Vox Nihili

В този епизод на фокус е думата „alumni“. С латински произход и значение „възпитаник“, т.е. онзи, който е бил хранен и отгледан.

В разговора се очертават два основни начина да мислим за алумни общността. Първият я разглежда като институционален проект – мрежа от бивши студенти, с която университетът поддържа връзка и подпомага развитието им, за да изгражда устойчиво академично наследство.

Вторият подход вижда alumni като общност от хора, свързани чрез споделен свят – идеи, ценности и преживявания, които продължават да съществуват и извън университета. Именно между тези две гледни точки се движи и разговорът.

Любомир Бабуров, Николай Колев и Стоян Ставру разговарят за дадаизма – какво представлява и как се ражда в контекста на войната, какво стои зад неговите манифести и ключови фигури, и защо движения като сюрреализма и концептуалното изкуство са тясно свързани с него. Обсъждат ролята на случайността, провокацията и езика, както и емблематични примери като Кабаре Волтер, жеста на Марсел Дюшан с писоара и експериментите на Ханс Арп.

Разговорът стига и до по-съвременни теми – как дадаизмът се проявява днес в киното и културата, защо трудно се задържа като устойчиво течение и дали идеи като „дадаистки хакер“ или дори изкуствен интелект могат да носят неговия дух.

Думата „лукс“ произлиза от латинското luxus, което първоначално означава „разместване“, „изкълчване“ или „отклонение от правата линия“. Най-ранният ѝ смисъл е свързан с човешкото тяло: нещо, което е излязло от естественото си положение или мярка. Постепенно се развива моралното значение на думата, при което луксът започва да обозначава прекомерност, разточителство и живот отвъд необходимото. Свързаната дума luxuria добавя нюанси на разпуснатост и чувствено удоволствие, което засилва етическото подозрение към лукса в римската култура. В антропологичен план луксът бележи прехода от необходимост към излишък като условие за появата на култура, изкуство и социален престиж. Така луксът предизвиква амбивалентна реакция: той е едновременно знак за упадък, но и белег за висока цивилизованост. Разговорът днес е посветен именно на лукса като социално призната прекомерност — отклонение, което обществото е превърнало в символ на статус.

„Ужасните приключения на Прашинко“ на Имант Зиедонис (р. 1933) е кратък, но изключително плътен философски текст, който адресира няколко теми: страхът от свободата, тежестта на сигурността, компромиса със стихиите и цената на „заземяването“. Използваме Прашинко, за да се впуснем в поредния разговор с Петър Горанов, който се завихря до главоболие, за да завърши с лекота. Има ли място за вятъра в ефективните структури на съвременните продуктивни общества – място, което не го подрежда и превръща в енергия? Защо вятърът е едновременно изкусителен (като носител на идеята за свобода), но и опасен (можем да настинем, ако бъдем изложени на въздействието му)? На къде ще ни издухат думите за вятъра?

Този епизод на Vox Nihili е посветен на една от най-важните идеи в съвременна философия на правото: правовата държава, и нейната връзка с някои религиозни вярвания и практики. Разговорът изследва как се е осъществил преходът от свещената държава, която е резултат и продукт на волята на владетеля като въплъщение на Бог, към секуларната държава, която трябва да бъде разделена на няколко власти, за да може да бъде управлявана на принципа „разделяй и владей“. Ролата на полицията и гражданските протести са вплетени с обсъждане на необходимостта от международни правила, които да обвързват държавите със спазването на изисквания като тези за неприкосновеността на националния суверенитет и защитата на правата на човека.

Великаните са едни от най-разпространените чудовища, които изненадват не просто със своя огромен ръст (гигантизъм), но и с липсата на ясни очертания в начините на тяхното материализиране (аморфност). Като започнем с титаните в древногръцката митология, преминем през Голем, Голиат, Пантагрюел, и достигнем до великаните на Дон Кихот, Хълк, Годзила, та дори и до Големите (гигантските) езикови модели, голямото винаги е впечатлявало човешкото въображение, но едновременно с това е застрашавало реда. Ако искате да чуете един също толкова странен разговор за великаните, колкото странни същества са и те самите, слушайте този епизод на Vox Nihili.

„Горгий“ Платоновият диалог, който поставя въпроса кое трябва да предпочете човек: да причини несправедливост или да претърпи несправедливост. Първо, Сократ пита Горгий относно същността и целите на реториката, като я дефинира като умение за убеждаване без знание за справедливото и доброто. След това, в спора си с Пол, реториката е наречена форма на ласкателство, сродна на готварството и козметиката, и е противопоставена на истинските държавнически изкуства, които се грижат за душата чрез разум и мярка. След като Пол не успява да „противодейства“ на Сократ, в разговора се намесва домакинът Каликъл, който защитава правото на по-силния да удовлетворява желанията си, дори когато това причинява несправедливост на по-слабите. Сократ противопоставя на това идеята, че добрият живот изисква самоконтрол и ред в душата, а не потъване в потока на неограничените желания. Така диалогът преминава от политическа критика към етика на душата, в която несправедливостта е по-голямо зло от търпяната неправда. В заключителната митологична сцена, посветена на съда над душите след смъртта, Платон утвърждава възгледа, че справедливостта има космическо измерение, което не може да бъде отменено от човешката реторика или власт.

В този период търсим нишките, които свързват психологията с развитието на изкуствения интелект. Големите езикови модели не просто решават специализирани задачи, но участват и в огромно количество глупави, ненужни и напълно несъстоятелни разговори, от които потребителите не искат, а и не могат да се откажат. Защо връзката ни с ИИ се задълбочава и какво може да правим с нарастващите страхове от възникването на нови форми на привързаност и уязвимост. До какво може да ни доведе разговорът с ChatGPT, къде започва психозата и кога патологията трябва да каже „не“ чрез рестриктивни правни регулации. Ако искате да се запознаете с един психоаналитичен прочит на изкуствения интелект, този епизод е за Вас.

В Древен Египет справедливостта не е закон или процедура, а космически ред, наречен Маат, който прави света устойчив и обитаем. Тя не се „прилага“, а се поддържа чрез ритуали и всекидневни практики, които възпроизвеждат равновесието, които държи света защитен от нахлуващия хаос. Срещу Маат стои Исафет – като разпад и загуба на света. Фараонът не е законодател, а медиатор, чиято задача е да „прави Маат“, т.е. да възстановява реда, когато той е застрашен. Справедливостта не се доказва чрез спор, а се разкрива като истина – най-ясно в съда на мъртвите, където сърцето само свидетелства за живота си. В днешния епизод разговаряме, доколкото ни позволява огромната дистанция във времето, за възгледите на древните египтяни относно справедливото и честното.

В настоящия епизод проследяваме една систематична неспособност в българската литература: неспособността да създаде достатъчно сложи и вътрешно противоречиви образи на герои, които изпълняват съдебни роли – адвокати, съдии, съдебни изпълнители, прокурори и др. В българската литература липсват произведения, които да намекват за големите теми на романи като „Процесът“ на Кафка и „Кървав меридиан“ на Маккарти. Напротив, от патриарха на българската литература Иван Вазов до пишещия адвокат Алеко Константинов, авторите в българската литература отказват на професионалните юристи „благото на разбирането“ (Александър Кьосев) и вместо това ги остават в средата на блатото. Зад сиромахомилство в „Андрешко“ на Елин Пелин се крие много дълбок проблем, разрушаващ дори и днес доверието в държавните институции. Опитите на зараждащата се в края на 19-и век българска литература да предложи популистки прочит на теми, които са важни за зараждащата се държава, носи след себе си последици, които продължават да произвеждат своите негативни ефекти.