ГОВОРИ БОЯН МОНТЕРО

„Аз рисувам, за да мога да дишам.“

Записваме този епизод в центъра на огромна рисунка на пода с името „Любовта е във въздуха горяща жаба“. На малка дървена масичка гостоприемно ни посрещат чай, ядки, шоколад, ошав и притеснението на Боян да говори за първи път пред българска публика за изкуството си. След кратко сканиране на обстановката можем да наречем мястото, в което се намираме „мултифункционален собствен свят“ – апартамент, ателие и убежище, където Боян и детето в тях могат да творят и дишат. Рисунката на пода е създадена с маркери – любим материал, който не се поправя дори да сбъркаш, точно както историите, които говорещия артист в епизод 15 разказва.

В постоянно пътуване между България и Холандия, Боян намира време да рисува, пише, композира, преживява, преплита езици, идентичности и образи: и да открие впечатляваща изложба в Гьоте-институт. На 19 юни артистът ни подари „Das Gift”, на съвременен немски „отрова“, от старонемски дума за „подарък“. Лингвистичен парадокс, който Боян разкрива в изложба за двойствената природа на дара – между грижа и контрол, между свобода и задължение – чрез колажи от семейни портрети, наследства и митове на детството.

Говорейки за детство, Боян прекарва своето в постоянно пътуване между България, Китай, Провадия, в търсене на собствена идентичност извън „аутсайдера“ и чувството за потисничество, когато се опитваш да приемеш различната си сексуална ориентация. „Абе, аз съм като цяло манджа с грозде.“– казва докато се смее. „За това изключително вярвам, че трябва да приемаме хората такива, каквито са, защото иначе създаваме едно общество, в което души с изключителни таланти, с изключителна визия за света, са поставени в изключително неуютна психо-емоционална ситуация.“ – допълва Маргарита Доровска.

Без спомен кога за първи път хваща молива, сякаш откакто се появява на света Боян знае, че е художник. Въвлечени в собствената си митология, те създават реалност, в която детето Боян има свободата да твори на воля, а порасналата им версия създава необходимата сигурност и защита това да бъде възможно.

Боян учи в Ритвелд и Сандберг в Амстердам, но вярва, че истинската му задача е тук – в България. С нежна убеденост говори за нуждата да останеш, да създаваш, да променяш средата, в която си роден. Изкуството му носи тялото на преживяното, гласа на онези, които не могат да говорят, и образи, които се появяват, преди да ги разбереш. Споделя за партньорството си с композитора Борис Беземер, съвместната им експериментална опера – в която подсъзнанието на Пинокио става главна героиня – и общия им пакт да се занимават с изкуство до 35, след което да създадат семейство.

„Само слънцето изгрява безплатно“ е заглавието на книгата, която придружава изложбата му в Гьоте-институт – издава я сам, отказва се от печалба и дарява приходите от целия тираж на queer обществото в София. Ако все още не сте се сдобили с вашето копие, на 17 юли ще имате възможността да го направите на живо в Гьоте, както и да си поговорите с Боян на живо.

В този епизод ще чуете как изглежда артистът, който вярва в творчеството преди да има план, в общността преди да има сцена, и в живота дори когато изглежда невъзможен. Какво мисли Боян за художествената сцена в България, каква музика слуша докато твори и как се свързва с вътрешното си дете, ще разберете от епизод 15 на Говори Артистът!

Mora, Danny Ocean – EIVISSA

Elmer – algoritme (digitaal huis)

Lola Young – Messy

Bob Dylan – The Times They Are A-Changin’

Frank Ocean – Pink + White

Белослава – Между две луни

Boris Bezemer – The Mountain

Corona – The Rhythm of the Night

В ателието в Горна баня, където светлината се процежда меко през различни материали, Павел Койчев ни посреща сред скулптурите си от оникс, стиропор, дърво, бронз, текстил, стъклопласт, стъкло и грешки, с които сам себе си изненадва. Най-сетне в собствено пространство след десетилетия работа в бараки, мазета, сутерени и други временни решения. В този дом на формата, говорим за материята, времето и човекът, който никога не е чакал да бъде разбран, за да започне да действа.

На входа стои „Семейство” - скулптура от 1967, наскоро отлята в алуминий. Вътре гостоприемно ни посрещат оникс, стиропор, дърво, бронз, текстил, стъклопласт, стъкло и хартия. „Всеки материал става за пластика,” казва Койчев. „Но бронзът… отливката най-вече, бронзът е този, в който се личи кой какво може и кой какво е.”

Разговорът ни, записан в началото на лятото на 2024, тръгва от последната му изложба в Градска художествена галерия – Пловдив, в залата, която смята за най-добрата в страната за скулптура. Изложбата носи заглавието „Хоризонтално, отвесно, наклонено”. Три състояния в пространството, но и три начина да съществуваш. Абстрактни, цветни форми, съзнателно далеч от очакваното. „Не искам да се повтарям. Нито материално, нито тематично.“

После се връщаме назад. До общежитието в Банкя през 40-те. До детето, което рисува без да е виждало жив художник и разбира се до първия „огромен житейски удар”, нанесен от бюст на Волтер – двойка по рисуване в Художествената гимназия, заради която е на крачка от изключване. „Павка, като направиш сега годишния изпит по скулптура, ще може да се поправи оценката, защото скулптура се гледа отвсякъде. А аз до тогава скулптурата хич не я обичах. Ама хич. То беше едни мазета, кал. Ама никакво отношение нямах. Обаче тя в един момент се превърна във възможност за спасение.”

Разказва ни за първата голяма поръчка – скулптурна композиция за гаровия площад в Благоевград. Приета, отлята, монтирана… и на следващия ден премахната. „Едно смразяващо мълчание“, описва той реакцията на официалните лица. Скулптурите са прибрани в склад. По-късно върнати. После преместени. Днес се намират в центъра на града, макар че Койчев вярва, че са били създадени само за гарата.

Постепенно в разговора изплуват и по-личните истории. За Музея на хумора и сатирата в Габрово, за директора му Фъртунов, който го кани да участва в биеналетата. Така в музея попадат „Търкулчо“ и „Ръка в ръка“ – скулптури, създадени с чувство за ирония, за пространство и за принадлежност. „Към Габрово имам сантимент. Голям.“

Разговорът ни отвежда до поляната в Осиковица, където се случва едно от най-важните „съхранения” в живота на Койчев и вероятно най-красивата скулптурна градина в страната ни - ей така, от късмета и нуждата. Над сто оригинални скулптурни модели, изоставени и застрашени от времето, са спасени и облечени в смола, благодарение на филантропа Мирослав Михайлов. „Двама идиоти“, казва Койчев, визирайки себе си и Миро – „ама точно такива идиоти трябваше, за да го има това място.“

Там, сред тези работи, стои „Градежът” – скулптура-къща, направена от плет и кал. Проектирана като пластика, обитаема като дом. „Ако с нещо се гордея, то е това.“ Без проектанти. Без разрешителни. С майстор от Неделино и трима помощници, които строят по макет в мащаб 1:10. Архитектура, родена от ръце.

„Не вярвам в идеологии. Не харесвам ограничения. Не знам какво ще направя зад другия ъгъл. Не искам да се повтарям.“

И макар името му да се споменава с респект, Койчев остава човек, който отказва да бъде формализиран. Човек, който върви по свой път, в ритъм, който не се поддава на наръчник; скулптор, който е работил с всичко – от оникс до говежди тор. Не за да впечатлява. А защото е нямало друг начин.

Фотографиите са на Иван Бакалов. На него дължим и възможността да си говорим с Павел Койчев. Епизодът е продуциран с частична подкрепа от Национален фонд „Култура”.

Епизод 013

„Създаването на свят не е лесна работа” – Ирина Баткова, куратор на Българския павилион на Венецианското биенале през 2022, с проектът на Михаил Михайлов „Ето къде си“ – извадка от пилотния ни епизод в разговор с двамата, няколко дни преди откриването на 22.04.2022. Преди да продължите към дъждовния и мрачен ден в Париж, където Маргарита Доровска и Михаил Михайлов пият кафе, ядат безглутенови сладкиши и си говорят за същината на изкуството му, чуйте ”началото” на: https://www.govoriartist.at/000

Започваме разговора с небрежно подчертаване на международния характер в творческия път на Мишо: 2024 художникът посвещава на резиденцията ISCP (International Studio & Curatorial Program) в Ню Йорк, която включва ексклузивен апартамент на 20-ти етаж в Челси, Манхатън, ателие и достъп до широка мрежа от артисти, куратори и въвлечени в екосистемата на изкуството нови за него лица. От общо 4 месеца и половина прекарва 2 в изследване, попиване и вникване в средата – “целта не е да продуцираш, а да се свържеш и инспирираш от града за нови идеи”. Сред ефервесцентната динамика и безкрайните възможности на Ню Йорк, вдъхновението му “капва” на главата през течащия таван в ателието, където работи. Резултатът е освен поредно потвърждение, че обича да се занимава с дефекти на архитектурата, и инсталация, която пренасочва теча към входа на институцията. Ден по-късно получава имейл, в който „му забраняват да капе на главите на хората” и работата така и не се представя пред публика. Сигурно е случайност, че по същото време в сградата има среща на спонсорите на ISCP.

„Моите работи винаги са някакъв вид интервенция, която рано или късно излиза наяве; независимо дали хората искат да я видят или не, дали се опитват да я забранят, тя става ясна, защото винаги гъделичка точно там, където не трябва. Когато се опитваш да скриеш нещо, то напук пък излиза наяве.”

Работата с пространството е неизменно важна част от творческия му процес. Припомняме си “една от любимите му изложби” във Водната кула (Plus 359 Gallery) през 2021, Self-Brainwashing, първа след Covid-19 и свързана с тематиката на Пандемията. Не можем да пипаме неща, да ходим на места, главите ни са пълни със свръх информация за имунизации и болести, а изложбата се опитва да измие черното петно, насадено в мозъците ни, или поне кани всеки да си го почисти сам. Обича и с много интерес работи ситуативно в пространството, като коментира с усмивка как “това което виждам в инстаграм поне е, че много хора работят така и.. много хубави изложби стават там, всеки път е преобразено с респект и наблюдение”. Наскоро посещава Соломон Р. Гугенхайм, Ню Йорк, и с приятен спомен от инсталациите във Водната кула и асоциация към куполното пространство, си пожелава изложба и там някой ден (дай Боже, смее се).

В Plus 359 Gallery се провежда за първи път и пърформанса Self-Brainwashing, който впоследствие развива с участници, хореография и звук, и представя на Венецианското биенале, във Велико Търново по време на фестивал „48 часа Варуша юг”, а при записването на епизода планира участие и във Сан Франциско – понастоящем реализирано.

„Self-Brainwasher” е както серия от абстрактни бели платна за проекция „на това, което ти е в главата”, така и вид трансформация на неговото тяло; дали е продължение, усилване, или препятствие, зависи от вас. Скулптури, които много искаш да пипнеш, с дупки, израстъци и абсолютна липса на преднамерен сценарий при взаимодействие с тях. „Всеки сам да си намери коя част от тялото да си навре в тази дупка (смее се)”

На въпроса как започва да се занимава с изкуство, Михаил отговаря: „Честно казано не мисля, че съм имал съзнателен процес, даже стана малко погрешка“. Грешката включва паралелка със засилено изучаване на математика, баба, която винаги е виждала в него творческа личност и един паметен ден във Великотърновско училище. Ще ви оставим да наместите пъзела сами. Как стига до паралелно изучаване на живопис във ФИИ, Велико Търново и история на изкуството във Виенския университет, кои са важните учители в живота му и кога намира собствения си език, чуйте в епизод 013.

„Най-важното условие за създаването на изкуство е да те накара да се раздвижиш. Когато разглеждам изложба, виждайки едно произведение си задавам единствено въпроса „Това прави ли нещо с мен, или не?” Независимо какви емоции предизвиква в мен, положителни или негативни, дори да ме дразни, значи има смисъл. Същият въпрос задавам и на себе си за всяка моя работа.”

Няма художници, с които би си поговорил напред или назад във времето, предпочита да си говори с Господ. Докато работи слуша меланхолична и депресивна музика, която го сваля на земята. Би направил корица на новия албум на Björk.

Текст: Илина Пенева

Разговаряме с Ясен в съвършено подреденото му ателие, което е в този вид по две причини: в момента се е отдал на рисунки и това не изисква разхвърляне и цапане, а просто скицник и кутия с маркери и моливи, и „се е постарал да подреди преди да дойдем”. Споделя, че от известно време кафето сутрин и рисуването на поне една илюстрация вървят ръка за ръка. Вдъхновен от Inctober, инстаграм творческа инициатива, която се провежда през Октомври, се отдава на различна тема всеки ден и обича да бяга от буквалното – „колкото по-абстрактна интерпретация, толкова по-добре”. Често започва, представяйки си темата като случка и му е по-интересно да нарисува наблюдателя ѝ, отколкото героите в нея. Няма да издаваме повече, в епизода ще чуете какво се случва в главата му докато рисува.

Както споменахме, нещата при Ясен се случват от само себе си и почти на магия. Започва интензивно да рисува сам вкъщи по заглавия на песни и така докато се усети събира цяла папка с рисунки. По това време негов приятел създава Fame Cards, безплатни картички с реклами и каузи, които обаче (недопустимо) нямат илюстрации. В реда на нещата един ден се срещат случайно и Ясен го пита защо не добави рисунки към тях. „Нали си художник, донеси нещо да видя” – с това изречение тръгва лавината от взаимосвързани събития, които изграждат творческата му кариера. След седмица започват да публикуват една по една картичките му по заглавия на песни, които попадат и в радара на списание „Егоист”, за което започва да прави илюстрации. Едно обаждане от промоутърска агенция за DJ-и по-късно, Ясен вече създава плакати за Live House, Black Box, Escape и получава достъп до интересните нощни събития в София.

Дълго време се изявява като дигитален художник преди да смени плаката с платно, след покана да участва в ежегодно събитие на “Червената къща”. Подходящ повод да пробва нещо различно и от всичко по малко – създава колаж, смесена техника, с акрил, шаблони, спрейове и принтове на свои илюстрации. На събитието по случайност гостува френския културен аташе и вечерта завършва с предложение Ясен да направи самостоятелна изложба във Френския културен институт. (Не)очаквано на откриването идват адски много хора и представители на други галерии и се запознава с дами и господа, които винаги е приемал за авторитети. От там насетне е история: започват поканите за участие в групови изложби и се посява идеята за самостоятелна. На същото ежегодно събитие в Червената къща, през 2010 куратор от Полша го кани да участва в голяма изложба на Националната галерия във Варшава - Ars Homo Erotica.

DJ-стването се появява преди 10 години и започва несериозно, за празници и рождени дни, но в един момент става отговорност да правиш селекции, да развиваш технически умения и да поддържаш енергията на публиката. Преди 7 години стартират с Насо Русков и Чарли от Les Animaux Sauvages и Baby Face Clan партитата We Like Kitsch в Жул Верн (София). Тук грациозно се завръща отдавна отишъл си образ на Мис Жулиета (Спартакус, 1996-2000), защото “То самото място… доста пънкарско беше, доста траш, предразполагаше да направя нещо по-интересно.” Intergalactica добавя към псевдонима след разговор с приятели на морето. Пуска музика всеки месец и поканите за участия на други места напълно естествено нарастват.

„Цялото вълнение преди партита, стайлинга, грима, то при мене има хиляда неща, не е само музиката. С каква перука ще съм, с какви аксесоари. Решавам, че ще бъда някакъв образ, трябва ми конкретна дреха, тръгвам да обикалям по магазините, да търся, да си шия – някаква суматоха настава, такава творческа.”

Помагат ли си пускането на музика и рисуването, или си пречат? Отговорът ще разберете в епизода. Ще чуете още за Sofia Queer Forum - История на преобличането и Ясен в ролята на куратор. “Най-важното за това издание беше да се създаде архив на преобличането в България, защото го е имало винаги. За съжаление ние започнахме от 90-те, не открихме информация за преди това, защото не е отразено никъде, случвало се е толкова тайно, че няма и кой да ни разкаже…”

Как се променя обществената нагласа оттогава насам, коя е любимата му драг кралица и какво отговаря на трите ни редовни въпроса, чуйте в епизод 12 на Говори Артистът.

Жулиета Интергалактика можете да слушате в Tell me, K.E.В.А. и Soda в София или във Фарго в Пловдив.

Текст: Илина Пенева

Този епизод е разходка в изложбата Греди Асса. Пътувания в Софийска градска художествена галерия с автора и куратора, Иво Милев. Греди Асса говори благо, бавно, тихо и се смее заразително. Иво Милев е бърз, информативен, изстрелва думите със заряд, дори леко нервно. Като темперамент двамата са необичаен тандем, но явно се допълват добре.

Вижте негови творби на нашия сайт: https://www.govoriartist.at/011-gredi-assa

Можете да следите Греди Асса във фейсбук и на сайта му www.greddyassa.com

Станислав Беловски е популярен с дигиталните си колажи и намесите си в градска среда. Може да сте виждали негови неща (хартиеният Пеевски, Путин или Гешев), но да не знаете, защото повечето творби са анонимни. В този епизод говорим и за галерийните му проекти, известни на далеч по-тясна публика.

Беловски говори ясно и конкретно, не философства. Но преминавайки през фактите и случките в живота му, този разговор ни остави с размисли за лукса на свободата, имането и нямането. Изображенията, които създава безпогрешно предават визуално този доста съкровен колективен опит на няколко поколения. В създаването им му помагат острият усет за атмосфера, бързият визуален мерник и някаква особена улична мъдрост, дестилат от прехода.

Вижте творби и повече информация за Станислав на: govoriartist.at/010-stanislav-belovski

В епизод 009 на въпросите ни отговаря Людмила Миланова. Например, как изглеждат облаците отвисоко? Или – можеш ли да имаш романтична среща със сателит?

Сещате се за онова усещане в стомаха преди първа среща. Гостенката в новия ни епизод го преживява когато се подготвя за „срещи” със сателити, минаващи точно над нея. Прави го, за да снима един и същ облак и от двете страни – тя от земята, а сателитът отгоре, на една и съща локация, в един и същи миг. Кадрите са магнетични, инсталацията е супер семпла (фотографски печат върху стъклена плака), а за създаването ѝ са нужни месеци бюрокрация, множество неуспешни опити и стотици мейли с фирма, подизпълнител на НАСА – единствената, която въобще ѝ се връзва на акъла.

В друга нейна работа свързва дигиталния си облак с машина за водна пара, която произвежда малко пухкаво бяло облаче в галерията всеки път, когато тя получи мейл или някой качи изображение в клауда ѝ.

В друг проект наема машина, съществуваща като комерсиално решение за сигурност под името White Safe, за да „събере” на едно място водните пари, следа от човешка дейност в една къща. Машината по принцип се ползва, за да дезориентира нежелани посетители и може за три секунди да напълни доста голямо пространство с непрогледна мъгла.

Накратко, Людмила Миланова работи с ефимерността на материята и енергията – промяната на агрегатните състояния на водата (под формата на пара или облак) или слънчевата светлина. Смесва факти и фикция, наука, технология и поезия. Проектите ѝ са ненаративни. В някакъв смисъл са „феноменологични капани”, които улавят крехкостта на физическия свят и забиват с гвоздей на стената метафората за начина, по който ние го преживяваме. В края на скорошната ѝ изложба в Гьоте институт в София Люси организра дискусия за облаците с експертката по литературна теория Богдана Паскалева, метеороложката Мирна Матов, екологът Йенс Грьогер и IT експертът Георги Костадинов. Надникнахме в символиката на облака в история на изкуството от 16 век до днес (облаците се използват като символ за означаване границите на изобразимото), оценихме въглеродния отпечатък на дигиталната си активност в мейли и мегабайти, говорихме за непредвидимостта на метеорологичното време (въпреки всичките ни усилия за прогнозиране) и стигхнахме до метавърса.

Въобще, Люси вече минава за световен експерт по облаци. А работите ѝ се оказват инспирация за предстояща обзорна изложба през март 2023 със заглавие Облаци. От Герхард Рихтер до дигиталния клауд, която ще бъде представена в Бадхорнбург (до Франкфурт – ако имате път натам).

Иначе, малко биография – Люси избира изкуството за свое поприще късно и доста интуитивно. Преди 22 години заминава за Кьолн, където първо завършва напълно академична специалност в областта на медийните науики (театър, филм и телевизия) и едва доста по-късно – влиза в „арт мафията” на Кьолнската академия за изкуство. Не е типичният студиен артист, който се вдъхновява от материалите в ателието си и работите и идеите ѝ не тръгват от ръката и способността ѝ да създава образ.

Би посетила ателиета, които са нещо между студио и научна лаборатория. Като тези на Олафур Елиасон, Алиша Кваде или [Рафаел Лозано Хемър](Рафаел Лозано Хемър). Не слуша музика когато работи. Би била поласкана ако нейни работи се ползват като илюстрация на автори като Бруно Латур или Жил Дельоз.

Сайтът на Люси Миланова

Уеб страницата на епизод 009: Говори Людмила Миланова

В епизод 008 говори Николай Панайотов. Записваме в Бялото училище в Стоките, Севлиевско, заедно със социолога и преподавател по арт мениджмънт Стоян Сгурев и арт предпиремача Васил Шандурков.

Училището е строено през 50те години, но след като селото обезлюдява, Николай Панайотов го купува и заедно със съпругата му Лариса Илиева го превръщат в ателие и резиденция. Училището е дом на двамата когато не са в Париж, постоянна изложба на картините им и източник на учебни помагала, които попадат в инсталациите на Николай.

Като дете рисува постоянно. С Ван Гог се среща още преди училище чрез албуми с репродукции в читалището в севлиевското село Душево, където прекарва време с баба си и дядо си. Говорим си за визуални събития и това е точно такова - филмът, текстът, операта се случват във времето, а визуалното събитие ти се разкрива веднага - бам!

Говорим за пристрастяването или „алкохолизма” към изкуството, бързия успех в България в края на 80те и за отегчението. Пропуснал възможността за героично страдание в художничеството и поставен на бързата кариерна лента тук, през 1990 заминава в Париж.

Отново отегчението го кара напоследък да замени плоската поп ефирност на акрила с плътта на масло. Признава, че любимите му зали в Лувърва са с Паоло Учело с характерната еклектика, която определя като болест на това, което предстои и с което знаеш, че трябва да се разделиш. Всъщност звучи доста съвременно.

Когато си говорим за визуални образци и влияния, Николай се обръща към Месопотамия и Асирия (като дете прекарва 5-6 години в Ирак), които присъстват както в живописта му, така и първите му мащабни творби от 80те, а именно мозайките в Културния дом в Севлиево. Българската образност според него идва точно от тези земи, включително Иран, Афганистан, Кавказ. Признава, че харесва тоталността на това изкуство. В Париж можете да го видите в Музея Ке Бранли (посветен на местното изкуство и култура на Азия, Африка, Океания и Северна и Южна Америка).

Николай говори за успеха като латентен провал, който те принуждава да повтаряш това, с което си станал успешен, за глобализацията в противовес на инстинкта за териториалност. И докато думите му упорито се домогват до под ръба на съзнаваното, отново в подкаста ни се появява любим герой – Българската православна църква.

Една от най-интересните реакции за свое произведение получава от колега: „Много ми хареса, нищо не разбрах”. „Като в живота”, добавя Николай.

Художници, споменати в епизода

Линк към DVD с Вагнеровата опера Рейнско злато, първа част от трилогията Пръстенът на нибелунгите, за която Николай създава сценография и костюми.

На въпроса в ателието на кой художник би отишъл, Николай споделя, че би посетил автори на фаюмски портрети (портрет на мъртвец в късен Египет, нарисуван на дъска и прикрепен към мумията)

Уеб страницата на епизод 008: Говори Николай Панайотов

Вижте творбите на Наталия в нашия сайт

Пътят на Наталия Йорданова към изкуството тръгва от фотографията (учи в НАТФИЗ), но така и не нарича себе си фотограф. Преминава през Кралската академия по изкуство в Хага, а магистратурата и по Dirty Art е от Института Сандберг към Академия Герит Рийтфелд в Амстердам. Там се появяват инсталациите, които ѝ позволяват да свързва скулптури, обекти, видео и анимация или накратко – да създава спекулативни светове.

В епизода Наталия споделя как успява да се освободи от комфорта и ограниченията на студийната практика в момент, в който се оказва без ателие и не може да продължи да работи с материали. Разговорът ни гравитира около изследването на съществуването и реалността – ту в полето на философията, ту в компютърните науки, където светът и съществуването неминуемо са описани с конкретна цел и предназначение.

Говорим за отношението робот-човек: за не-хуманна етика, за роботи, причинили инциденти с летален край, за способността ни за емпатия към машините и дали може да съществуват роботи с нечовешка логика. В момента Наталия работи по проект, в който с изкуствен интелект създава видео на основата на откриващите сцени от филмите на Бинка Желязкова, за да го прожектира на обитателите на магарешка ферма (вие ще можете да го видите през 2023 в самостоятелната ѝ изложба в Софийска градска галерия).

Любимите ѝ артисти са Луиз Буржоа и Пиер Хуиг. Би илюстрирала стихосбирка на Калина Стоянова.

А ако останете до края на епизода има шанс да разберете какъв е цветът на динята преди да бъде разрязана.

Остават само няколко дни до края на изложбата ѝ Анатомия на процеса №3. Съвременни митове или шестнадесет плаката на несъществуващи хора и магарета, гледащи трейлър на филм в галерия Структура. Пак там можете да видите работата, с която участва в изложбата „Колко скоро е сега?”. И двете са до 29 октомври 2023.

Споменатият в епизода биографичен филм за Луиз Буржоа The Spider, the Mistress and the Tangerine (трейлър) можете да гледате в Аpple TV+.

Сайтът на Наталия Йорданова.

Наталия в инстаграм.

След дълго лятно прекъсване, артистът проговаря отново – с гласа на Александра Георгиева – Sashettu, а в епизода става дума именно за нуждата от творчески паузи. Говорим за рисунки, авторски книги, текстилни произведения и татуировки. И стигаме до корените на анимационното въображение, култивирало у Александра рефлекса да открива герои (characters) и абсурдни сюжети там, където повечето от нас намират само повод за раздразнение и даже презрение, а именно, нелепостите на визуалната ни среда.

Нагазваме в три големи теми – ролята на художественото образование (Александра споделя коренно различния си опит от Училището за приложни изкуства Св. Лука и от Художествената академия), честното и достойно заплащане на труда на художника и творческите колаборации. И ни превежда в детайл през три различни метода, които е пробвала в китениците, които създава (фъкане, тъфтинг и punch needle), разкрива ни тайните на hand-poked татуировките и си признава, че си пада по сизифовски ръчни техники, които изискват канско търпение и впечатляваща прецизност.

Ето я в инстаграм.

В епизода споменаваме колаборацията ѝ с Теодор Генов – Пастедко и с Мирослав Живков – Джингиби от NoPoint Atelier.

Ето и инстаграмът на Nelepa, които правят шапки, тениски и други модни артикули от първа необходимост.

И обещаните филми на Уес Андерсън:

И още две споменати стоп-кадър анимации:

Вижте епизода в сайта ни: govoriartist.at/006-aleksandra-georgieva-sashettu