
Sign up to save your podcasts
Or


Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. Във втори епизод отКъм целия текстZVUK: Иван Диковски – Johnny и завода му за музика
The post ZVUK: Иван Диковски – Johnny и завода му за музика appeared first on Projector+.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може иКъм целия текстотZVUK: Svi U Blokade – за протестите в Сърбия
The post отZVUK: Svi U Blokade – за протестите в Сърбия appeared first on Projector+.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може иКъм целия текстZVUK: Ангел Каспарянов – фронтменът с мнение
The post ZVUK: Ангел Каспарянов – фронтменът с мнение appeared first on Projector+.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В първия епизод наКъм целия текстZVUK: Даниел Томпкинс – вокалистът, който не спира да преоткрива гласа си
The post ZVUK: Даниел Томпкинс – вокалистът, който не спира да преоткрива гласа си appeared first on Projector+.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В четиринадесети и последен заКъм целия текстZVUK: Джеймс Холдън – звуковият архитект
The post ZVUK: Джеймс Холдън – звуковият архитект appeared first on Projector+.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В тринадесети епизод гост на ZVUK е кръстникът на прогресив метъла - Джон Петручи от легендарната група Dream Theater. Основана през 1985 г., групата е известна със своето иновативно звучене и сложни композиции, а Джон е в основите ѝ заедно с Джон Миунг, с който започват да свирят заедно, когато са на едва 12 години. Безумно добър китарист и композитор, с кариера над три десетилетия, Джон неведнъж е разширявал границите на китарната техника, съчетавайки прецизност, емоция и иновации. В този епизод с него ни среща Деница Славова.
Деница: За първи път ще свирите в Пловдив на много нетипично място - красивия римски амфитеатър. Чувала съм много музиканти да говорят за него като за една съвсем истинска каменна зала. Как мислиш, че това място ще е различно от типичните концертни зали? Какво ти е разказвал Майк за Пловдив, тъй като той вече и свирил там?
Джон Петручи: Разказвал ми е, да. Каза, че е много красиво и е супер приятна атмосфера. И преди сме свирили в римски амфитеатри и руини в Италия и Франция и най-различни части от света. И дори тези много старите в Гърция, но преди мнооого време. Определено мисля, че подхода ни към този тип концерти е малко по-различен. Вместо да използва видео материали, осветителят ни обикновено осветява чертите на амфитеатъра, за да създаде една малко по-различна атмосфера, която да пасва на мястото. Готино е. Не съм бил в Античния театър в Пловдив, но съм сигурен че е красиво и че има хиляди години история. Ще свирим и в Помпей по същия начин. Така че, да, подобни места не са традиционната сцена и подхода ни към продукцията е малко по-различен, за да направим преживяването подходящо и уникално.
Д: Имате ли специален сетлист, който сте подготвили за Пловдив?
Дж: Събитието е доста далеч към момента така че не, но ще започнем да го подготвяме много скоро.
Д: Имате ли забавни или запомнящи се моменти от годините, в които започнахте да свирите на живо? Все пак са минали вече 40 години, сигурна съм че сте пълни с истории.
Дж: Помня, че веднъж свирихме някъде в района на Източна Европа и беше концерт на открито, нещо като площад и беше мега яко. Не помня дали бяхме част от фестивал или бяхме само ние на самостоятелно турне. Може би сме били в Румъния или някъде там. И веднага след като приключихме концерта, електричеството в целият град се изгуби. Беше доста смешно. Спряхме тока на цял град!
Д: Да, звучи като нещо, което ще се случи в района на България или Румъния, за съжаление.
—
Джон Петручи израства в малък град в Лонг Айлънд, Ню Йорк, и открива страстта си към музиката благодарение на китарата на сестра си. На едва 12 години той решава да се посвети на инструмента, вдъхновен от легенди като Стийв Морс и Ал Ди Меола. Но истинската повратна точка идва, когато Петручи и Миунг се срещат с Майк Портной в колежа Бъркли докато са в търсене на барабанист, с който да споделят любовта си към прогресив рока. През 1985 г. основават групата Majesty, която по-късно ще стане Dream Theater – име, избрано след случайна забележка от бащата на Майк. От малък гаражен проект, Dream Theater се превръща в една от най-влиятелните групи в историята на прогресив метъла.
—
Д: Нашият Античен театър е известен с невероятната си акустика, може би както и други такива места. Като китарист, който е много стриктен със звученето на сцена, как нагласяш звука за подобни локации? Правиш ли нещо специално или оставяш натуралната акустика да си свърши работата?
Дж: Като китарист не променям звука на инструментите си спрямо локацията. Настройвам китарата както обикновено и просто я свързваме с усилвателя. От там нататък озвучителя ни е този, който настройва звука спрямо акустиката. Решението как да нагласи звука е изцяло негово в зависимост как той чува инструментите, когато свирим от сцената към публиката.
Д: Dream Theater празнува голяма годишнина, цели 40 години. Сигурна съм, че ви питат доста често, но когато погледнеш назад, смяташ ли че е имало ключов момент за групата, когато сте осъзнали, че ви очаква нещо голямо. Помниш ли този момент?
Дж: Помня, че се срещнах с Джон Миунг, когато бях на 12 години. И ето ни днес, все още свирим в банда заедно. Едно от нещата, което ни свърза на времето беше, че обожавахме да се упражняваме на китарата и баса с часове ежедневно. Бяхме големи фенове на Iron Maiden и Rush. И дори в тази ранна тийнейджърска възраст, знаехме че това е нещо, което искаме да правим цял живот. И някак си знаехме, че ще се случи. Или сме били много наивни или се оказахме големи късметлии. Но още тогава знаехме, че искаме музиката да бъде нашият живот и донякъде това беше тунел, през който вървяхме към целта си. Това е може би най-ранният момент, в който си спомням подобно чувство. Тогава не бяхме цяла група, но просто имах шесто чувство и знаех, че някой ден ще успеем на голямата сцена.
Д: Хм, тоест мечтай дръзко.
Дж: Точно така. Мечтай дръзко и работи упорито!
Д: Да. Говорейки си за упорита работа помня, че прочетох в интервю, че се упражняваш по 8 часа на ден. И малко не ти повярвах. Та това е като постоянна работа! Все още ли го правиш? Наистина ли се упражняваш толкова много?
Дж: Да, упражнявам се много, наистина. Китарата ми е учител. Влюбен съм в майсторството на този инструмент и до ден днешен ме очарова, въпреки че съм свирил на него цял живот. Все още се чувствам предизвикан от китарата и от възможностите, които може да изследваш с нея като артист. Просто съм влюбен в инструмента. Сега седя и си говоря с теб тук, но репетиционната ми в съблекалнята е подготвена и нямам търпение да отида и да свиря. Така че, е, не свиря по 8 часа всеки ден, защото когато си на турне е почти невъзможно, но се опитвам.
—
Известен със своето впечатляващо сценично присъствие и безупречна техника, Петручи винаги е воден от перфекционизма си. Неговият емблематичен стил комбинира сложни рифове, завладяващи сола и уникален баланс между агресия и мелодичност. 1992 г. е годината, в която Dream Theater променя съдбата си с издаването на албума Images and Words. Парчето „Pull Me Under“ неочаквано достига до челните места на радио класациите и MTV, което е рядкост за прогресив метъл група. Успехът на албума не само отворя врати за нови турнета, но и утвърждава Dream Theater като група, която не се страхува да експериментира. Петручи си спомня как, по време на записите, той е обсебен от идеята да съчетае сложността на инструменталните партии с достъпност, която да вълнува масовата публика – комбинация, която до днес е тяхна запазена марка.
—
Д: В днешно време младите музиканти имат достъп до всякакви видеа и уроци онлайн, както и до изкуствен интелект и всякакви софтуери. Мислиш ли, че това е нещо хубаво? Смяташ ли, че е помощно средство или по-скоро проклятие? За добро ли е?
Дж: Хм, ами погледни го от този ъгъл - ако се върнем назад във времето, когато съм бил на 12 години - не съм имал подобни неща. Трябвало е да развия слуха си с помощта на плочи, касети и да слушам и слушам, за да разбера какво са свирили Джими Пейдж или Ранди Роудс например. Тогава нямаше как да ги видя на видео или да видя някой друг, който да ме научи. Нямаше Instagram или YouTube. Така че мисля, че едно време да се учиш на инструмент е било малко като загадка, която трябва да разкриеш.
В днешно време лесно можеш да видиш как се свири нещо и има безброй примери какво да упражняваш по конкретно, каква техника да си купиш, за да получиш този звук. И може с няколко клика всички тези неща да пристигнат в дома ти за няколко дни. Мисля, че този напредък в технологията е велик. Не знам как влияе на креативността. Но пък със сигурност има млади музиканти, които са на много високо техническо ниво именно заради тези възможности.
В същото време музиката е вид комуникация, която предизвиква емоции у слушателя. И не съм сигурен дали истинският талант не се крие в това да можеш да създадеш това чувство у другите и може би моето поколение сме имали предимство в това да усъвършенстваме това умение, докато сме разплитали загадката и сме усъвършенствали слуха си.
Но…кой знае. Има осемгодишни, които могат да свирят песни на Dream Theatеr, така че летвата е вдигната доста високо с напредъка на технологиите.
Д: Може би всички тези дигитални педали и различни плъгини и какво ли още не помагат на новото поколение. Вече споменахме Инстаграм и Фейсбук и социалните мрежи, които младите изпълнители използват... Колко важно е присъствието в социалните мрежи за артистите в днешно време?
Дж: Мисля че е много, много важно и се радвам, че нещата се развиват по този начин, защото на времето цялото внимание се канализираше само към комерсиално-успешните артисти. Беше много трудно да изкараш музиката си навън и да достигне до повече хора освен ако не бъде пусната по радиото. Социалните мрежи правят така, че изкуството на всеки един човек или група да достигне до максимален брой хора възможно най-бързо и мисля, че това прави света едно доста по-малко място, в което информацията се разпространява много по-лесно. И обичам тази страна на социалните мрежи. Има нещо полезно в това много удобно маркетингово средство, което преди нямахме. На времето трябваше да си подписал с лейбъл и да имаш огромен бюджет, за да пускат музиката ти по радиото. Сега можеш просто да тръгнеш на път и хиляди, дори стотици хора да научат за музиката ти за изключително кратко време.
Д: Помниш ли първата песен на Dream Theater, която чу по радиото? Сигурно е била Pull Me Under?
Дж: Първият път беше когато излезе първият ни албум When Dream and Day Unite. Имаше късно вечерно радиопредаване в Лонг Айлънд, Ню Йорк и името на диджея беше Fingers и шоуто се казваше Fingers Metal Shop. Помня, че си го пуснах и когато започна в полунощ чух A Fortune in Lies от първия ни албум да свири.
—
Джон Петручи не е просто китарист – той е истински визионер. През годините неговите солови албуми, като Suspended Animation и Terminal Velocity, доказват, че може да разказва истории и само чрез музика. Неговият китарен лагер събира китаристи от цял свят, за да учат от най-добрите, включително имена като Крис Бродерик и жена му Рена Петручи от хеви метъл групата MEANSTREAK. Въпреки успехите си, Джон остава скромен и отдаден на изкуството. „Музиката е пътешествие, а не дестинация.“ И днес, след повече от четири десетилетия в света на музиката, Dream Theater и Петручи продължават да вдъхновяват нови поколения с неизчерпаема енергия и креативност.
—
Д: Какво си спомняш за онзи момент? Настръхна ли или не можа да повярваш?
Дж: О, да, не можех да повярвам. Беше невероятно и като млад музикант, който се опитва да пробие беше като сбъдната мечта. Беше различно, когато Pull Me Under стана хит по радиото през 1992 г., защото нея я пускаха през деня и можеше да я чуеш докато шофираш съвсем случайно. Това по себе си също беше неописуемо чувство. И знаков момент. Определено беше обрат в бъдещето на групата.
Д: С толкова много знакови песни и албуми зад себе си сигурна съм, че е трудно да избереш любимата си песен. Но все пак ще те попитам има ли такава, която обичаш да изпълняваш на живо? Песен, която те кара да настръхваш всеки път и винаги я включвате в сетлиста?
Дж: Може би песента The Spirit Carries On е една от тях. Една от по-семплите песни на Dream Theater е, но имам нещо като емоционална връзка с нея. Обикновено винаги е в сетлиста. Една по-дълга песен, която не винаги включваме, но за която много се вълнувам, когато го правим е The Count of Tuscany. Толкова е комплексна и има толкова много нюанси в нея.
Д: Да, и аз много я харесвам. Моята любима е Home и никога не съм я чувала на живо. Не знам защо не я свирите. Моля ви да я включите в сетлиста за България.
Дж: Хм, включили сме я в сетлиста за това турне, така че може и да я изсвирим това лято.
Д: Супер, много се надявам. И последен въпрос, понеже подкаста се казва ЗВУК, кой е любимият ти звук?
Дж: Любимият ми звук е електрическа китара прекарана през усилвател и усилена на макс. Не е нещо изненадващо, доста очевиден отговор, но това е истината.
—
Това беше Джон Петручи от Dream Theater за ZVUK. На 20 и 21 юли догодина, в рамките на турнето „An Evening with Dream Theater“, Dream Theater идват отново у нас, този път - на сцената на Античния театър в Пловдив, и най-хубавото - оригиналния си състав с Майк Портной. С нов албум, Parasomnia, който ще излезе на 7 февруари 2025, бандата е готова да отпразнува 40 години творчество със своите фенове по наистина впечатляващ начин и на едно уникално за света място. Билетите са лимитирани и вече в продажба в мрежата на Ticket Station Bulgaria.
The post ZVUK: Джон Петручи – властелинът на струните appeared first on Projector+.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В дванадесети епизод гост на ZVUK е космическият вокал Али Абдала от едноименната група ALI. Групата издава първото си парче по време на пандемията, а днес излиза първия им албум INTROVERSE, който може да чуете на всички платформи. Али започва да се занимава с музика от много малък и днес има да ни разкаже много за процеса и вярата, че нещата винаги се получават с упоритост. Какви са неговите мечти и цели, може да прочетете или чуете в днешния епизод на ZVUK.
Моника: Али или Алан?
Али: Отначало беше Алан, после стана Ачо, после стана Али. В различните периоди от живота ми, всеки ми е казал по-различен начин. В момента съм Али. Както ми е истинското име.
М: А как се появяват група ALI?
А: Група ALI се появи, когато... През всичките години, в които бях част от група Macrophone, имах свои идеи, които малко или много не пасваха на концепцията на групата. В един момент, имах друга група във фирмата, в която работя, с които свирихме кавъри по фирмени партита. Към нас се присъедини Кало (Калоян Димитров, бас), който е нашият "мама и татко" и всичко останало. Той е продуцент, басист, пианист и каквото още се сетите.
Тогава усетих, че мога да предложа идеите си на именно тази група. Предложих, не помня точно коя, мисля, че беше песен, която в момента не е в албума, но ще отиде в следващия албум със сигурност. Тя стана много яко, още на първата репетиция и след което вече започнахме.
Bliss & Blasphemy беше всъщност първата песен на албума, която репетирахме и стана много добре. После беше I Come From The Future. И така. И тъй като идеите бяха мои, просто решихме да ги издадем като група Ali And The Tough Cookies.
Но тъй като беше много дълго, просто решихме да бъде ALI и да бъде просто една песен. Имахме късмета, естествено, това да се случи по време на пандемия, когато всеки си е вкъщи, всеки е в YouTube или Facebook и т.н. Ние много добре осъзнаваме периода, в който това се случи.
Най-вероятно, ако сега бяхме пуснали тази песен, нямаше да стане толкова популярна. Не, че някаква супер популярна, но със сигурност нямаше да има популярността, която тогава натрупа.
И някакси си повярвахме, че можем да пишем авторска музика, което от днешна гледна точка ми звучи толкова наивно, толкова романтично. Но, всъщност, наистина се случиха нещата. Просто някакси всички кликнахме заедно и започнаха песните да придобиват форма, да придобиват звук и всичко останало.
И в момента групата, за съжаление или не, носи моето име. Нося си го това в момента, но да, така стана.
М: Да, щях да попитам още в началото за името, защото има групи които са Х името на вокала и останалите. Вие сте били …And The Tough Cookies.
А: Да, бяхме Ali And The Tought Cookies.
М: А сега ако трябва да го промените, били какво име би дал на “останалите”? Все още ли са tough cookies?
А: Мисля, че нито един от нас не го харесваше това име. Не помня защо го избирахме.
Просто преди това се казвахме The Taricates. И супер много НЕ харесвахме на “тарикатите” и решихме просто да измислим някакво друго име. И не помня вече кой беше предложил The Tough Cookies.
М: Понеже каза, че първата ви песен е излязла около пандемията се сетих за една история. По това време пусках музика на едно събитие в университета и Петар (Петар Шварц, китара) беше там. Аз тъкмо наскоро бях чула песента Bliss & Blasphemy, може би е била нова и я пуснах в плейлиста, а той дойде при мен да ми благодари. Аз не знаех, че е новата и първа песен на групата и бях объркана, защото на мен дори тогава ALI ми звучеше като група, която от години се занимава професионално с музика и звучи на световно ниво. И като се сещам за тогава и къде сте сега…
А: Това не значи, че сега сме кой знае къде. Наскоро ме питаха “4 години не са ли прекалено мног просто за един албум”? Аз отговорих, че ако е за група като Rage Against the Machine може би да, дълъг период е. Обаче през тези 4 години ние се учихме как да дъжим китара, буквално. Почти нито един от нас нямаше опит с това да свири авторска музика, може би само аз, но бях също много нов.
Започнахме от първа стъпка, нямахме идея къде се намираме, какво правим и тъй като, може би, защото сме в IT сферата и защото, по-скоро, може би, защото сме такива хора, всички имаме огромно доверие в процеса.
Винаги се доверяваме на процеса, независимо как, независимо дали сме назад или само се усещаме назад и малко по малко действаме и сме супер консистентни, всяка сряда - репетиция; винаги имаме няколко чат канала само за конкретни неща за групата и всеки допринася с каквото може ежедневно и така 4 години, всъщност, не са абсолютно нищо за целият товар от работа. Но най-вече всичко е върху Кало, защото, всъщност INTROVERSE звучи и до голяма степен има тази форма, благодарение на него.
И така 4 години са много време, но ние знаем през какво сме минали и какво сме постигнали през това дълго време, за да стигнем до ниво на една от читавите български банди, защото вече знам, че сме една от читавите български банди.
М: Представи Калото като "мама и татко" на групата, каква суперсила има всеки един останал член от бандата? Представи ни ги, и каква е твоята суперсила също така?
А: При мен е много лесно. Аз просто давам някакви идеи. Не мога да кажа, че това е супер сила, но да кажем че осигурявам материалите. И което вече не е и точно така, защото започваме да си правим и авторски песни и всеки от бандата да се включва.
Да, Калото е, както казахме, "мама и тате".
Петар е човекът-диригент. Той е гейткийпърът на всичките ексели, по които се движат всички планове, всички финанси, абсолютно всичко на групата по отношение на логистика, на всякакви такива неща, Петър е човекът.
Емо….той самият казва, че е беквокал. Аз не мога да приема, че той е беквокал. Емо, първо, че е много голям шоумен. Емо е супер готин - свири на триъгълник! Колко банди можеш да избориш, които имаш човек, който се занимава с това да свири на тръгълник и на дайре и да пее беквокал. И за мен той е по-скоро едва ли не перкусионист, отколкото беквокал.
Орли е нашият барабанист, доктор по астрофизика, астрономия, не знам точно по какво още е доктор, обаче на някакви много големи неща.
Тони е нашият глас на разума. Тони е най-големият практик на света. Всичко, което той казва, това се сбъдва. Той е нашата ясновидка, а и един истински виртуоз на китара. Тони е брутален китарист.
Гледам да не говоря толкова от музикална гледна точка, колкото като характер и като способност, която дава някакво спокойствие в групата. Винаги знаеш, че за нещо някой вече е поел грижата и то не е просто като някакви отделни задачки, а просто всеки има своя вайб в групата и когато ти трябва някакъв вайб, знаеш, че той е там.
М: Имате ли си някакъв inside joke в групата, който може би никой не би разбрал? Искаш ли да се опиташ да ни го обясниш?
А: Хм…ами…Орлин, нашият барабанист, има брат близнак, който също е страхотен барабанист. И когато репетицията е много добра му казваме “Браво, Явка!”. Когато направим грешка по време на репетиция, независимо дали сме аз, Петар или Кало, веднага обвиняваме Орли, защото днес "Орли е дошъл на репетиция".
Но Орли всъщност, от всички нас, има най-голямото израстване. Аз без него не мога. Почти всяка песен, която имам като идея, започваме само аз и Орли.
Защото отначало аз имам нужда от ритъм, тъй като аз съм много насочен към groove, аз обичам бийтове, обичам бас. За мене groove-ът е гръбнакът на една песен, след като тя вече има някаква мелодия, първоначална. И почти винаги започваме по този начин - аз се обаждам на Орли, отиваме да репетираме двамата и ако стане, продължаваме вече с бандата. Така да е, inside joke-а винаги е против Орли, но всъщност Орли е това, което ни крепи стабилни.
М: Ти свираш ли на някакви други инструменти, освен китарата?
А: Аз и на китара не мога да свиря. Аз мога да си акомпанирам на себе си и в групата и да свиря някакви кавъри, но аз лично не мога да свиря на китара, като китарист.
М: Но пък имаш доста китари.
А: Имам много китари, но те са... Как да кажа? Първо, че гледам групата да има абсолютно максимално цялото снаражение. Всички възможни неща, от които се нуждае, за да може да покрие максимално голям спектър от звук. Затова и имаме толкова много китари.
Всъщност, не толкова много, аз имам 5 китари. 4 плюс една акустична. Просто имам много голямо текучество на китари постоянно.
А от друга страна, тъй като съм дизайнер, за мен китарата е един от най-хубавите дизайнерски продукти изобщо, защото освен форма, има и страхотна функция като дърводелски продукт. Изключително красив предмет. И е много хубаво да си подрънкваш. Което аз правя. Когато не съм в бандата, аз просто си подрънквам.
М: А която е любимата китара?
А: Нямам любима китара, но имам една китара, която знам, че ще си я взема на самотния остров. Тя дори не е от най-добрите ми китари, но просто има много голяма сантиментална стойност.
Един жълт телекастър, който ми направи един американски лютиер, казва се Carson Hes. Беше много куц период в живота ми и очакването на китарата ме крепеше с малко по-позитивни мисли, защото тя е лично от него. А той всъщност е и жесток, велик пич.
М: Предстои ви албумът INTROVERSE, който вече ти спомена. Но нека официално го представим. Какво значава името?
А: Ние много дълго време мислихме какво да бъде името на албума. Получи се на принципа да даваш постоянно предложения и в крайна сметка нещо наистина да щракне и да си кажеш “А, супер!” Най-вероятно мисля, че сме били у Петар, когато сме мислили имена. Без да се събираме да мислиме за име конкретно… Пуснахме думата в чата, моментално всички одобриха.
Просто това, което ни харесва в INTROVERSE, първо, че е абстрактно име, което ние много искахме да имаме. Абстрактно име на албума, което пък да не бъде много въздухарско. Сега като го казвам, тогава не усещах, че ще покрие толкова много неща, но всъщност по някакъв начин покрива интровертността, по някакъв начин покрива това, че всеки е сам е вселена. Въпреки, че това е много голям клише.
Дори само да го разбиеш на думи, intro и verse - интро и куплет. Много неща съчетава в себе си, но всъщност самият вайб на тази дума много откликна на нашата музика, която ние правим.
М: Ако трябва да определиш всички песни, които събира INTROVERSE в някаква обща тематика, имат ли такава и каква е?
А: Не мога да кажа, че има някаква тематика.
М: Или може би каква би била ти ако трябва да ги обединиш в нещо?
А: Ами да, може би точно заради това INTROVERSE е толкова подходящо име, защото обхваща много неща и можеш буквално срещу всяка песен да напишеш INTROVERSE и ще знаеш, че тази дума се отнася за нея. В смисъл, че имат един и същи вайб.
М: Ядосваш ли се, когато медиите или публиката може би не схващат посланието, което си искал да изразиш чрез песента?
А: Не. Аз не мисля, че съм стигнал етап, в който това да ми пречи. По-скоро много съм се радвал, когато хората ми пишат с техните версии, да речем за Don't Hate Me. Една девойка ми беше писала, че постоянно слуша песента и плаче и ми разказва как си представя за какво става дума в тази песен. Аз не съм имал нищо от това предвид, но явно всеки си разбира изкуството по своя си начин. И всъщност за това ми е трудно да обясня INTROVERSE като дума, защото за всеки, тя ще звучи по определен начин.
М: И наистина да, песните за всеки имат различно значение.
А: Да, ние си имаме любими песни, но те по никакъв начин не са това, което ние очакваме. Няма да говоря с имена, но ние имахме по едно време една любима песен, която смятахме, че ни е най-популярната песен. Ами тази песен бързо беше задмината от следващата, която пуснахме. Нещата се случват и хората са различни и си имат различни мнения.
Кой съм аз да се сърдя, защото някой е разбрал по неговия си начин нещо.
М: Избери си една песен, може би твоята най-любима, и я анализирай от текста до инструментала и така нататък.
А: Примерно The List или Bliss & Blasphemy. И при двете текстът беше написан буквално на един дъх, защото съм бил по някакъв начин афектиран от нещо. Много рядко става така. Обикновено ми отнема повече време да напиша текст.
Но в тези две песни наистина написах текста много първосигнално. Може би затова на някои хора им се струват лигави или ядосани или нещо подобно.
Инструменталът и в двата случая тръгна от бийта. Защото... Защо не? Особено за The List. Да се насочим към The List.
Аз не мога да свиря на барабани, но зная, че мога да мисля бийтове. И зная, че мисля добри бийтове, които не са за всеки барабанист. Повечето барабанисти, с които съм работил винаги ми казваха “Това не е бийт. Няма как това цялото нещо да издържи на цяла песен”, докато при Орли няма такова мислене. Той иска да направим песната и бийта по начина, по който аз си го представям. Защото той знае, че тази песен ще звучи добре. Защото звучи добре в моята глава. И работим много. Така че The List е много особен бийт, който Орли направо разцепи.
От там нататък вече започваме с инструменталите. Но The List не е толкова лесно парче, тъй като то е много минималистично. Имаш много минималистични партии, които се събират в едно и буквално така трябва да запълнят пространството, че тази песен да не звучи кухо, да не звучи вяло, да се изгражда постоянно.
И тук, вече идва Кало, който знае как трябва да звучат така, че да могат да запълнят честотно спектъра, да имат плътност, да имат чувство, защото за мен целта не е просто да наредиш едни китари.
М: Казва минималистично, обаче аз помня, че Калото беше качил в някакво видео целия работен файл на The List, всичките тракове и как го е сглобил... И никак не изглеждаше минималистично!
А: Ето това е. Да направиш нещо, което от двеста и колко трака, не помня вече и то да звучи минималистично. Кало много добре разбира как да го направи, защото ние сме група от шест човека. Не може да имаш рок банда от шест човека! Ние сме едно от много малкото изключения, защото най-малкото имаш три китари, имаш беквокал, имаш барабани и вокали и допълнително и клавири, синтезатори и т.н. Това е много повече от един оркестър.
Много е важно да държиш нещата простички, така че хората да винаги да насочат вниманието си към някой от групата т.е. ние имаме три китари, но от тези три китари, ти чуваш само едната, когато трябва да чуваш китара. Всичко останало потъва много назад в микса.
М: Ако можехте да представите тази песна или дори - целият албум, на което и да е място по света, къде би било то?
А: Ами, всички групи, които следя от малък имат горе-долу едно и също развитие. Започват с хедлайн акт на Glastonbury, концерт в Royal Albert Hall, концерт на Wembley и така нататък. Така че всяко едно от тези неща, това е (смее се). Аз много добре разграничавам цели от мечти. А това са мечти.
Целите са ни да запишем албум. После да го презентираме пред максимално много хора и тук и навън. Тези неща малко-малко ще си дойдат, стига да сме последователни.
Но Wembley е добро място. Приятно място. Тихо и комуникативно.
М: Ако група трябваше да бъде персонаж от филм, какъв персонаж би бил и част от какъв филм?
А: Имаше един филм Розвата Пантера със Стийв Мартин. Ние сме Стийв Мартин.
Ако ни сравниш с една истинска рок банда, например - Korn и погледнеш как изглеждаме ние и нашето ежедневие - ние изглеждаме като най-смотаните хора на планетата и всичко, което правиш изглежда смотано, смешно, изглежда наивно и т.н.
В същото време, това изглежда много сладко за всички, които са ни гледали, защото те всъщност знаят че тези смотаняци звучат добре, когато се съберат. Яко е. Готино е. Рокендрол е. Не можеш да кажеш, че има някакъв смотан момент на сцената.
Ако се върна към филма, Стив Мартин има някакъв супер странен, смешен, смотан подход, но в крайна сметка всичко винаги му се случва окей. Винаги, накрая, той печели. Да, нещо подобно си представям и за нас. Не знам, гледала ли си филма?
М: Гледала съм Розвата пантера, обаче като анимация. Не съм гледала филма.
А: Добре, окей, да го кажем така. Представи си Мистър Бийн.
М: Мистър Бийн, да. Това ми беше другия аналог, който може би си представях, че е нещо такова, да. Спомена всички тези хора, които присъстват и идват на ваши концерти - кои са факторите, хората и случките, без които ALI нямаше да съществува?
А: Те са ежедневни, буквално. Ако нямахме по една репетиция на седмица, тази група нямаше да съществува. Това го зная със сигурност. Ако всеки един от нас беше приоритизирал в сърцето си повече работата, отколкото групата - това нямаше да се случи.
Просто всяко нещо, което ние правим, когато става дума за групата, си личи, че го правим за групата. Тази група има нужда от изключително много внимание, изключително много любов и консистентност, защото ние не сме тези артисти, които хората са свикнали да гледат, които живеят за изкуство, които са Артисти. При тях е лесно, от моя гледна точка, при тях е лесно да създават изкуство и да поддържат групата си или нещо подобно, защото то е част от природата им. Докато при нас е по-различно и наистина много по-съкровено, отколкото при много други артисти.
М: Какво поддържа мотивацията ти жива, когато имаш някакви съмнения или когато сте поставени пред някаква пречка от друг фактор на живота, която няма как да избегнеш?
А: Просто се доверяваме на процеса. Това е нещо, което веднага си залагам главата, че е нещо, което най-много работи. Довери се на процеса, ще имаш стъпки назад, няма проблеми. Просто знаеш, че това в някакъв момент ще премине, защото това е процес - развитие на групата, на личността, на всичко. Ние с всяка следваща репетиция сме по-добри отпреди.
Не мислим за провала като такъв. Няма такова нещо като провал. Стигаш до точка, но нещата не се случват както очакваш. Това е нормално, защото ние сме в бизнеса с хора. Дори когато работим, ние сме в бизнеса с хора. В музиката също сме в бизнеса с хора. Понякога хората не харесват това, което правиш. Хората не идват на твой концерт…Понякога не се случват нещата, както ти очакваш и тук е много важно ти да не действаш емоционално пред другите. Просто си казваш, това ще премине. И то преминава. До момента винаги е вършило работа. Аз не се сещам за момент, в който да сме се сринали.
М: Дали това, че да си инди-артист в България е част от предизвикателството? Част от спънките? Или по-скоро признание?
А: Ако го правиш само, за да бъдеш инди-артист в България е много тежко. Аз нямам психиката да си поставя за цел да бъда инди-артист в България за твърде дълго време. Обаче едно от хубавите неща в България е, че никой не му пука, никой не те занимава с нищо и имаш времето и свободата да си запишеш албум по начина, по който ти желаеш. Ако имаш силна психика ще използваш този факт, но ако имаш слаба психика, ще се поддадеш и ще се ограничиш, защото тук сцената е от 17 човека, 13 от които нямат пари и другите са в гестлиста. В това няма нищо лошо, но това не се припокрива с моите мечти. Инди-артист в България буквално означава да използваш България, за да можеш да си направиш нещата както трябва, никой да не ти каже нищо, след което - ти да можеш да представиш тези неща на максимално голям кръг от хора и навън, защото колко е голяма България, колко е голям светът.
М: И тук искам да отворя една последна тема, която е малко по-сериозна но ми се иска да си говорим за сериозни неща в този подкаст. Смяташ ли, че артистите трябва да имат социална или политическа позиция и да вземат страна във всеобщо засягащи ни проблеми?
А: Аз смятам, че ако ти като човек имаш мнение за тези неща, няма нищо лошо като артист да го показваш. Смятам, че един артист не трябва да има мнение за нищо, освен ако не е искрено. Ти не можеш да биеш някакъв барабан по теми, в които ти не вярваш и които не резонират в теб само, за да можеш да привлечеш някакво внимание.
По-скоро, аз съм на страната на това - по-добре нямайте социални и политически мнения публично, ако ги нямате като хора. Ако обаче имаш такива мнения, винаги трябва да ги изразяваш, особено - социални . За мен вече е ясно, че всички сме губещи по отношение на политиката.
Но по отношение на социални теми това е което е рокендрол. Целият рокендрол е една социална тема. Рокендролът говори за любов, за репресии, за силата на духа и всичко останало. Рокендролът, и винаги ще го твърдя, е най-силното нещо, което има силата да събаря цели строеве.
Това е, което и аз искам да правя, защото аз също имам социални теми, които ме вълнуват и имам група, която е огромно оръжие в тази посока и винаги, когато имам възможността, бих го използвал.
М: Смятам, че много хора се притесняват, че това по някакъв начин ограничава публиката ти, но пък, според мен е важно защото точно имаш гласа, някой те слуша и някой слуша музиката ти и може би ще се вслуша и в това, в което вярваш.
А: Със сигурност има моменти, в които губиш така е, но ние не сме Coldplay. Ако искаме да сме Coldplay, естествено всичко ще бъде all inclusive и всичко ще бъде прекрасно и т.н. Надявам се, наистина Coldplay да чувстват това, което правят, защото аз по време на първите три албума, бях болен фен на групата, но в момента те вече не са моето нещо. Не казвам, че са лоши, просто не са вече моята група, защото не резонира с мен тяхното творчество и текстът и каквото и да било.
Да, наистина ограничава моята публика, но пък по този начин имаш публика, която те разбира, която ти е консистентна, ти си я отглеждаш. Те винаги ще идват на концерти, ще водят със себе си хора и тези хора стават все повече и ще се радват, че някой говори на тези теми. Сега, в моя случай, този някой говори и английски език по тези теми в България, което още повече ограничава публиката, но и това е процес. И аз му имам доверие. Тези хора ще стават все повече, защото в момента, в който имаме албума в ръце ще отворим врати и навън и ще трупаме все повече аудитория. Няма да бъде като на Coldplay, но не е и това целта.
М: Какво е социална тема, която ти е на сърце в момента?
А: Хммм… Малко е клиширано да кажа домашното насилие, но е това. В Don't Hate Мe не засягаме да директно и точно домашното насилие, по-скоро - фалшивите модели за какво е мъж и какво е жена, които налагаме върху децата си. Аз нямам деца, но съм пряк свидетел на мои приятели, които в момента са абсолютно емоционално желе и не могат да намерят пътя в живота, само защото помнят едно време техните родители как се отнасяли с тях.
“Какъв мъж си, ако нямаш книжка? Какъв мъж си, ако не можеш да завинтиш една крушка? Каква жена си, ако не можеш да сготвиш баница?”
Това от една страна. От друга страна: “Трябва да учиш, за да станеш еди какво си!”
Не казвам, че е лошо да учиш, но казвам, че понякога има нездравословни степени да караш децата си да правят нещо. Общо взето, всяка една социална тема ние приемаме в групата като близка, защото тя не е просто социална тема. Всеки от нас е изтъкан от комплекси, от филми, от всякакви такива неща и всяко нещо, което изкараш от себе си, което е било проблем в някакъв момент, то може да бъде социална тема. Депресията, приобщаването на хора с различни от твоите схващания, независимо дали са религиозни, дали са сексуални или каквото се сетиш. Всяко нещо може да бъде социална тема и ако се използва правилно ти ще помогнеш на човека или поне ще хвърлиш светлина върху неговия проблем. За мен това дава много голям смисъл да правиш нещата независимо дали е за изкуството. Просто да помагаш на хората - да бъдеш добра частичка, полезна частичка от общото.
М: И да не се губиш в шума на всичко, което те заобикаля и само ти казва това е по-добре, това е по-добре. Завършвам с един последен въпрос - кой е любимия ти звук, като не е задължено да е свързано с музиката?
А: Ще кажа нелюбим - имам много неприятен звук, който ми се е набил още от бебе. Ако се сещаш имаше някакъв звук за едно детско предаване по радиото с едно петле. С един така ужасен, супер натрапчив звук. Само като се сетя и настръхвам. Просто са избрали точния звук, който да събуди децата с рев. Може би, защото го асоциирам с това, че всеки път като го чувах, трябваше да ходя на училище.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В единадесети епизод гост на ZVUK е вокалистът и китарист Джеймс Багшоу от британската psychedelic рок група Temples. Още от началото си през 2012 г., групата комбинира носталгичния шейсетарския звук с модерни поп елементи и не спира да създава хипнотизиращи композиции, които пленяват слушателите не само на острова, но и отвъд. През 2024 г. групата отбелязва 10 години от издаването на дебютния си култов албум „Sun Structures“ - който е основен принос за определението за Temples като една от най-иновативните и непрекъснато развиващи се рок групи днес. Джеймс разказва за постигането на уникалния звук на Temples, процеса им на записване в студиото и преправянето на музиката за сцена, вдъхновенията и не-перфектния перфекционизъм.
Здравей, Джеймс, благодаря, че отдели време за това интервю! Ще бъда честна — открих Temples сравнително наскоро, но вече съм голям фен. Вашата музика е като една модерна интерпретация на класическия психеделичен рок. Какво ви привлече към този стил още в началото?
Джеймс: О, благодаря! Ами, определено започна в опита ни да пресъздадем онези стари носталгични записи, които звучат така, сякаш биха били футуристични през 60-те. За нас беше важно да пресъздадем тази атмосфера по наш начин, но в съвременен контекст. Като цяло, тези песни са просто поп музика с по-авангардна атмосфера, което, според мен, е интересен twist.
Как би описал еволюцията в стила на Temples след първия ви албум Sun Structures до днес?
Дж: Не бих казал че е съвсем еволюирал. Все пак ние правим поп музика, която устоява на времето, или по-скоро поп музика, която не е “ТВЪРДЕ” поп.
Опитваме се винаги да развиваме звученето си — било то в музикално или текстово отношение — но същевременно не искаме да губим основната идея, с която започнахме. Като цяло се стремим да правим музика, която бихме искали ние самите да слушаме. Тази автентичност е важна за нас, независимо от тенденциите на съвременната поп сцена.
Да, правим музика, която ни доставя удоволствие, което може би звучи егоистично, но е така. Това е трудно, понякога се съмняваме в себе си. Питаме се защо го правим или какво се опитваме да постигнем с тази песен. Но винаги целим да е нещо уникално, странно дори. Paraphernalia е добър пример. От началото знаехме, че искаме да звучи като изгубена диско песен и трябваше да бъде част от албума Hot Motion, но решихме че не ѝ отива да бъде това, в което я бяхме превърнали, за да пасне на останалите парчета. Оставихме я така, както я чувствахме и сега си звучи като изгубена ABBA песен.
Ами ти? Какво научи за собствения си творчески процес през това време, през всички тези години?
Дж: Мисля, че понякога чувствам сякаш да твориш е по-трудно от всякога, а друг път ми е наистина лесно, но всичко зависи от това колко съм креативен. Например, имам дни, в които ще бъда тук [в студиото] и ще развивам идеи, ще измислям инструментали и ще ги запиша и в края на деня просто ще изтрия това, което съм направил, защото мисля, че не става. Друг път записвам идеите си на диктофона на телефона, докато шофирам, например, и после се прибирам вкъщи и правя цяла песен от нея ей така.
Не съм открил формула кой е най-полезният начин да твориш, защото иначе просто ще се повтарям отново и отново.
Поглеждайки назад към начина, по който подхождаш към писането и записването преди 10 години и сега, има ли нещо в онези ранни дни, което би искал все още да имате шанса да направите като група, или смяташ, че може би сте надраснали определени методи?
Дж: Това е добър въпрос. Мисля, че колкото повече инструменти имаш, толкова по-разсеян си. Мислиш си “О, може това да използвам тук или о, тук този друг инструмент би паснал по-добре, нека пробвам с него.” Този проблем с разфокусирането наистина не е по-различно от това да отида в Netflix и да има много предавания, но да не знам какво да гледам. Но за съжаление, това е векът, в който живеем.
Но интересното е, че когато се пусна по течението на креативната мисъл, вече не мисля толкова какво използвам в този даден момент. Например, понякога може да бъде софтуер на компютъра, а понякога ще бъде някаква наистина шумна стара касетофонна машина. Поставял съм си ограничения преди и съм си казвал, че трябва да използвам само аналогово, например, но в крайна сметка това е претенциозно. Не може да записваш достатъчно бързо, за да запишеш всички идеи, които бушуват в главата ти, защото прекарваш 20 минути в настройване на нещо и губиш инерцията.
Така че за мен метода е работиш с това, което върши ОК работа в момента, просто докато запишеш идеята. След това можеш да я чуеш отново и да смениш с други инструменти и вокали, които пасват на това, което си си представял. Но най-важното е да не изгубиш идеята.
В най-новия ви албум Exotico усещаме теми за бягство и романтика, макар и в един по-различен свят. Лични преживявания и реални събития ли повлияха върху тези теми?
Дж: Определено, да. Основната идея на албума, тази "екзотична" изолация, дойде по средата на процеса на писане. Музиката ни винаги е имала елемент на "бягство," но не непременно заради неудовлетвореност с настоящето. Просто ни харесва идеята да пренесем слушателя на различно място — да усети едно носталгично желание за нещо по-спокойно и далечно.
Как се справяте с противоречието между създаването на музика, която е "бягство от реалността”, когато реалността, в която живеем е толкова сурова?
Дж: Вярвам, че изкуството и политиката са отделни неща. Ние не сме политици и не ни е задача да показваме как трябва да се управлява страната. Нашата цел е да предложим музика, която ще те откъсне от ежедневните грижи, дори и за малко. Но, разбира се, съществува връзка между музиката и политиката, и вярвам, че когато една музика резонира с хората, тя може да вдъхнови движение.
В момента сте на турне за 10-годишнината на Sun Structures. Какво е усещането да изпълнявате тези песни толкова години по-късно? Имат ли различно значение за вас сега?
Дж: Хм, не знам. Някои от песните ги изпълняваме и днес, но не сме свирили целия албум от много време. Така че не ни трябваше повече от една седмица за репетиции и то преди два месеца. Репетирахме тези, които не сме свирили от години и доста бързо си припомнихме и се напаснахме.
За нас тези песни означават много, защото благодарение на тях успяхме да излезем от черупката и да продължим да създаваме музика. Понякога си мисля, че е важно да не бъдем прекалено критични към предишната си работа, защото иначе няма да я оценяваме истински. И аз все още харесвам всичките песни от тогава. И тези, които имаме сега, разбира се. Да, има някои не толкова добри, но това е нормално. Виждам какво съм се опитвал да направя тогава и вероятно сега мога да го направя по-добре, но чарът е в това, че те не са съвършени.
Много музиканти се фокусират върху това да преработят песните си, за да ги направят именно "най-съвършени." Имате ли моменти, в които сте оставяли нещо, което по дефиниция би се сметнало за несъвършено?
Дж: О, определено. Когато прегледахме старите записи, осъзнах колко "несъвършена" е била някоя част от барабаните или вокалите. Но именно тези малки грешки добавят характер и ни връщат към времето, когато сме създавали песента. Вече съм по-малко критичен към това — за мен е важно идеята да бъде запазена, дори и да не е перфектна.
Например имаме предстоящо EP, което излиза с някои нови ремикси от Kasabian и Black Rebel Motorcycle Club. Та, трябваше да преслушам записите и забелязах как звуци от бонгото и тамбурините са доста зле изсвирени в Shelter Song.
И в днешно време вероятно бих намерил по-добър начин да ги изсвиря и loop-на, така че да бъде по-лесно. Тогава съм записал цялата песен на всеки един отделен инструмент, което е лудост и звучи недодялано.
Друго нещо при текстовете е например песента Jewel of Mine Eye, която е на това EP. В песента има текст на, където се пее “As you stay, I want to go” и тогава има беквокал, който пее обратното - “Now I go and you want to stay”. И това беше пълна случайност. Разбрах, че сме го направили, когато един приятел ми каза колко му харесва противоречието в текста и аз едва тогава го чух за първи път!
Как се подготвяте за изпълнения на живо, като имате предвид колко сложни и многопластови са вашите записи?
Дж: Да, това е предизвикателство. На сцена сме само четирима и трябва да направим компромис. Опитваме се да подходим творчески — използваме различни инструменти или семпли, които допринасят за енергията на изпълнението. Но е хубаво, защото всяко шоу е малко различно и има свой собствен дух.
Отвъд музиката, какво друго те вдъхновява? Книги, филми?
Дж: Гледам много филми и обичам да наблюдавам визуалните детайли в тях. Напоследък се вдъхновявам от работата на режисьори като Пол Томас Андерсън. Начинът, по който той се подготвя за снимането на филма Phantom Thread например, ме вдъхнови да направим и концепцията зад видеото на Oval Stones - история с летен дъх и носталгия. Всеки малък детайл може да ме насочи към нова музикална идея — понякога една-единствена нота ме води към нова песен. Дори филми като “Parasite” например. Веднъж щом вече знаеш историята, можеш просто да гледаш и виждаш нещата нарисувани като картина. Всеки път, когато го гледам откривам нещо ново и си представям музиката, която рисува тази атмосфера.
Това беше Джеймс Багшоу за ZVUK! Можете да чуете интервюто в Spotify и Apple Podcasts, а групата да видите на живо на 9 ноември в City Stage. Билети може да намерите на ticketstation.bg.
Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В десети епизод гост на ZVUK е режисьорът, монтажист и разказвач на истории Петър Тухчиев. В света на визуалното изкуство, малко хора успяват да намерят точния баланс между естетика и техническа прецизност, както го прави Пешо. Отдаден на своята работа в документалното кино, любовта му към разказването на истории се простира през различни формати и жанрове. Дали е зад камерата или пред компютърния екран, Петър е воден от дълбокото си желание да улови автентични човешки преживявания и да покаже красотата на света.
Роден и израснал в Добрич, пътят на Петър към киното започва в тийнейджърските му години, когато снима групата Bloodrush (днес с ново начало като Цар Плъх). Докато заснема техни концерти, той за пръв път хваща камера в ръка и именно тогава неговото кариерно развитие като режисьор и монтажист несъзнателно започва да се оформя. „Музиката винаги ще бъде част от работата ми“, споделя той, „но сега документалното кино е това, което ме дефинира. Това е начинът, по който се определям като човек и творец в момента.“ През последната година Петър насочва усилията си главно към документалистиката, вдъхновен от простите, но дълбоки истории, които ни заобикалят.
Интересите на Петър се променят постоянно, но отскоро той работи върху проект за менталното здраве на мъжете – тема, за която рядко се говори открито. „Това са трудни разговори,“ признава той. „Не осъзнавах колко сложно ще бъде да водиш подобни разговори с непознати хора. Но колкото повече се задълбочаваме в това, толкова по-смислено и важно става.“
Носталгията и паметта също са постоянни теми в творчеството на Петър. „Всичко, свързано със спомени, миналото и носталгията – това са теми, които винаги се прокрадват в моите проекти. Това е нещо, което нося със себе си.“ Петър често разсъждава върху минали времена, които не е изживял лично, но се чувства свързан с тях. „Често се питам за общата памет и родовата история. Тези въпроси наистина ме вълнуват.“
Процесът му на работа се адаптира според конкретния проект. За музикалните видеоклипове, той подхожда със задълбочен подход - през последните две години, се стреми да вникне в същността на групите, с които работи. „Опитвам се да не налагам своята режисьорска визия, а да разбера от какво се нуждае самата група и да го отразя във видеото,“ обяснява той. Това е процес на откриване, който му позволява да извлече същността на артистите, дори ако те самите не я осъзнават напълно.
Документалните филми, от друга страна, му дават възможност да изгради история от истинския живот. „С документалистиката не започваш от празен лист – имаш реални истории, с които да работиш. Става въпрос за това да им придадеш форма, а не да си ги измислиш отначало.“ За Петър е важно да запази автентичността на историите, които разказва и същевременно да вложи своето творческо виждане без да променя същността на кадрите.
Всъщност, за Петър монтажът е мястото, където се случва истинската магия. Той вярва, че в процеса на монтаж, различните части на филма се събират, за да оформят цялостната картина. „В монтажа ти даваш живот на филма. Ти го караш да се движи,“ казва той, описвайки това като дълбоко интровертен и поетичен процес. „Обичам разговорите в постпродукцията – за ритъма, темпото и малките нюанси, които могат да променят цялото усещане за историята.“
Въпреки че монтажът често се възприема като техническа работа, Петър вярва, че в него има огромно място за творчество. „Когато зрителят не забелязва монтажа, тогава знам, че съм си свършил работата добре.“
От друга страна, за него колаборацията с режисьорите в постпродукцията е от съществено значение. „Трябва да намериш пътеката, на която двете страни се пресичат и са доволни от продукта,“ споделя той. Най-честите дебати, които му се налага да води с екипа на продукцията са доста абстрактни - като това как тече времето във филма – нещо, което може да бъде субективно и да създаде разногласия между монтажиста и режисьора. Въпреки това, чрез комуникация и взаимно доверие, всяко предизвикателство може да бъде преодоляно, смята Петър.
Въпреки че монтажист е “официалната” работна позиция на Петър, той все повече поема режисьорски роли. „Започнах да снимам повече и това разми линиите на професионалната ми идентичност,“ признава той. Макар и да се дефинира като монтажист в 80% от времето, Петър усеща как ролите му се смесват и успява да бъде много неща едновременно.
Това изпъква особено много в музикалните видеоклипове, които заемат специално място в живота на Петър, особено проектите с групата Цар Плъх. Неговият първи документален филм и първият музикален видеоклип са направени за групата и до ден днешен, музиката остава важна част от творческия му живот. Последният видеоклип към песента на Цар Плъх „Бог за ден“ е изпълнен с предизвикателства, но е доказателство за неговата упоритост и креативна визия.
Когато става въпрос за балансирането на техническите аспекти с артистичните пориви, Петър не се замисля много. „Не мисля особено за техническите неща,“ казва той. За него е по-важно да се концентрира върху артистичната визия, а техническите детайли - следват естествено. Това важи повече във фотографията - сфера, която Петър в последно време преоткрива и в която се гмурка стремглаво. Заради работата си с лента покрай проектите си, се старае да е по-внимателен при избора на кадри.
Недостатъците или грешките във фокуса или осветлението за него могат да бъдат използвани като част от художествения ефект, стига да са умишлени. „Ако е грешка, то се усеща, но ако е артистично решение – то се разбира като такова.“
В момента Петър работи върху своята втора книга, която ще комбинира фотография, текст и рисунки. Това е проект, който е в процес от няколко години и изследва теми като сънищата и спомените – както лични, така и споделени. „Идеята е да уловя сънищата чрез различни медии,“ споделя той, като загатва, че този проект ще бъде с повече текст в сравнение с първата му фотокнига “Под моето хартиено крило”, която излезе в края на лятото.
С всеки нов проект Петър Тухчиев продължава да изследва границите на паметта, разказването на истории и изкуството, като тласка напред начините, по които преживяваме и разбираме света около нас. Независимо дали става въпрос за музика, филм или фотография, той остава верен на идеята да разказва истински и значими истории.
В един от последните топли дни това лято се срещаме с половината Deadletter - една от най-динамичните и обещаващи банди на британската музикална сцена. Алфи (барабани), Джордж (бас), и Зак (вокал) сформират Deadletter в Лондон през 2020 заедно със Сам (китара), Уил (китара) и Нейтън (саксофон). И въпреки че всеки от тях идва от малко градче в северната част на Англия, те бързо печелят вниманието на критиците и публиката по целия свят със своите завладяващи изпълнения на живо и политически заредени текстове. Техният пост-пънк (или както те предпочитат да го наричат денс-арт-рок) се отличават с мощно присъствие и несравнима емоция. В този епизод с тях си говорим за обичайното, но и за много нестандартни колабарации, коктейли и места.
По-долната статия е преведеното на български интервю. Ако искате да чуете оригиналния разговор, посетете ЗВУК в платформите Spotify и Apple Podcasts.
Моника: Как възникна Deadletter?
Зак: Тримата всъщност се запознахме, когато бяхме малки. Израснахме като приятели. Идваме от малки градове в северната част на Англия. Започнахме като свирихме музика по улиците. Обичахме да изпълняваме на улицата. И после, в един момент, започнахме да го приемаме малко по-сериозно. Мисля, че влиянията ни се разшириха. Преместихме се в Лондон и проектът Deadletter започна около 2020 година. След това привлякохме още хора и сега сме на прага на издаването на дебютния ни албум.
М: Представи ви като половината от Deadletter. Можете ли да ни представите и другите членове, които не са тук с нас?
Aлфи: Да, имаме Сам Джоунс на китара, Уил Кинг на китара и Нейтън Пегет на саксофон.
М: Името Deadletter е доста интересно. Как го решихте?
З: Преди се казвахме по друг начин и честно казано, когато избирахме име на групата - историята не е кой знае колко впечатляваща. Просто беше първото име, което наистина всички заедно харесахме. Подхвърляхме си различни предложения на масата и щом някой не се съгласяваше, го махахме. Deadletter просто се появи и остана като нещо, което всички харесахме без колебание и без много внимание към смисъла му.
A: Да, беше така, защото всички просто се съгласихме, че е добро. Никой не каза "Уау, това е страхотно." Всички бяхме като: "Добре, може да работим с това." Докато другите предложения винаги срещаха някаква съпротива.
Джордж: Да накараш шест творчески личности, седем ако броим и нашия мениджър, да се съгласят по какъвто и да е въпрос, е впечатляващо.
A: Да, да постигнеш съгласие само за една дума е доста трудно.
М: Мога да си го представя.
A: Да, беше трудно. Но съм доволен от това, къде сме сега.
М: Става…Доволни сте с името, върши работа? (саркастично)
A: Да, щастливи сме с него.
Дж: Работи. Все още ми харесва.
A: Малко е "dead" (мъртво).
Дж: Четири години по-късно.
A: Малко е "dead", но е добре. Половината е "dead".
М: Можем да напишем писмо (letter) до вашите минали "аз". Глупава шега. Както и да е. Вашият звук смесва както пънк, така и елементи от други жанрове. Кои артисти или групи са оказали влияние върху звука ви през годините?
З: Мисля, че има сериозна смесица, защото винаги са били пет или шест творчески ума заедно. Няма конкретен списък. Но за мен лично The Fall са голямо влияние.
Дж: Що се отнася до групите, Morphine оказаха голямо влияние върху това как свиря на баса. Massive Attack, Talking Heads. А ти, Алфи?
A: Да, за мен, що се отнася до барабаните, влиянията ми идват от хип-хопа. Breakbeat.
Z: The Clash, също. И мисля, че също така енергията на The Pogues е нещо, което всички много ценим.
A: Всъщност винаги забравяме да ги споменем, но всички сме големи фенове на The Pogues и енергията, която създават с музиката си.
Z: Всеки в групата има своите индивидуални влияния, които оформят това, което прави. Например Сам е голям фен на Johny Marr от The Smiths и това оказва влияние върху неговата техника на китарата. Уил пък е малко по-експериментален като Frank Zappa, не че свири като него, но експериментира с педалите и звуците си.
М: Ако трябваше да опишете звука си на някой, който никога не ви е слушал, как бихте го описали?
A: Някой наскоро ни определи като "dance punk" и ми хареса, но думата "пънк" ме плаши малко. Не мисля, че сме истински пънк. Може би "dance" трябва да е в описанието.
Z: Харесвам термина "арт рок", макар да звучи претенциозно, когато аз го казвам. Може би "dance art rock"?
A: Да, това е доста точно.
М: Какви теми разглеждате най-често в текстовете си и какъв е най-необичайният източник на вдъхновение за песен?
З: Темите могат да варират. Често черпя вдъхновение от религиозния речник, без да се фокусирам върху самата религия.
М: Какво имаш предвид?
З: Имам предвид думи, които често се срещат в речника на религията, като "разкаяние", "изкупление". Обичам тези термини, които могат да се свържат с религията. Най-необичайното вдъхновение вероятно беше от времето, когато живеех на последния етаж на един небостъргач и под мен живееше проповедник. Тя проповядваше до 3-4 сутринта, понякога доста агресивно.
М: Като нещо от екзорсизъм?
З: Може би. Не се шегувам, хора идваха с приятелите или семействата си, за да ги пречистят. Имаше моменти, в които не знаех дали става въпрос за домашен спор или проповед.
М: А ако трябваше да напишете песен, която да е само една минута дълга, за какво би била тя?
З: Може би за времето. Да, времето, което изтича.
A: Ще се съглася с това.
Дж: Можем да пренапишем тематичната песен на Countdown (британско ТВ шоу).
З: Може би песен за неща, които можеш да направиш за една минута. Докато слушаш песента, можеш да изброиш всичко, което може да се случи от началото до края на песента.
М: Знаете ли, че марката Barilla имат плейлисти, които са със същата продължителност, колкото трябва да варите различни видове паста?
З: Наистина ли?
М: Да, и когато свърши плейлистът, пастата е готова.
З: Значи какво можеш да направиш за една минута – може би пържено яйце?
A: Да, или нещо за микровълнова. Един лепкав тофи пудинг в чаша?! В микровълновата, да. (пее) *The goo is getting hot!*
М: Как Deadletter се вписва в настоящата музикална сцена във Великобритания, особено с “възраждането” на пост-пънк ерата? Как бихте описали "вкуса" на музикалната сцена в UK в момента?
A: Трудно ни е да посочим къде точно се вписваме, защото никога не сме се чувствали като част от някаква конкретна сцена. Може би говоря само за себе си, но като цяло не съм сигурен къде точно се намира тази сцена или дали някой наистина знае къде съществува тя. Смятам, че журналистите поставят тази рамка “сцена”, а не че наистина съществува. Но иначе вкусът е добър. Малко като сладко-кисел.
З: Има някои много интересни банди, които може да наречем наши "съмишленици". Има доста такива, с които споделяхме сцена това лято и изглежда са на прага на нещо голямо. Въпреки че може би не сме музикално сходни, фактът, че се появяваме на същите места, ни обединява.
М: Препоръчайте на слушателите ни някой новоизгряващ британски артист.
A: Ако хората искат да гледат нещо на живо, бих препоръчал Fat Dog. Мисля, че са много яки.
Дж: Или Big Special. Много ми хареса новият албум на Bashi, който току-що излезе. Великолепен е.
A: The Joy Hotel.
Дж: Да, албумът на The Joy Hotel също току-що излезе. Страхотен е.
З: Също така Mary and the Junkyard. Те са страхотни за гледане. И още една група, наречена Modern Woman, за която говорех доста, но спрях за известно време. Не ги бях гледал на живо наскоро, но ги видях преди месец и имат нови песни. Мисля, че се готвят за по-дълго издание също и са невероятни.
М: Хм, не съм чувала за никой от тях, така че ще се радвам да ги открия. Как бихте интерпретирали, обложката на вашето EP "More Heat", с гаечния ключ? Изглежда доста...
A: А, гаечния ключ, да. Целия artwork е направен от снимки на фотографа Иън Макдоналд, който е от североизточна Англия, откъдето сме и ние. Тази снимка, по-специално за EP-то е работна маса, заснета отгоре. Просто имаше нещо впечатляващо в нея, затова я избрахме. Не мислехме твърде много. Просто си казахме: "Изглежда добре." Да, не знам. Ако погледнете фотографиите на Иън Макдоналд, те са в определен стил и жанр, защото това е, как изглежда североизточната част на Англия. Не мисля, че той търси най-агресивните снимки, просто открива красотата в ежедневния живот на работника. Тази снимка е част от един вид катедрала на индустрията, където той е правел снимки. Така че, може би е провокативно, но аз бих го нарекъл красиво. И смело, да.
Дж: Провокативно, да. Но не е EP. Искам да оспоря това. Просто Spotify събра четирите ни сингъла и ги класифицира като EP, взимайки решение вместо нас.
М: Какво предстои за Deadletter? Може ли да ни подскажете какво идва след края на лятото?
Z: Албумът излиза през септември. След това ще направим голямо турне, за да го подкрепим.
Дж: Мисля, че също ще подгряваме Oasis (шегува се).
З: След това, повече музика. Вече сме навлезли в следващата фаза на писане и продуциране на нови песни.
М: И сега превключвам на по-малко сериозни въпроси. Ако Deadletter беше коктейл, какви щяха да са съставките и как би имала вкус?
A: Абсент, Ribena, Buckfast и бадемово мляко. И някакъв вид зелен чай също.
З: Вероятно с малко урина.
М: Урина със зелен чай?!
З: Ще е странен коктейл с много различни съставки. Не си сигурен как се съчетават една с друга, но по някаква причина, когато ги смесиш - работи.
A: И има добър вкус и ти дава много енергия.
З: И това е като наше живо изпълнение.
A: Така че не забравяйте да донесете това със себе си, когато дойдете да ни гледате.
М: Освен може би урината, не знам.
З: Освен урината. Тя е само за нас. Защото сме странни. Добавяш я накрая. Това е като финалният щрих.
М: Вашата музика има доста характерна енергия. Ако беше физическо място, кое щеше да бъде?
A: Музика. Уау, това е... Нещо студено. Щях да кажа вътре в пещ за топене, но не съм сигурен.
З: Може би някаква бруталистична фитнес зала.
A: Харесва ми.
М: И ако можехте да сътворите песен с която и да е историческа фигура, не задължително музикант, кой би бил той и каква песен бихте създали заедно?
З: Мисля, че би било забавно...
A: Уейн Рууни.
З: Уейн Рууни?
Дж: Щях да кажа Ван Гог и просто щях да рисувам с него. Или може би... Да, Ван Гог.
З: Може би някой философ. Вместо Платон да записва идеите на Сократ, той просто да ги включи в една от нашите песни. И Уейн Рууни да рита топка на заден план.
A: Да, да рита топка в гонг..
З: И Ван Гог ще прави кориците на синглите, даа.
Дж: Ще рисуваме и ще бъдем странни заедно с него.
М: Един последен въпрос. Подкастът се казва ЗВУК, така че кой е любимият ви звук?
А: Шумът на течаща вода.
Дж: Да, морето. Обичам шума на вълните.
З: Песента на кос.
Ако сте пропуснали провокативните и опияняващи Deadletter в зала 3 на НДК в края на август, то те издадоха първия си албум Hysterical Strength преди седмица и може да го намерите във повечето музикални платформи. Не е същото като да ги чуете на живо, но едно птиче ни каза че с предстоящото си турне се очаква Deadletter отново да включат българската сцена в календара си!
From the publisher's feed