В епизод 008 говори Николай Панайотов. Записваме в Бялото училище в Стоките, Севлиевско, заедно със социолога и преподавател по арт мениджмънт Стоян Сгурев и арт предпиремача Васил Шандурков.

Училището е строено през 50те години, но след като селото обезлюдява, Николай Панайотов го купува и заедно със съпругата му Лариса Илиева го превръщат в ателие и резиденция. Училището е дом на двамата когато не са в Париж, постоянна изложба на картините им и източник на учебни помагала, които попадат в инсталациите на Николай.

Като дете рисува постоянно. С Ван Гог се среща още преди училище чрез албуми с репродукции в читалището в севлиевското село Душево, където прекарва време с баба си и дядо си. Говорим си за визуални събития и това е точно такова - филмът, текстът, операта се случват във времето, а визуалното събитие ти се разкрива веднага - бам!

Говорим за пристрастяването или „алкохолизма” към изкуството, бързия успех в България в края на 80те и за отегчението. Пропуснал възможността за героично страдание в художничеството и поставен на бързата кариерна лента тук, през 1990 заминава в Париж.

Отново отегчението го кара напоследък да замени плоската поп ефирност на акрила с плътта на масло. Признава, че любимите му зали в Лувърва са с Паоло Учело с характерната еклектика, която определя като болест на това, което предстои и с което знаеш, че трябва да се разделиш. Всъщност звучи доста съвременно.

Когато си говорим за визуални образци и влияния, Николай се обръща към Месопотамия и Асирия (като дете прекарва 5-6 години в Ирак), които присъстват както в живописта му, така и първите му мащабни творби от 80те, а именно мозайките в Културния дом в Севлиево. Българската образност според него идва точно от тези земи, включително Иран, Афганистан, Кавказ. Признава, че харесва тоталността на това изкуство. В Париж можете да го видите в Музея Ке Бранли (посветен на местното изкуство и култура на Азия, Африка, Океания и Северна и Южна Америка).

Николай говори за успеха като латентен провал, който те принуждава да повтаряш това, с което си станал успешен, за глобализацията в противовес на инстинкта за териториалност. И докато думите му упорито се домогват до под ръба на съзнаваното, отново в подкаста ни се появява любим герой – Българската православна църква.

Една от най-интересните реакции за свое произведение получава от колега: „Много ми хареса, нищо не разбрах”. „Като в живота”, добавя Николай.

Художници, споменати в епизода

Линк към DVD с Вагнеровата опера Рейнско злато, първа част от трилогията Пръстенът на нибелунгите, за която Николай създава сценография и костюми.

На въпроса в ателието на кой художник би отишъл, Николай споделя, че би посетил автори на фаюмски портрети (портрет на мъртвец в късен Египет, нарисуван на дъска и прикрепен към мумията)

Уеб страницата на епизод 008: Говори Николай Панайотов