас е много вълнуващо. Турираме с албума ни War Of Being, така че публиката може да очаква много от песните от него, но също така сме миксирали нещата с по-стари парчета, така че ако сте ни гледали миналата година, ще е напълно различно преживяване. Осветлението претърпя промени, но е все така атрактивно и завладяващо. Ще се опитаме да не бъде просто концерт, а шоу. Искаме да представим едно драматично театрално представление по най-добрия начин подходящ за нас. 

Откъм песни, мисля че най се вълнувам да изпълнявам песента War of Being от едноименния албум, защото е невероятно преживяване на живо. Толкова е динамична и гневна и емоционална. Има доста светлина, но и доста мрак в нея, тъй като адресира доста важен въпрос - "Кои сме ние?" Кой съм аз? Кой си ти? Определено текста ми напомня да се старая да съм скромен и приземен човек и да приема това, което съм - да не се поддавам на егото и да не бъда нещо, което не съм. 

M: Смяташ ли че креативният ви процес като група е еволюирал в сравнение с предишни албуми? Имаше ли нещо, което ви изкара от зоната ви на комфорт като група? Каза, че си преоткрил себе си, но намери ли и нещо неочаквано? 

D: Да, със сигурност. В миналото сме били доста независими в продуцирането на музиката ни - прехвърляхме си файлове онлайн, пишехме текстове сами, разчитахме главно само на себе си. Винаги сме се самопродуцирали, но с War of Being за първи път се събрахме заедно в едно студио за дълъг период от време и писахме музика като едно цяло и беше ползотворен опит. Както може би се вижда от албума, сме много горди с постигнатото и не мисля, че щяхме да напишем такава музика ако не бяхме физически заедно. Имахме продуцент, който беше много надъхан за миксирането и ни сблъска с моменти, които бяха извън зоната ни на комфорт. Части от песни, които ние много харесвахме - той не одобряваше и ни предлагаше да ги съкратим или махнем, защото ги намираше за ненужни, така че имаше доста сблъсъци на мнения в опити да намерим златната среда, но процеса беше интересен за мен. 

Също така аз самият за първи път имах вокален инженер и имах възможността да се отдръпна от мястото ми зад пулта и вместо да обработвам докато записвам, имах възможността да се фокусирам над изпълнението си и да не се тревожа за нищо друго. Приех колаборацията с вокалния ми инженер и ко-продуцент с отворени обятия - тя се казва Кат Марш, и всъщност помогна с писането на текстовете и оформянето на вокалите. Пример за успеха на работата ни заедно е песента Legion - когато отидохме в студиото, само първата част на песента беше написана. Написахме останалото в студиото, но от вокална гледна точка последната част от песента беше написана изцяло между мен и Кат и беше много странен за мен процес да седя в студио и да пиша текст заедн с някой друг. Оказа се и доста труден и емоционален за изпълнение вокал. Спомням си как записах тази последна част на два или три пъти и се бях вглъбил толкова много в изпълнението, че чак след като приключих си вдигнах погледа и видях, че Кат беше плувнала в сълзи. Споделихме един доста емоционален момент заедно. Беше нещо, което не ми се беше случвало преди, което беше и част от преоткриването на моята връзка с музиката. 

M: Сигурно е ценно да се научиш да пуснеш контрола върху творчеството си. 

D: Да, абсолютно. 

M: Как се настройваш да излезеш на сцената и да превърнеш всичката тази енергия от студиото в едно живо изпълнение? Влияе ли ти и енергията на публиката?

D: И да и не. Винаги е чудесно залата да е пълна и шумна, защото това те захранва докато си на сцената, но в същото време не е от такова ключово значение, защото когато си там, ти просто си вършиш работата и за да я свърша добре трябва да съм много уравновесен и спокоен. Не мога да си позволя да се разсея, защото нивото на трудност, което изпълнявам изисква много съсредоточеност и нямам възможността да отделям внимание на публиката. Разбира се, има взаимодействие. Важно е да си свързан с публиката, но това което се опитвам да кажа е, че не се оставям това да ме повлече. Опитвам се да държа емоциите си под контрол, защото иначе това повлиява способността ми да пея, особено по-трудните части от някои комплексни парчета. 

M: Как виждаш бъдещето на TesseracT? Вълнувате се и се гордеете с постигнатото с албума War of Being, но от тук насам - какво ви очаква и какво те вълнува? 

D:  Това което ме вълнува е, че след този албум всички се съгласихме, че искаме да запишем следващите парчета заедно, вместо поотделно и съдейки по удовлетворението, което изпитахме докато писахме War of Being, нямам търпение да видя докъде ще стигнем за напред. От вокална гледна точка мога да изпълнявам неща, които преди четири години не бих повярвал, че мога, което е знак, че все още се развивам и ставам по-добър. Засега възрастта ми не ми пречи, затова ще продължавам да прекрачвам нови граници и да откривам нови аспекти на това какво мога да изкарам от себе си, докато продължавам да предоставям нещо интересно и уникално на публиката ни, разбира се ако това дори е възможно. Нямам представа какво ни очаква, но се вълнувам да продължа да експериментирам с гласа си. 

M: Научил си много, а и си предал много от знанията си. Ако можеш да дадеш съвет на вокалисти, които искат да се развиват в прогресив метъл жанра, особено когато става дума за баланса между техниката и емоцията, какъв съвет би им дал?  

D: Добър въпрос. Има много начини да подходиш в първите си стъпки. Ще споделя това, което бих казал на себе си, когато започвах. Вярвай в процеса. Много се разстройвах, когато не виждах никакъв прогрес в техниката ми, но бих казал недей да се опитваш да се усъвършенстваш сам. Намери някой, който да те насочва, да ти даде съвет, намери правилния човек за теб. Има много, много вокални педагози по света, аз също съм един от тях. Можеш да научиш толкова много неща от различни хора, не трябва дори да се учиш от само един единствен човек. Важно е да имаш широка перспектива. 

Също е важно, разбира се, и да си скъсаш задника от тренировки. И никога да не спираш да се упражняваш, защото така се случват откритията и достигането на нови висини. Ако прекараш 100 часа в упражнение на гласа си или изпълнение на няколко песни, ще ги усъвършенстваш на 101-вия. Дълго време аз самия не осъзнавах това и просто очаквах, че един ден талантът ми ще се отключи. Така, че това, което бих казал на моето неопитно аз е - “Забави. Наслади се на това, което правиш. Бъди себе си, но се довери и на процеса и си дай време. Ще станеш по-добър, само не губи фокус.”

М: Супер, благодаря ти. Последният ми въпрос е кой е любимият ти ЗВУК?

Д: Любимият ми звук…Гласовете на моето семейство. 

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В четиринадесети и последен за 2024 г. епизод гост на ZVUK е Джеймс Холдън - британският музикант и продуцент, родом от Eкситър, Англия, който подгря The Smile през юни тази година в Арена София. Известен е със своя авангарден подход към електронната музика и любов към малките общности и животните, стилът му комбинира джаз, електроника и експериментални елементи, които го правят уникален на световната сцена. С албуми като The Inheritors и Imagine This Is a High Dimensional Space of All Possibilities, Джеймс създава лейбъла Border Community през 2003 г., за да избяга от ограниченията на комерсиалната музикална индустрия и бързо се утвърждава като дом за иновативни електронни артисти.

М: Ще започна с най-лесния въпрос - кой е Джеймс Холдън в три изречения?

Дж: Хм, доста трудно да се каже. 

М: Знам. 

Дж: Не знам, харесвам идеята, че хората съдържат много неща в себе си и не знам дали мога да ги обхвана…Джеймс Холдън човека или музиката? Кое имаш предвид? 

М: Човекът. 

Дж: …Човекът… Знаеш ли, наистина не знам какво да кажа. Наистина не мога да отговоря на този въпрос. Джеймс е ОК човек. Опитва се да бъде добър. Да, това съм аз. 

М: Чудесно. А Джеймс Холдън артистът? Или и това е доста сложно. 

Дж: Да, доста трудно да се опише. Музиката ми е много неща, но идва от едно и също място - от мен. От транс до джаз, музиката ми е много неща, по мой си начин, може би. 

М: Първата ти любов са Queen, нали? Права ли съм? 

Дж: Да, така е. 

М: Интересно ми е твоето пътуване в света на музиката и кога беше първият път, когато усети музиката като транс?

Дж: Баща ми се научил да свири на пиано, когато е бил в 20-те си години. Докато аз растях нямаше много друга музика вкъщи. Родителите ми не слушаха радио или поп музика. Бяха доста затворени. Но баща ми обичаше да свири на пианото и аз го намирах за изключително готино. И исках и аз да пробвам. Той ме научи да свиря на пиано, предимно класическа музика. И беше супер интересно, но това, което наистина ме въодушевяваше беше повтарящите се звуци. Може би първото нещо, което научих беше 12-тактовия блус и осъзнах, че може да си измислям свои собствени неща и да ги надграждам, вместо само да свиря по ноти. И може би по това време се впуснах в композиране на авторски неща. Но беше доста базово, един акорд след друг. Заради моето ADHD беше трудно да се упражнявам на пианото с часове и беше по-интересно просто да “си дрънкам”. И така прекарвах часове в свирене на едни и същи два акорда отново и отново, докато изпаднех в транс. 

М: А кога срещна музиката с компютъра? 

Дж: Израснах през 1980-те и имах Amstrad настолен компютър, който беше 8-битов и можеше да изсвири не повече от три звука едновременно. Също така родителите ми искаха да се насоча към науките и не ми купуваха игри за компютъра. Казаха ми да се науча да програмирам вместо това. Тогава им се ядосвах, но сега осъзнавам, че благодарение на тях се научих да програмирам и да правя музика, която разбира се беше ужасна. 

Но впоследствие в училище взимах уроци по музика и имахме Atari и Roland D50…Тогава си нямах и представа от електронна музика и просто си играех с това, което е пред мен. Учителят ми по музика ме запозна с учителя по физика и се разприказвахме. Той ми даваше касетки, например последният албум на Orbital или най-новото парче на LTJ Buckham. Показа ми целия спектър от електронна музика по онова време, а аз му пусках демо траковете си. 

Донякъде, той беше първият ми ментор и до днес все още поддържаме връзка. Говорим си понякога, а преди няколко години той дойде на едно от представленията ми. Най-добрият учител, който съм имал до момента! Харесвах физика, която той преподаваше, но това което ме научи за транс музиката се оказа още по-хубаво. 

М: Как оформяш идеите си преди да ги компилираш в компютъра?

Дж: Донякъде процесът е кръговрат. Дори бих казал, че самия процес на създаване се превръща в идеята. Или пък започва с “О, какво ако мога да направя това?” и се превръща в “О, да, това е интересна идея, с която да жонглирам” и така се получава песента в крайна сметка. В последните десетина година наистина се фокусирам върху полифонията, защото с компютъра може да имаш безкраен брой гласове, а аналогово си доста по-лимитиран в избора си. 

Аналогово може би имаш само десет вида трептене, можеш да изсвириш само десет ноти наведнъж и така нататък. Да си играеш с това как музиката се разпределя между звуко-издаващи неща ми харесва. Ако имаш два отделни синтезатора, например, но имаш един и същ модел и разпределиш нотите на случаен принцип между тях, звукът е неописуем, защото всяка нота има различна “текстура”. И когато наслагваш нотите, както аз правя на модулния ми синтезатор и създавам настройки, където едно нещо афектира друго и когато изсвиря висока нота, барабаните звучат леко странно, след което барабаните афектират синтезатора и той също звучи леко странно и всичко някак си се навързва и аз имам контрола над всички тези звуци, единствено ги оформям в песен. 

М: Какви направи-си-сам методи си използвал, за да записваш и кой е най-нестандартния, който си пробвал?

Дж: Не знам дали е дотолкова направи-си-сам, но когато бях малък и нямах пари, имах един микрофон за 20 паунда и вградена в компютъра звукова карта и записвах неща в стаята си. Първият ми албум има трак, който е изцяло направен от звуци от грайндъра ми за трева. Само и единствено от тракащите звуци на кутийката…което е може би добър синтез на целия албум. 

М: Доста нестандартно, да. 

Дж: Но до сега съм бил доста голям късметлия в живота и имам доста добро студио и няколко качествени микрофона и инструменти. Любимата ми техника в момента и да записвам звуците в стаята. Вместо да записвам неща изцяло електронно, записвам звуци от синтезатора и ги качвам на компютъра, след това този звук излиза отново от компютъра. Опитвам се да си звучи сякаш звуците са записани в стая, да се усеща атмосферата. Имам също така микрофони извън студийната стая, в коридора. Например веднъж записвах най-новия албум на приятеля ми Люк Абот, който свиреше на живо една от песните си. И я изсвири страхотно от първия път, нямаше да я записваме втори път. Но тъкмо към края преди да фейд аут-не песента, отвън някакъв бус доставяше нещо и точно в правилния тон на музиката се чува един много тъжен клаксон накрая. Та, да, записвайки истинския свят навън оставяш случайните инциденти да украсят това, което създаваш. 

M: Happy little accidents. Можеш ли да споделиш пример за време, когато технологично ограничение, може би те е довело до творчески пробив? Нещо като звука на клаксона, може би… 

Дж: Предполагам... В известен смисъл, албумът ми The Inheritors беше резултат от първото ми взаимодействие с модулния синтезатор. А с модулния синтезатор, особено начина, по който аз го използвах – изграждах тези живи системи, които сякаш попадат в теорията на хаоса - едно малко движение в една посока и може да стане страхотно, но ако се отклониш твърде много, после ще ти отнеме два часа, за да се върнеш към доброто състояние.

И знам, че ако изключа синтезатора и той започне да изстива, донякъде всичко се разстройва и знам, че това, което съм направил досега е достатъчно добро. Ако спра и отида да спя преди този момент, никога няма да се върна на същата вълна отново. Затова си казвам: „Добре, още едно кафе, още един джойнт, трябва да завърша трака сега, да запиша всичко сега, защото това е единственият ми шанс.“

M: Представи си, че в стаята има човек, който не разбира особено от електронна или денс музика. Как би обяснил разликата между мейнстрийм ЕДМ  и малките общности, за които често говориш в интервютата си?

Дж: Това е като разликата между готвенето на майка ти и Макдоналдс, не е ли? Майка ти се опитва да те нахрани, докато Макдоналдс просто иска да изкара пари. Макдоналдс не го е грижа дали ще се разболееш или ще живееш по-кратко заради тяхната храна.

Метафората наистина работи, защото когато си в малка общност, на концерт за 300 души, всички са като едно общество, хората са свързани, имат общи интереси, вероятно споделят ценности. Чувстваш се сигурен в тази среда. Приятно е, можеш да се отпуснеш, можеш да бъдеш странен, и хората ще го приемат, защото и те са странни, най-вероятно. Затова слушат тази странна музика.

M: Да, абсолютно. И като говорим за общи преживявания, какво е усещането да стоиш пред всички тези хора там, да движат телата си в ритъма, който създаваш – нещо, което звучи и леко зловещо, но също така магическо?

Дж: Да, наистина е странно усещане. Когато всичко е наред и се чувстваш свързан с публиката, това е прекрасно. Обикновено знам, че хората в публиката са си купили билети, за да ме видят, така че са инвестирали емоционално и искат да им хареса. Аз просто трябва да помогна. Работим заедно, за да направим хубаво преживяване за всички.

Но понякога хората не са чували за мен. И това, в известен смисъл, е освежаващо. Някои от тях може да харесват рок групи. Вероятно някои от тях мразят електронната музика просто защото така, като част от тяхната идентичност. Но това е донякъде облекчение – ако успея да ги „конвертирам“, хубаво, но ако не, няма значение.

M: Мисля, че за всеки е уникално преживяване, защото интерпретацията е различна. Все още ли се грижиш за Хайди, осиновеното ти куче?

Дж: Да, тази сутрин приятелката ми ми писа за нея. Добре е, макар че има артрит и вече не може да играе с топка, но е щастлива. Учи се да бъде „възрастна дама“.

M: Във връзка с това – ангажираш ли се с някакви инициативи за защита на животните?

Дж: Когато бях студент, участвах в протести за правата на животните и дори ни нападнаха полицаи, защото протестирахме срещу лаборатория за експерименти. Сега... Ами, през повечето време се старая да съм веган, но честно казано, не съм правил много по въпроса в последно време. Освен да дарявам пари за приюти.

М: Да си веган е голяма стъпка. Какво имаш предвид през повечето време?

Дж: Приятелката ми е веган, така че вкъщи сме изцяло веган. Когато съм на турне, обаче, понякога хапвам малко сирене на крак, защото не винаги имаш достъп до добри ястия.

М: Разбирам. Как балансираш техническите аспекти на музикалното производство с творческите?

Дж: Това е наистина добър въпрос. От пандемията насам започнах да разработвам свое музикално софтуерно приложение, базирано на идеите ми за жива музика и живи системи. Работя здраво върху това и ще го пусна като софтуер с отворен код, за да може всеки да го изпробва. Но това ме превърна в нов човек, който сутрин става и пише код на JavaScript. Това е като второ Аз, различно от музикалното. Последните шест месеца бяха много интензивни в това отношение. Сега съм на финала и си казвам, че е време за нещо различно.

M: Да, разбирам. Срещал ли си творчески блокаж? Как го преодоляваш?

Дж: Честно казано, почти винаги чувствам, че съм в блокаж, който по-скоро от време на време се разчупва. Начинът, по който работи мозъкът ми… Смятам, че нищо никога не е достатъчно добро. Ако нещо звучи клиширано, го изтривам веднага. Много рядко се случва да направя нещо и да си кажа: „Това е специално.“ Това е моя опит с композирането. Миналата седмица се опитах да пиша музика, която звучи като един артист, който е известен в момента - няма да споменавам име - и не беше моето нещо. И просто го изтрих и си казах, че и утре е ден. Доста голяма част от процеса е всъщност доста депресиращ за мен. 

M: Би ли казал, че си много критичен към себе си?

Дж: Да, но се опитвам да преодолея това донякъде. Хем е предимство, хем проклятие. Никога не съм пускал нищо, с което да не съм бил доволен. Понякога хората ме питат дали имам някакви демо записи за компилация или неиздадени песни. Отговорът ми винаги е „Не“. Имам нула неиздадени песни. Ако не завърша нещо, го изтривам.

M: Смяташ ли, че има твърде много музика в света? И ако имаше магически сили, как би направил така, че музиката да е точно толкова, колкото трябва? Откъде идва това „твърде много“ според теб?

Дж: Не, не мисля, че има твърде много. Определено не. Идеята на капитализма е че ако има твърде много от нещо, стойността му пада. И е вярно. 

Когато бях дете, ти трябваха хиляди паунда за оборудване, за да направиш запис. Затова имаше по-малко музика, по-малко конкуренция, а тези записи имаха повече стойност.

Хората правеха повече пари от това. Ако направиш добър денс трак тогава, можеше да спечелиш доста. Сега, ако направиш добър денс трак, шансът ти да успееш е един на милион. Но самият факт, че си го създал, е важен. Музиката е дейност, а не продукт. И ако 10 милиона души правят музика и го обичат, това е много по-добре от 400 бели мъже, които забогатяват от нея, нали?

M: Така е. Как всъщност се случи това твое участие като подгряващ изпълнител на турнето? Лично ли те поканиха от The Smile?

Дж: Да, Томи ми писа имейл. Написа, че обича албума ми и ме попита дали бих искал да бъда подгряващ изпълнител. Казах си: „Окей, ще бъде забавно.“ Много харесвам всички негови странични проекти, като Atoms for Peace и соловите му албуми. Аз съм фен, така че е доста приятно да сме на път заедно.

Също така е интересно да слушаш как се развиват и стават по-добри. Не знам дали „по-добри“ е точната дума, защото първият им концерт беше страхотен, но сега те звучат толкова по-плавно и по-уверено. Можеш да чуеш как сетът им  еволюира. Да наблюдаваш четирима невероятни музиканти, които преминават от „страхотни“ към „изумителни“, е истинско удоволствие.

M: Подкастът, за който е това интервю, се казва ZVUK, което на български означава „звук“. Последният ми въпрос е: какъв е любимият ти звук?

Дж: Ох, „любим“ е наистина труден въпрос. В известен смисъл бих казал звукова вълна, прекарана през хубав аналогов филтър, е добър избор. Аналогов филтър, който е остър и режещ, но същевременно приятен.

Но също така обожавам звука на кучето ми, когато хърка. Понякога тя лае на сън, и е толкова сладко. А предишното ни куче, когато лаеше насън, звучеше наистина смешно – имаше нещо като „аруруру“, което беше невероятно мило.

***

Джеймс Холдън изгражда своето творчество, съчетавайки технологии, случайност и дълбока лична връзка с процеса. От ранните си дни с Amstrad компютър до модулните синтезатори и уникалните звукови текстури, той не спира да експериментира и да търси нови хоризонти. Джеймс Холдън продължава да вдъхновява и новото поколение артисти, независимо дали разширява границите на електронната музика или споделя своите творчески инструменти със света, както направи с пускането на своя отворен софтуер "benny" през юли 2024 г. За феновете му това е възможност да се докоснат до музиката и идеите му отблизо. Пътят на Холдън ни напомня, че музиката не е просто нещо, което слушаме – тя е нещо, което живеем и създаваме.

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.

ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В тринадесети епизод гост на ZVUK е кръстникът на прогресив метъла - Джон Петручи от легендарната група Dream Theater. Основана през 1985 г., групата е известна със своето иновативно звучене и сложни композиции, а Джон е в основите ѝ заедно с Джон Миунг, с който започват да свирят заедно, когато са на едва 12 години. Безумно добър китарист и композитор, с кариера над три десетилетия, Джон неведнъж е разширявал границите на китарната техника, съчетавайки прецизност, емоция и иновации. В този епизод с него ни среща Деница Славова. 

Деница: За първи път ще свирите в Пловдив на много нетипично място - красивия римски амфитеатър. Чувала съм много музиканти да говорят за него като за една съвсем истинска каменна зала. Как мислиш, че това място ще е различно от типичните концертни зали? Какво ти е разказвал Майк за Пловдив, тъй като той вече и свирил там? 

Джон Петручи: Разказвал ми е, да. Каза, че е много красиво и е супер приятна атмосфера. И преди сме свирили в римски амфитеатри и руини в Италия и Франция и най-различни части от света. И дори тези много старите в Гърция, но преди мнооого време. Определено мисля, че подхода ни към този тип концерти е малко по-различен. Вместо да използва видео материали, осветителят ни обикновено осветява чертите на амфитеатъра, за да създаде една малко по-различна атмосфера, която да пасва на мястото. Готино е. Не съм бил в Античния театър в Пловдив, но съм сигурен че е красиво и че има хиляди години история. Ще свирим и в Помпей по същия начин. Така че, да, подобни места не са традиционната сцена и подхода ни към продукцията е малко по-различен, за да направим преживяването подходящо и уникално. 

Д: Имате ли специален сетлист, който сте подготвили за Пловдив? 

Дж: Събитието е доста далеч към момента така че не, но ще започнем да го подготвяме много скоро. 

Д: Имате ли забавни или запомнящи се моменти от годините, в които започнахте да свирите на живо? Все пак са минали вече 40 години, сигурна съм че сте пълни с истории. 

Дж: Помня, че веднъж свирихме някъде в района на Източна Европа и беше концерт на открито, нещо като площад и беше мега яко. Не помня дали бяхме част от фестивал или бяхме само ние на самостоятелно турне. Може би сме били в Румъния или някъде там. И веднага след като приключихме концерта, електричеството в целият град се изгуби. Беше доста смешно. Спряхме тока на цял град!

Д: Да, звучи като нещо, което ще се случи в района на България или Румъния, за съжаление. 

— 

Джон Петручи израства в малък град в Лонг Айлънд, Ню Йорк, и открива страстта си към музиката благодарение на китарата на сестра си. На едва 12 години той решава да се посвети на инструмента, вдъхновен от легенди като Стийв Морс и Ал Ди Меола. Но истинската повратна точка идва, когато Петручи и Миунг се срещат с Майк Портной в колежа Бъркли докато са в търсене на барабанист, с който да споделят любовта си към прогресив рока. През 1985 г. основават групата Majesty, която по-късно ще стане Dream Theater – име, избрано след случайна забележка от бащата на Майк. От малък гаражен проект, Dream Theater се превръща в една от най-влиятелните групи в историята на прогресив метъла.

—

Д: Нашият Античен театър е известен с невероятната си акустика, може би както и други такива места. Като китарист, който е много стриктен със звученето на сцена, как нагласяш звука за подобни локации? Правиш ли нещо специално или оставяш натуралната акустика да си свърши работата? 

Дж: Като китарист не променям звука на инструментите си спрямо локацията. Настройвам китарата както обикновено и просто я свързваме с усилвателя. От там нататък озвучителя ни е този, който настройва звука спрямо акустиката. Решението как да нагласи звука е изцяло негово в зависимост как той чува инструментите, когато свирим от сцената към публиката. 

Д: Dream Theater празнува голяма годишнина, цели 40 години. Сигурна съм, че ви питат доста често, но когато погледнеш назад, смяташ ли че е имало ключов момент за групата, когато сте осъзнали, че ви очаква нещо голямо. Помниш ли този момент?

Дж: Помня, че се срещнах с Джон Миунг, когато бях на 12 години. И ето ни днес, все още свирим в банда заедно. Едно от нещата, което ни свърза на времето беше, че обожавахме да се упражняваме на китарата и баса с часове ежедневно. Бяхме големи фенове на Iron Maiden и Rush. И дори в тази ранна тийнейджърска възраст, знаехме че това е нещо, което искаме да правим цял живот. И някак си знаехме, че ще се случи. Или сме били много наивни или се оказахме големи късметлии. Но още тогава знаехме, че искаме музиката да бъде нашият живот и донякъде това беше тунел, през който вървяхме към целта си. Това е може би най-ранният момент, в който си спомням подобно чувство. Тогава не бяхме цяла група, но просто имах шесто чувство и знаех, че някой ден ще успеем на голямата сцена. 

Д: Хм, тоест мечтай дръзко.

Дж: Точно така. Мечтай дръзко и работи упорито!

Д: Да. Говорейки си за упорита работа помня, че прочетох в интервю, че се упражняваш по 8 часа на ден. И малко не ти повярвах. Та това е като постоянна работа! Все още ли го правиш? Наистина ли се упражняваш толкова много?

Дж: Да, упражнявам се много, наистина. Китарата ми е учител. Влюбен съм в майсторството на този инструмент и до ден днешен ме очарова, въпреки че съм свирил на него цял живот. Все още се чувствам предизвикан от китарата и от възможностите, които може да изследваш с нея като артист. Просто съм влюбен в инструмента. Сега седя и си говоря с теб тук, но репетиционната ми в съблекалнята е подготвена и нямам търпение да отида и да свиря. Така че, е, не свиря по 8 часа всеки ден, защото когато си на турне е почти невъзможно, но се опитвам. 

—

Известен със своето впечатляващо сценично присъствие и безупречна техника, Петручи винаги е воден от перфекционизма си. Неговият емблематичен стил комбинира сложни рифове, завладяващи сола и уникален баланс между агресия и мелодичност. 1992 г. е годината, в която Dream Theater променя съдбата си с издаването на албума Images and Words. Парчето „Pull Me Under“ неочаквано достига до челните места на радио класациите и MTV, което е рядкост за прогресив метъл група. Успехът на албума не само отворя врати за нови турнета, но и утвърждава Dream Theater като група, която не се страхува да експериментира. Петручи си спомня как, по време на записите, той е обсебен от идеята да съчетае сложността на инструменталните партии с достъпност, която да вълнува масовата публика – комбинация, която до днес е тяхна запазена марка.

—

Д: В днешно време младите музиканти имат достъп до всякакви видеа и уроци онлайн, както и до изкуствен интелект и всякакви софтуери. Мислиш ли, че това е нещо хубаво? Смяташ ли, че е помощно средство или по-скоро проклятие? За добро ли е?

Дж: Хм, ами погледни го от този ъгъл - ако се върнем назад във времето, когато съм бил на 12 години - не съм имал подобни неща. Трябвало е да развия слуха си с помощта на плочи, касети и да слушам и слушам, за да разбера какво са свирили Джими Пейдж или Ранди Роудс например. Тогава нямаше как да ги видя на видео или да видя някой друг, който да ме научи. Нямаше Instagram или YouTube. Така че мисля, че едно време да се учиш на инструмент е било малко като загадка, която трябва да разкриеш. 

В днешно време лесно можеш да видиш как се свири нещо и има безброй примери какво да упражняваш по конкретно, каква техника да си купиш, за да получиш този звук. И може с няколко клика всички тези неща да пристигнат в дома ти за няколко дни. Мисля, че този напредък в технологията е велик. Не знам как влияе на креативността. Но пък със сигурност има млади музиканти, които са на много високо техническо ниво именно заради тези възможности. 

В същото време музиката е вид комуникация, която предизвиква емоции у слушателя. И не съм сигурен дали истинският талант не се крие в това да можеш да създадеш това чувство у другите и може би моето поколение сме имали предимство в това да усъвършенстваме това умение, докато сме разплитали загадката и сме усъвършенствали слуха си. 

Но…кой знае. Има осемгодишни, които могат да свирят песни на Dream Theatеr, така че летвата е вдигната доста високо с напредъка на технологиите. 

Д: Може би всички тези дигитални педали и различни плъгини и какво ли още не помагат на новото поколение. Вече споменахме Инстаграм и Фейсбук и социалните мрежи, които младите изпълнители използват... Колко важно е присъствието в социалните мрежи за артистите в днешно време?

Дж: Мисля че е много, много важно и се радвам, че нещата се развиват по този начин, защото на времето цялото внимание се канализираше само към комерсиално-успешните артисти. Беше много трудно да изкараш музиката си навън и да достигне до повече хора освен ако не бъде пусната по радиото. Социалните мрежи правят така, че изкуството на всеки един човек или група да достигне до максимален брой хора възможно най-бързо и мисля, че това прави света едно доста по-малко място, в което информацията се разпространява много по-лесно. И обичам тази страна на социалните мрежи. Има нещо полезно в това много удобно маркетингово средство, което преди нямахме. На времето трябваше да си подписал с лейбъл и да имаш огромен бюджет, за да пускат музиката ти по радиото. Сега можеш просто да тръгнеш на път и хиляди, дори стотици хора да научат за музиката ти за изключително кратко време. 

Д: Помниш ли първата песен на Dream Theater, която чу по радиото? Сигурно е била Pull Me Under?

Дж: Първият път беше когато излезе първият ни албум When Dream and Day Unite. Имаше късно вечерно радиопредаване в Лонг Айлънд, Ню Йорк и името на диджея беше Fingers и шоуто се казваше Fingers Metal Shop. Помня, че си го пуснах и когато започна в полунощ чух A Fortune in Lies от първия ни албум да свири. 

—

Джон Петручи не е просто китарист – той е истински визионер. През годините неговите солови албуми, като Suspended Animation и Terminal Velocity, доказват, че може да разказва истории и само чрез музика. Неговият китарен лагер събира китаристи от цял свят, за да учат от най-добрите, включително имена като Крис Бродерик и жена му Рена Петручи от хеви метъл групата MEANSTREAK. Въпреки успехите си, Джон остава скромен и отдаден на изкуството. „Музиката е пътешествие, а не дестинация.“ И днес, след повече от четири десетилетия в света на музиката, Dream Theater и Петручи продължават да вдъхновяват нови поколения с неизчерпаема енергия и креативност.

—

Д: Какво си спомняш за онзи момент? Настръхна ли или не можа да повярваш?

Дж: О, да, не можех да повярвам. Беше невероятно и като млад музикант, който се опитва да пробие беше като сбъдната мечта. Беше различно, когато Pull Me Under стана хит по радиото през 1992 г., защото нея я пускаха през деня и можеше да я чуеш докато шофираш съвсем случайно. Това по себе си също беше неописуемо чувство. И знаков момент. Определено беше обрат в бъдещето на групата. 

Д: С толкова много знакови песни и албуми зад себе си сигурна съм, че е трудно да избереш любимата си песен. Но все пак ще те попитам има ли такава, която обичаш да изпълняваш на живо? Песен, която те кара да настръхваш всеки път и винаги я включвате в сетлиста?

Дж: Може би песента The Spirit Carries On е една от тях. Една от по-семплите песни на Dream Theater е, но имам нещо като емоционална връзка с нея. Обикновено винаги е в сетлиста. Една по-дълга песен, която не винаги включваме, но за която много се вълнувам, когато го правим е The Count of Tuscany. Толкова е комплексна и има толкова много нюанси в нея. 

Д: Да, и аз много я харесвам. Моята любима е Home и никога не съм я чувала на живо. Не знам защо не я свирите. Моля ви да я включите в сетлиста за България. 

Дж: Хм, включили сме я в сетлиста за това турне, така че може и да я изсвирим това лято. 

Д: Супер, много се надявам. И последен въпрос, понеже подкаста се казва ЗВУК, кой е любимият ти звук? 

Дж: Любимият ми звук е електрическа китара прекарана през усилвател и усилена на макс. Не е нещо изненадващо, доста очевиден отговор, но това е истината. 

— 

Това беше Джон Петручи от Dream Theater за ZVUK. На 20 и 21 юли догодина, в рамките на турнето „An Evening with Dream Theater“, Dream Theater идват отново у нас, този път - на сцената на Античния театър в Пловдив, и най-хубавото - оригиналния си състав с Майк Портной. С нов албум, Parasomnia, който ще излезе на 7 февруари 2025, бандата е готова да отпразнува 40 години творчество със своите фенове по наистина впечатляващ  начин и на едно уникално за света място. Билетите са лимитирани и вече в продажба в мрежата на Ticket Station Bulgaria.