„The Pink Panther“ е комедия с мистериозен елемент, в която главен герой е непохватният френски полицай инспектор Жак Клузо. Розовата пантера не е никаква пантера, а название на много рядък и голям по размери диамант. В центъра на този диамант, търсен навсякъде, има дефект, който при по-сериозно вглеждане в камъка отблизо създава илюзия за подскачаща розова пантера. Жак Клузо е натоварен със задачата да намери крадец на бижута, у когото се предполага, че е скъпоценният камък. Камъкът сменя притежателите си няколко пъти, докато накрая се оказва у самия инспектор Клузо.
В началото на филма има кратка анимация, придружена от култовата основна музикална тема на филма. Композитор на тази култова мелодия е Henry Mancini (Хенри Манчини). Тогава той е вече утвърден автор на филмова музика в САЩ. Една от първите кинопродукции, по чиято музика работи, е „The Glenn Miller Story“, който споменахме в епизода за „Otchi Tchor-Ni-Ya“ на Луис Армстронг. Сътрудничеството между режисьора Blake Edwards (Блейк Едуардс) и композитора Хенри Манчини е едно от най-добрите в историята на киното, наред с тези на Алфред Хичкок и Бърнард Хърман, Стивън Спилбърг и Джон Уилямс и Тим Бъртън и Дани Елфман. Блейк и Манчини работят заедно повече от трийсет години, започвайки още през 1959 година с хитовия сериал „Peter Gunn“ (Питър Гън). Двамата работят съвместно по общо двадесет и шест филма. От „Питър Гън“ се ражда друг голям музикален хит на Манчини, но за него ще разкажем друг път.
Хенри Манчини пише темата към филма „The Pink Panther“ за конкретен саксофонист. Това е Plas Johnson (Плас Джонсън). Както и сам споменава в интервюта, той винаги пише музика, мислейки много за това кой точно ще я изсвири. Манчини сглобява цялото произведение върху свиренето на конкретен инструменталист. А Джонсън вече е участвал в музиката за „Питър Гън“. Освен Джонсън на тенор саксофон, другите музиканти в записа са китариста Al Hendrickson (Ал Хендриксън), пианиста Jimmy Rowles (Джими Роулъс), басиста Rolly Bundock (Роули Бъндоук), Shelly Manne (Шели Ман) на барабаните, Ramon Rivera (Рамон Ривера) на акордеона и към тях още трима перкусионисти и по четирима души на тромпети, тромбони и саксофони. Саксофонистите свирят и на флейти. Общо биг бендът е от двадесет и един човека. Днес само трима от тях са живи и са над деветдесетгодишни. Към тази група има и струнен оркестър. Списъкът с участниците в групата не е еднакъв в различните официални източници. В повечето следващи саундтракове от поредицата за Розовата пантера саксофонист е не Джонсън, а Tony Coe (Тони Коу).
В своята автобиография Манчини пише, че когато двамата аниматори, David DePatie (Дейвид ДеПати) и Friz Freleng (Фриц Фреленг или Фриз Фрийлинг според някои транскрипции), започват да работят по анимацията, той им обещава, че ще им даде музика, с която да може максимално добре да се изобразят движенията на крадеца на бижута. Иначе казано, темпото ще е такова, че ако искат да вкарат каквито и да било движения, дори и по-резки, да е възможно всяко от тях да получи и някакъв музикален акцент. Така и става. Резултатът е пълен синхрон между музиката и движенията и Манчини остава много доволен. Така всъщност Манчини пише музиката, преди да е гледал филма. Той разполага само със сценария, по който да изгради музикалните части. Но за сметка на това вече пет години работи доста успешно с Блейк Едуардс. Първоначалната идея на композицията е да върви, докато актьорът David Niven (Дейвид Нивън) в ролята на крадеца на бижута Charles Lytton (Чарлс Литън), се промъква на пръсти. Цялостното звучене е като за нещо тайнствено и опасно. Мелодията по уникален начин успява да обедини усещането за мистериозност с пакостливата същност на младия човек. Динамиката на саксофона сякаш улавя меките стъпки на криещият се крадец. С времето мелодията е въведена като начало на филма по желание на самия Дейвид Нивън.
