Този епизод е разходка в изложбата Греди Асса. Пътувания в Софийска градска художествена галерия с автора и куратора, Иво Милев. Греди Асса говори благо, бавно, тихо и се смее заразително. Иво Милев е бърз, информативен, изстрелва думите със заряд, дори леко нервно. Като темперамент двамата са необичаен тандем, но явно се допълват добре.

Вижте негови творби на нашия сайт: https://www.govoriartist.at/011-gredi-assa

Можете да следите Греди Асса във фейсбук и на сайта му www.greddyassa.com

Станислав Беловски е популярен с дигиталните си колажи и намесите си в градска среда. Може да сте виждали негови неща (хартиеният Пеевски, Путин или Гешев), но да не знаете, защото повечето творби са анонимни. В този епизод говорим и за галерийните му проекти, известни на далеч по-тясна публика.

Беловски говори ясно и конкретно, не философства. Но преминавайки през фактите и случките в живота му, този разговор ни остави с размисли за лукса на свободата, имането и нямането. Изображенията, които създава безпогрешно предават визуално този доста съкровен колективен опит на няколко поколения. В създаването им му помагат острият усет за атмосфера, бързият визуален мерник и някаква особена улична мъдрост, дестилат от прехода.

Вижте творби и повече информация за Станислав на: govoriartist.at/010-stanislav-belovski

В епизод 009 на въпросите ни отговаря Людмила Миланова. Например, как изглеждат облаците отвисоко? Или – можеш ли да имаш романтична среща със сателит?

Сещате се за онова усещане в стомаха преди първа среща. Гостенката в новия ни епизод го преживява когато се подготвя за „срещи” със сателити, минаващи точно над нея. Прави го, за да снима един и същ облак и от двете страни – тя от земята, а сателитът отгоре, на една и съща локация, в един и същи миг. Кадрите са магнетични, инсталацията е супер семпла (фотографски печат върху стъклена плака), а за създаването ѝ са нужни месеци бюрокрация, множество неуспешни опити и стотици мейли с фирма, подизпълнител на НАСА – единствената, която въобще ѝ се връзва на акъла.

В друга нейна работа свързва дигиталния си облак с машина за водна пара, която произвежда малко пухкаво бяло облаче в галерията всеки път, когато тя получи мейл или някой качи изображение в клауда ѝ.

В друг проект наема машина, съществуваща като комерсиално решение за сигурност под името White Safe, за да „събере” на едно място водните пари, следа от човешка дейност в една къща. Машината по принцип се ползва, за да дезориентира нежелани посетители и може за три секунди да напълни доста голямо пространство с непрогледна мъгла.

Накратко, Людмила Миланова работи с ефимерността на материята и енергията – промяната на агрегатните състояния на водата (под формата на пара или облак) или слънчевата светлина. Смесва факти и фикция, наука, технология и поезия. Проектите ѝ са ненаративни. В някакъв смисъл са „феноменологични капани”, които улавят крехкостта на физическия свят и забиват с гвоздей на стената метафората за начина, по който ние го преживяваме. В края на скорошната ѝ изложба в Гьоте институт в София Люси организра дискусия за облаците с експертката по литературна теория Богдана Паскалева, метеороложката Мирна Матов, екологът Йенс Грьогер и IT експертът Георги Костадинов. Надникнахме в символиката на облака в история на изкуството от 16 век до днес (облаците се използват като символ за означаване границите на изобразимото), оценихме въглеродния отпечатък на дигиталната си активност в мейли и мегабайти, говорихме за непредвидимостта на метеорологичното време (въпреки всичките ни усилия за прогнозиране) и стигхнахме до метавърса.

Въобще, Люси вече минава за световен експерт по облаци. А работите ѝ се оказват инспирация за предстояща обзорна изложба през март 2023 със заглавие Облаци. От Герхард Рихтер до дигиталния клауд, която ще бъде представена в Бадхорнбург (до Франкфурт – ако имате път натам).

Иначе, малко биография – Люси избира изкуството за свое поприще късно и доста интуитивно. Преди 22 години заминава за Кьолн, където първо завършва напълно академична специалност в областта на медийните науики (театър, филм и телевизия) и едва доста по-късно – влиза в „арт мафията” на Кьолнската академия за изкуство. Не е типичният студиен артист, който се вдъхновява от материалите в ателието си и работите и идеите ѝ не тръгват от ръката и способността ѝ да създава образ.

Би посетила ателиета, които са нещо между студио и научна лаборатория. Като тези на Олафур Елиасон, Алиша Кваде или [Рафаел Лозано Хемър](Рафаел Лозано Хемър). Не слуша музика когато работи. Би била поласкана ако нейни работи се ползват като илюстрация на автори като Бруно Латур или Жил Дельоз.

Сайтът на Люси Миланова

Уеб страницата на епизод 009: Говори Людмила Миланова

В епизод 008 говори Николай Панайотов. Записваме в Бялото училище в Стоките, Севлиевско, заедно със социолога и преподавател по арт мениджмънт Стоян Сгурев и арт предпиремача Васил Шандурков.

Училището е строено през 50те години, но след като селото обезлюдява, Николай Панайотов го купува и заедно със съпругата му Лариса Илиева го превръщат в ателие и резиденция. Училището е дом на двамата когато не са в Париж, постоянна изложба на картините им и източник на учебни помагала, които попадат в инсталациите на Николай.

Като дете рисува постоянно. С Ван Гог се среща още преди училище чрез албуми с репродукции в читалището в севлиевското село Душево, където прекарва време с баба си и дядо си. Говорим си за визуални събития и това е точно такова - филмът, текстът, операта се случват във времето, а визуалното събитие ти се разкрива веднага - бам!

Говорим за пристрастяването или „алкохолизма” към изкуството, бързия успех в България в края на 80те и за отегчението. Пропуснал възможността за героично страдание в художничеството и поставен на бързата кариерна лента тук, през 1990 заминава в Париж.

Отново отегчението го кара напоследък да замени плоската поп ефирност на акрила с плътта на масло. Признава, че любимите му зали в Лувърва са с Паоло Учело с характерната еклектика, която определя като болест на това, което предстои и с което знаеш, че трябва да се разделиш. Всъщност звучи доста съвременно.

Когато си говорим за визуални образци и влияния, Николай се обръща към Месопотамия и Асирия (като дете прекарва 5-6 години в Ирак), които присъстват както в живописта му, така и първите му мащабни творби от 80те, а именно мозайките в Културния дом в Севлиево. Българската образност според него идва точно от тези земи, включително Иран, Афганистан, Кавказ. Признава, че харесва тоталността на това изкуство. В Париж можете да го видите в Музея Ке Бранли (посветен на местното изкуство и култура на Азия, Африка, Океания и Северна и Южна Америка).

Николай говори за успеха като латентен провал, който те принуждава да повтаряш това, с което си станал успешен, за глобализацията в противовес на инстинкта за териториалност. И докато думите му упорито се домогват до под ръба на съзнаваното, отново в подкаста ни се появява любим герой – Българската православна църква.

Една от най-интересните реакции за свое произведение получава от колега: „Много ми хареса, нищо не разбрах”. „Като в живота”, добавя Николай.

Художници, споменати в епизода

Линк към DVD с Вагнеровата опера Рейнско злато, първа част от трилогията Пръстенът на нибелунгите, за която Николай създава сценография и костюми.

На въпроса в ателието на кой художник би отишъл, Николай споделя, че би посетил автори на фаюмски портрети (портрет на мъртвец в късен Египет, нарисуван на дъска и прикрепен към мумията)

Уеб страницата на епизод 008: Говори Николай Панайотов

Вижте творбите на Наталия в нашия сайт

Пътят на Наталия Йорданова към изкуството тръгва от фотографията (учи в НАТФИЗ), но така и не нарича себе си фотограф. Преминава през Кралската академия по изкуство в Хага, а магистратурата и по Dirty Art е от Института Сандберг към Академия Герит Рийтфелд в Амстердам. Там се появяват инсталациите, които ѝ позволяват да свързва скулптури, обекти, видео и анимация или накратко – да създава спекулативни светове.

В епизода Наталия споделя как успява да се освободи от комфорта и ограниченията на студийната практика в момент, в който се оказва без ателие и не може да продължи да работи с материали. Разговорът ни гравитира около изследването на съществуването и реалността – ту в полето на философията, ту в компютърните науки, където светът и съществуването неминуемо са описани с конкретна цел и предназначение.

Говорим за отношението робот-човек: за не-хуманна етика, за роботи, причинили инциденти с летален край, за способността ни за емпатия към машините и дали може да съществуват роботи с нечовешка логика. В момента Наталия работи по проект, в който с изкуствен интелект създава видео на основата на откриващите сцени от филмите на Бинка Желязкова, за да го прожектира на обитателите на магарешка ферма (вие ще можете да го видите през 2023 в самостоятелната ѝ изложба в Софийска градска галерия).

Любимите ѝ артисти са Луиз Буржоа и Пиер Хуиг. Би илюстрирала стихосбирка на Калина Стоянова.

А ако останете до края на епизода има шанс да разберете какъв е цветът на динята преди да бъде разрязана.

Остават само няколко дни до края на изложбата ѝ Анатомия на процеса №3. Съвременни митове или шестнадесет плаката на несъществуващи хора и магарета, гледащи трейлър на филм в галерия Структура. Пак там можете да видите работата, с която участва в изложбата „Колко скоро е сега?”. И двете са до 29 октомври 2023.

Споменатият в епизода биографичен филм за Луиз Буржоа The Spider, the Mistress and the Tangerine (трейлър) можете да гледате в Аpple TV+.

Сайтът на Наталия Йорданова.

Наталия в инстаграм.

След дълго лятно прекъсване, артистът проговаря отново – с гласа на Александра Георгиева – Sashettu, а в епизода става дума именно за нуждата от творчески паузи. Говорим за рисунки, авторски книги, текстилни произведения и татуировки. И стигаме до корените на анимационното въображение, култивирало у Александра рефлекса да открива герои (characters) и абсурдни сюжети там, където повечето от нас намират само повод за раздразнение и даже презрение, а именно, нелепостите на визуалната ни среда.

Нагазваме в три големи теми – ролята на художественото образование (Александра споделя коренно различния си опит от Училището за приложни изкуства Св. Лука и от Художествената академия), честното и достойно заплащане на труда на художника и творческите колаборации. И ни превежда в детайл през три различни метода, които е пробвала в китениците, които създава (фъкане, тъфтинг и punch needle), разкрива ни тайните на hand-poked татуировките и си признава, че си пада по сизифовски ръчни техники, които изискват канско търпение и впечатляваща прецизност.

Ето я в инстаграм.

В епизода споменаваме колаборацията ѝ с Теодор Генов – Пастедко и с Мирослав Живков – Джингиби от NoPoint Atelier.

Ето и инстаграмът на Nelepa, които правят шапки, тениски и други модни артикули от първа необходимост.

И обещаните филми на Уес Андерсън:

И още две споменати стоп-кадър анимации:

Вижте епизода в сайта ни: govoriartist.at/006-aleksandra-georgieva-sashettu

Един от любимите ни подкасти за изкуство е чикагският Bad at Sports, но гостът ни в този епизод определено не е станал художник поради липса на атлетичност и кинетична интелигентност. Говори артистът 005 хвърля ръкавица на Спорт и музика на Националното радио и нагазва дълбоко във футбола, хокея и екстремните спортове, прогресив рока, скандинавския джаз, пънка и електронната музика. Останете с нас – говорим и за фотография, инсталации, пърформанс и видео, за вуду и за транса на дервишите.

Да кажем, че Георги Ружев е роден и живее в София е малко. Той е арт легенда, субкултурна звезда и дълбок извор на градски истории. Разказва ги с характерно чувство за хумор (ще му свикнете) и с отработената самоирония на човек, който знае, че „едно е да веселиш хората, друго е да станеш за смях”. Благороден, отговорен, че даже галантен анархист, Ружев по всяко време е готов да спретне някой „фък да систем” номер – винаги само за своя сметка и без латерални щети. Безразборно внася естетически корекции в разни културни феномени – от американските комикси с Бела Лугоши, през окупираната от Мусолини Етиопия на Хайле Селасие, та до Боливуд киното. Религията и идолопоклоничеството са му любим терен за разчистване на сметки, а авторитетите му са комай само от изкуството, музиката и спорта, което си е чиста фенщина.

Стартира с фотография, а после все така продължава да работи с готови образи – реже, съединява и мискира визуални семпли. Резултатът е обезпокоителен и ироничен. Видеата му са брилянтна синхронизация на ритъма в аудиото с шума в картината. Психедиличните му анимации са калейдоскоп от културни референции и символи. Това, че ще дръпне някоя установеност за плитките с чаровно невинен жест е нищо, работата е там, че може да ви вкара в променено състояние на културно съзнание (от altered state of consciousness), след което ще каже „ами не си малка, оправяй се”.

Прави лентикулярни изображения (като картичките от едно време с японката, дето намига), печата върху бетон, а напоследък се заиграва с нова готика, впрягайки мухъла да свърши част от работата. Най-дългата му серия са автопортретите, в които изглежда като разни културни икони. Стартира през 1987 с вокала на Sex Pistols Джони Ротън, следва Джим Морисън (да уточняваме, че е от the Doors би било обидно). Снима се като Че, Фидел, Распутин, Джийзъс и ред други. Предстои да е Иги Поп (амбициозен е, по свой уж лежерен начин). „Доказвам, че хората не трябва да имат идоли, защото аз много приличам на всеки един от тях”, мотивира превъплъщенията си, Ружев.

Че изкуството му не се поддава лесно на подреждане и систематизиране е очевидно. За него има не малко текстове и един достолепен каталог (от „скъпото”) и при все това не един и двама куратори и критици са се препънали в това да предложат ретроспективно обяснение на несводимото му до що годе линеен разказ творчество. Да организираш етикети за изкуството му е риск, който не е за поемане, защото Ружев не остава длъжен никому. Но ако слушате внимателно, гостът сам ще ви даде ключа [suspenseful music]: естетическите вододели в проектите му учудващо съвпадат с музикалните стилове, с които живее през годините. Стартира с прогресив рок, но после нещата се оправят. Минава през пънк и стига до електронна музика. Следва тотална, но доста капризна еклектика. Не слуша всичко и това съвсем не е направѝя: с няколко абсолютно персонални dj сета, които съпътстват един studio visit с Ружев, разбираш, че със споменаването на някоя неподходяща група рискуваш да се окажеш от грешната страна на вратата на ателието (също така не е добре да казваш името на единия отбор в червено-синята футболна сага).

Би илюстрирал Даниил Хармс.

Очакваме плочата, която ще издаде (не се знае кога) и изложбите му в Габрово през октомври и в Истанбул през ноември. Всъщност, от Ружев очакваме всичко.

www.govoriartist.at/005-georgi-ruzhev

Текла Алексиева прави много и различни неща – рисува маслена живопис, научни илюстрации за учебници, пощенски марки. Най-позната е с кориците на Библиотека Галактика (рисува активно за фантастичната поредица от 1979 до 1989). Пише научни изследвания, които споделя с приятели. И поезия. Има две стихосбирки, издадени от издателство Захарий Стоянов.

Учи в художествена гимназия и стенопис в художествена академия. На третата година в училище я открива половинката ѝ в живота и изкуството, съученикът Жеко Алексиев, с когото съществуват съвместно, щастливо и изящно до смъртта му преди две години. Говорят си на френски, български и руски. Четат много. Той е меломан и е диджеят на ежедневието им. Отговаря за важните и банални неща в живота като това да има хляб на масата. Спорят само за работа, но пък много. Текла говори за Жеко в сегашно време.

Тя е аристократка по дух и осанка, волна птичка и заклета пушачка. Занимава се с каквото ѝ хрумне и е благодарна на господ, че никога не е била подвластна на цели и мечти и цял живот е правила каквото ѝ е на душата в момента. „Не знам какво ще става след 15 минути”. Имала е късмета да е заобиколена от хора и обстоятелства, които ѝ осигуряват този комфорт. Не се е налагало да мисли особено за пари, но в последните години интересът към изкуството ѝ се събужда, а с него и пазара за живописта ѝ.

В епизода си говорим за красивото и грозното, за добрата и лошата чалга, за кубизма на Пикасо, за изяществото на Ботичели, за измеренията от три нагоре (вижте ги в платната ѝ от 2020).

Съвместната изложба Never Roberta на Текла Алексиева с Искра Благоева можете да видите до 25 юни в One Gallery, а от 20 юни до 14 юли можете да разгледате нейни научни илюстрации в галерия Little Bird Place.

Също можете да я последвате във фейсбук.

През 1990 г. Даниел Божков участва в програма за художници в Ню Йорк, който го впечатлява с огромния брой галерии. Даниел остава да поразгледа и... така и до днес си е там. „Това е град, в който непрекъснато нещо се променя – сякаш всичко се държи с лепенка. Няма нищо за постоянно.“

По подобен начин изглеждат и проектите му – съзнателно нестабилни системи от хора и случайности, споени от любопитството на участниците и направлявани от Даниел с лекота, интуиция и отворено съзнание. Структурира ситуации в груб порядък и ги оставя да се изпълнят със съдържание.

В „Научи се да летиш над един много голям Лари“ (Лари Кинг, разбира се), Даниел отъпква растенията в едно поле така, че да изрисува популярния водещ. След това, за да може да види своята рисунка, се учи да лети на малък самолет. В изпълнението на проекта си партнира с Грейс – местна жена, която познава отлично растенията и екосистемата на въпросната нива.

В „Еau d’Ernest“ работи с парфюмиер, за да създаде миризма, подходяща за персоната на писателя. Но на кой Хемингуей ​​– младежът от изгубеното поколение в Париж или омръзналият на себе си алкохолизиран мачо с пушката?

Последният му проект, „Космическа краставична въртележка“, се случва паралелно в Габрово в рамките на 25. Габровскo биенале, в Наяк (намира се северно от Ню Йорк) и в лаборатория по почви в аграрния департамент на Корнелския университет. Целта е да се отгледат краставици, които да могат да бъдат пренесени на Марс, когато Илън Мъск успее да колонизира Червената планета. Въртележката в Габрово включва малка краставична градинка пред Музея на хумора и сатирата и инсталация от рисунки, видеа и текстове, която ще се изпълни по време на изложбата до 30. септември. Проектът събира познание и опит от разнообразен порядък: местни краставичари, хора от екипа на Музея, дряновска ясновидка, астробиолог (да, има такава професия, която се занимава с биология в космоса) и експерт по почвите.

Още проекти, споменати в епизода:

Арт обществото на Даниел:

В разговора Даниел споменава и произведението на Младен Стилинович „Художникът, на работа“, в което авторът спи.

Любима музика за работа:

Сайтът на Даниел Божков.

Маргарита Доровска и Еленков Еленков разговарят с Невена Екимова в ателието ѝ в Габрово, a Росина Пенчева снима, за да видите фотографии на това, което обсъждат.

Намираме Невена в компанията на нейния котарак Мъристотел, докато работи по 10 неща едновременно във всекидневна, превърната в ателие. Живее в родния Габрово, на който му се носи славата на текстилна столица на България.

Несъвместима с битието в колцентър, Невена отива да учи със стипендия съвременно изкуство в Норвегия и Исландия, записва и кино в Швеция. Цели 10 години не се връща в България. В скандинавския си период прави видео и пърформанси. За финалния си академичен проект решава да се отпише от икономическата система, като 9 месеца не използва пари. Яде до насита негодни за продажба плодове и рециклира кенчета. Последните години работи предимно с втора ръка текстил и бродерия, като не крие, че покрай майка си и баба си може да шие и плете, откакто знае да чете. Докато обсъждаме образите, които създава, неизбежно намесваме Ерос и Танатoс.

Преди да замине, завършва скандинавистика в СУ, а като малка ходи на олимпиади по математика, убедена, че ще става математик. Само че сметките ѝ се объркват – не е създадена да работи в офис и се отдава на изкуството, което до момента е просто хоби, трайно настанено на последните страници на училищните тетрадки. Математиката ѝ остава любима и редовно присъства в идейната концепция или като геометрия в скулптурите.

Често добавя перформативен или поетичен елемент в работите си и подканва публиката да стане активен участник. Има очарователно чувство за хумор, което проличава и в подкаста. Не гледа на творбите си като на средство за препитание и всичко ѝ се струва непродаваемо, понякога заради големия размер на скулптурите. Като високия 1.40 м Завър (2018).

В епизода нищим причините Невена да се върне в България и защо предпочита исландското изкуство пред шведското. Очарована е от исландската галерия Kunstschlager и е повлияна от учителя си Mattias Härenstam, но иначе не се храни от средата, а от ежедневието и книгите. Целта на изкуството ѝ е хората да се радват и да им е страшно. Обича да създава лек дискомфорт, както с плетения човек, свит под килима в „Аз □ ти“ представен в Музея на хумора и сатирата през 2018.

Нейната формула за създаване на изкуство е да имаш време и да не се тревожиш за оцеляването си. Способна е да измисли идеята за 5 минути и после 5 месеца я реализира. Докато работи, слуша аудиокниги. Действа на принципа проба-грешка и до последно се съмнява в крайния резултат. Има навика да предобря, но когато ѝ писне, значи със сигурност творбата е завършена. Понякога ѝ писва преди да е готово и продължава на инат. Като с 15-е хиляди капачки в скулптурата ѝ (Не)Сметни богатства (2021).

Подхожда практично към въпроса чие ателие би посетила и се спира на Джеф Кунс, за да види как действа манифактурата, когато разполагаш с орди от асистенти.

Ходи рядко в София и следи средата през инстаграмите на приятелски кръг от артисти, с които е излагала за наградата БАЗА – Вълко Чобанов, Радостин Седевчев, Мария Налбантова. Радуил Серафимов е единственият габровец, с когото дели една сцена. С Росина ходи по изложби, а последната, на която е била, е на Алина Папазова в КО–ОП.

В разговора споменаваме как заради пандемията Деймиън Хърст уволнява десетки свои асистенти.

Невена предпочита белгийски поп и френскопееща музика. Харесва Stromae и Angèle, заклет фен е на Arctic Monkeys.

Би искала да направи кавър арт на книга на Дейвид Фостър Уолъс.

Ръчно изработеният от рециклирана хартия и отпечатан на ризограф самиздат „Tравма и тривия“ е в КО–ОП (София), ТАМ (В. Търново), Музея на хумора и сатирата (Габрово) и в бира бар Грасхопър (Габрово).

Невена няма смартфон и профил във Фейсбук, но можете да я последвате в Инстаграм и да разгледате сайта ѝ, както и да видите самостоятелната ѝ изложба „Пижамено парти в корема на кита“ в Института за съвременно изкуство, която чакаме през октомври 2022.

www.govoriartist.at/002-nevena-ekimova